На Изток от Запада

Случвало ли ви се е да четете някоя книга, и в един момент да ви се стори, че всичко около вас, извън книгата, добива особена нереалност?

Аз си сложих оранжевото палто и тибетските оранжево-червени ръкавици и излязох в пред-новогодишния студ, беше бистро и слънчево, отбих се в театъра, побъбрих със Снежа, касиерката на театъра, бях толкова щастлива да й се обадя без повод.
После на едно място видях, че продават мекички одеяла от полар, идеални, ако искаш да се завиеш, докато си четеш на дивана, купих едно кафевичко.
После отидох в Хеликон, малко поклюкарствахме, Таня ме почерпи с щолен, от дума на дума купих „На Изток от Запада”, тръгнах си, от съседния магазин си избрах красива сива дълга жилетка с цип и качулка.
После отидох в едно магазинче за дървени играчки на Коледния базар. Продавачката е много мила, все се заплесвам да си говорим. Дадох й назаем новата ми книга (моята нова книга, дето съм я писала, не тази, която купих), тя пък хареса кафявото одеяло и го купи от мене (слава богу, иначе майка доста щеше да ми мърмори – какво ще ги правим тия одеяла (тия сребърни обици, тия плюшени мечета, тия чашки за кафе…)  (майка ми има доста еднообразен репертоар)) Освободена от одеялото, аз се затичах и купих две малки водки в пластмасови чашки, за да ги изпием с продавачката на дървени играчки.
Така и направихме.

После аз се отправих към Операта, за да гледам оперетен концерт, но се оказа, че концертът ще започне в 19, а още беше едва 17,30 часа.
Мушнах се в Универсалния магазин, това-онова, една сребърна калинка, но имаше още време. Купих си едно три-в-едно и седнах в детския кът. Там има пластмасови пързалки и други играчки. Така, на тази синя маса, на зеления пластмасов стол, можех да мина за майка. На някое детенце там.
Извадих „На Изток от Запада” и започнах да чета.

Там, в детския кът, понякога децата плачат. Сигурно затова никой не обърна внимание, че и аз плача.
Четях първия разказ, за Македониjа, и когато вдигнех поглед, всичко ми се виждаше… не знам. Като измислено. Като през стъкло. Една много красива руса жена хранеше сладкото си бебе с мъничка лъжичка с някакво пюре. Бебето се смееше. Жената имаше лек, но грозен тик, повдигаше странно несиметрично горната си устна в дясно. Продължих да чета за Нора, четях погълнато, а отделно мислите ми течаха – този човек от разказа е стар, и е на 71 години. Моят татко е на 69, а не е толкова стар. Как да не е стар, постоянно говори за едно и също. И безброй пъти си пресмята пенсията, всеки ден. Не е стар!!! И плаках за Пейо Спасов и за партизаните, и защо тя му е счупила носа… как пък може да не усетиш, че ти е паднало зъбче? Ама щом го пише така, значи може да се е случвало някога… или пък щом го пише така, може някога да се случи…
Затворих книгата, отбелязах си с една прозрачна бъркалка до къде съм стигнала, поплаках още една минута, едни деца ме гледаха спокойно, толкова естествено, сложих си шапката и червено-оранжевите ръкавици и отидох в Операта в 18,33.
Всички светлини бяха запалени, нямах билет и влязох в касата, имаше дълга завита опашка, вирната опашка, радостно очакващи хора да гледат празничен концерт, но никой не си купуваше билет.
Защо никой не си купува билет?
Защото всичките билети са продадени, като започне концертът, разпоредителите ще кажат колко свободни места са останали и ще ни пуснат.
Свалих си шапката и ръкавиците и извадих от чантата „На Изток от Запада”. Започнах да чета втория разказ, той се казва както книгата. Пак става дума за историята, впечатляваща, внушителна история, този автор, Мирослав Пенков, изобщо не се притеснява да я използва – като фон, като мотив за действие, като герой – защо пък да се притеснява – искам да кажа, това е доста смело – не, естествено е, естествено звучи, само че е много тъжно. Пак плача, оперетните фенове са също така непринудени хора, никой не ми обръща внимание, погледите им са спокойни, но не са безразлични, някак признават правото ми да си рева на опашката за билети.
И аз не зная кое е по-реално, сребърните обици на дъното на реката или сребърната калинка на врата ми (калинката не знам на какво е символ – каза ми продавачът – знам, че на щастието, но не знам на какво друго. Аз нямам нищо против щастието – казах му – щастието ме устройва)
И когато героят на разказа остана съвсем сам, разбрах какво означава това. Какво ми казва.
И всичките детайли, мърляви и неловко-трогателни, цветчетата по марковите маратонки, счупеният нос (два пъти), това, как той галеше братовчедка си с пръстче насред реката, докато и двамата се държаха за кръста на потопената църква (няма да обяснявам какво и как, прочетете си сами), всичко разбрах, а имаше още за разбиране.
Плаках хубаво, плаках толкова добре, а после, към 19,10 казаха, че са останали свободни места, купих си билет само за 5 лева, влязох в тъмното, оркестърът свиреше щастлива музика, не зная от кого, вдигнаха завесите, седнах на първия ред, и вече се смеех.
Утре ще прочета „На Изток от Запада”, цялата.

4 thoughts on “На Изток от Запада

  1. Прекрасна книга!
    Много ми хареса!
    Написана стилно, изчистено без излишни „натрапващи“ думи!

  2. Pingback: Книгозавър – Кръв капе от думите на Мирослав Пенков в сборника "На изток от Запада"

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s