Добър ден, как сте, що сте?

Аз например от шиене на играчици почти забравих как се чете. Първата си книга за 2016 я прочетох чак към края на март.
Имам предвид не само да я започна, ами и да я прочета от началото до края.
Преди това съм прочела „Битката за теб” на Марин Бодаков. Много силна и въздействаща стихосбирка, има в нея такива стихове, че докато ги чета, усещам, как ръцете ми изстиват и ми се завива свят. Превъзходно оформена от Кирил Златков, изпипана работа, красота. Но от нея си взимам едно стихотворение и я оставям настрана, преглъщам няколко пъти, поемам си дъх… след ден-два пак.
Прочела съм и „Весел гъделичкащ смях” на Маргарит Минков, но не съвсем точно – от нея няколко истории съм ги чела по десетина пъти, и то все на глас, други – по два-три-пет пъти, но подозирам, че има и още непрочетени – просто всеки път се заплесвам по картинките на Люба Халева, и хем чета, хем гледам, хем се смея, хем си мечтая.
А после един ден Таня от Хеликон почти насила ме накара да взема „Щастливата носталгия” на Амели Нотомб. Този ден беше мек и слънчев, и аз седнах на една пейка в градската градина и я глътнах на една глътка. Не пейката. И не градската градина. Книгата изгълтах и на бегом се върнах за още А.Н., отривисто прочетох „Изумление и трепет” (преведена от същата преводачка, Светла Лекарска), и после взех от библиотеката още две на А.Н., и изобщо, за нея ще си говорим пак.
Но по-късно.
Слушайте сега:

„Магията да твориш”
И пак: Магията да твориш. Това е книга на Елизабет Гилбърт (авторката на „Яж, моли се и обичай”) На мен тя си ми харесва, особено италианската част. Веселина Седларска каза, че ще ми даде да прочета „Магията”, и аз мъничко се напрегнах.

Веселина Седларска

Веселина Седларска

Тези снимки са направени от Костас Анастасиу

Попитах я:
– Това ми звучи малко като някоя книга за самопомощ. Да не е някоя от онези… да ми се бърка в живота?
– Не, – каза Весето, – тя ще потвърди живота ти.
Веселина Седларска не приказва празни приказки.

Не ми се е случвало друг път да чета книга, която толкова близко и пълно да изразява моите мисли. Богата работа, рахат и кеф! Поне едно 80% от мислите в тази книга аз съм ги мислила, и съм ги изпитвала на гърба си. Някои са ми хрумвали, до други съм стигала по труден и заобиколен път. Някои от тях съм ги казвала на глас дори пред публика, но съм ги подкрепяла с различни примери.

Такава радост е тази книга за мен! Успокояваща, лековита и вдъхновяваща.

Основната идея е за вдъхновението. Една цяла страничка е, ще ви я препиша след малко.
А после за това, как да го призовеш, как да си сътрудничиш с него, как да се отнасяш към труда си, към признанието и към отричането. Наистина е книга за мен лично. А това значи – за всеки от вас, които сте си направили труда да надникнете днес точно в моя блог. Нали сме направени от едно и също, само се изразяваме по различен начин.

Ето например в „Магията да твориш” става дума за един мой голям страх, който ме преследва, а периодично успява и да ме настигне, събаря ме и започва да ме гризе от някой край – ами какво ще стане, ако никога повече не почувствам прекрасното вдъхновение, ако никога не успея да напиша нещо хубаво, дори нито едно съвсем мъничко хубаво нещенце? Истината е, че мисля, че ако не са стихотворенията, никой няма да ме обича. Знам, че е тъпо, и го пиша тук, все едно го казвам на глас, за да го чуя и да се стегна, ама на. Мисля го. Все едно извън стихотворенията съм

безпредметна.

Е, добре, тази книга знае какво мисля и ми казва да не се страхувам. Но го казва като близък човек, на когото хем му пука за мен, хем знае какво приказва, не е просто дежурно успокоение. А истинско, такова, което работи.
Във всеки случай възнамерявам да държа тази книга винаги наблизо, за да мога да я препрочитам при нужда.

Много ми харесва и това, че в подкрепа на тезите като приятели, помощници и свидетели са призовани наистина страхотни личности – от Марк Аврелий до наши дни, учени, творци и неизвестни за мен лични познати на Елизабет Гилбърт. Книгата е очевидно написана от начетен човек, но с такава мила лекота и приятелско чувство, че в никакъв случай не виждаш фукльо, който парадира с ерудиция, а приятел, от когото има какво да се научи.

На някои места имах вътрешни разногласия, например аз разбирам някои от цитатите не така, както ги тълкува госпожа Гилбърт, но това ми харесва, бих искала да разговарям с нея и да спорим, да мислим заедно за тези важни за нас неща (което и правим косвено чрез книгата).

Много ми допада нейният слънчев характер, тази усмихната добронамереност, която се излъчва през цялото време, независимо дали се разнищват по-весели или по-тежки теми.

И като не може авторката да ми бъде приятелка, сприятелих се с книгата.
Препоръчвам я весело, ведро и убедено на всеки, който се занимава или пък би искал някога да се занимава с нещо творческо – значи наистина на съвсем всеки.

И тъй, ето една страничка от началото:

„Вярвам, че планетата ни е населена, освен с животни, растения, бактерии и вируси, и с идеи. Идеите са безплътни, енергийни форми на живот. Те са напълно отделни, но способни да взаимодействат с нас, макар и по странен начин. Идеите нямат материално тяло, но имат съзнание и със сигурност – воля. Водят се от един –единствен импулс – да намерят проявление. А единственият начин една идея да намери проявление в нашия свят е чрез сътрудничество. Само човешките усилия могат да изведат идеята от сферата на ефирното към тази на действителното.
Ето защо идеите цяла вечност се въртят около нас и търсят достъпни, готови за взаимодействие човешки партньори. (Говоря за всички идеи – художествени, научни, индустриални, търговски, етически, религиозни, политически.) Когато дадена идея реши, че е намерила някого, който може да успее да я изведе в света – например вас – тя веднага ще ви посети. Вие вероятно няма да забележите – може би защото сте толкова потънали в собствените си драми, тревоги, обърквания, съмнения и задължения, че не възприемате вдъхновението. Може да пропуснете сигнала, защото гледате телевизия, пазарувате, мислите си колко сте ядосани на еди-кого си, тормозите се от неуспехите или грешките си или пък просто сте наистина заети. Идеята ще се опита да ви дава знаци (може би няколко секунди, а може би няколко месеца или даже години), но щом осъзнае, че оставате слепи за  посланието й, ще се насочи към друг.
Понякога обаче идва ден – рядък, но прекрасен, – в който сте достатъчно отворени и спокойни, за да приемете нещо. Защитните ви сили се отпускат и тревогите утихват: тогава може да се промъкне магията. Доловила тази откритост, идеята започва да работи върху вас. Изпраща ми универсалните физически и емоционални сигнали на вдъхновението (тръпките по ръцете, настръхването по тила,неспокойния стомах, жужащите мисли, чувството за влюбване или обсебване). Идеята подхвърля на пътя ви съвпадения и знамения, за да поддържа разпален интереса ви. Започвате да забелязвате всякакви знаци, които ви насочват към нея. Всичко, което виждате, докосвате или правите, ви напомня за идеята. Тя ви буди посред нощ и ви отвлича от рутината на ежедневието. И няма да ви остави намира, докато не получи цялото ви внимание.
И тогава, в един тих миг, ви пита: Искаш ли да работиш с мен?“

❤

Безупречни. Прекрасни.
Чух, че трудно се намирали билети за „Тоска”.
„Някаква истерия е с тази „Тоска”. Ще дойдат няколко автобуса хора от другаде. Откупени билети…”
А в същото време на друго място в града – среща с Иво Рафаилов и Йорданка Белева, мои любими хора и любими автори.
И като е пълен салонът, ще има телефони, кашлици и ръмжене, тези мъже не разбират ли, че когато шепнат, звукът е като вибриращ телефон?
От друга страна – Тоска, Флория Тоска. Гледала съм го и вече си му беше време да сравня за себе си сега, с този растящ ентусиазъм и желание, дали по друг начин ще гледам и слушам.
И когато Уляна ми писа, че е успяла да ми запази билет, без да решавам, то вече беше решено.
Успях само да кажа здрасти на Иво и Йорданка и се затичах към операта, в последния момент, беше пълно с хора. Мястото ми беше на 5 ред, 25 – точно в средата на реда, всички бяха заели местата си, така че се промъкнах с много извинения. Докато чакахме да започне, се чувствах като малко дете, сложено да седи между възрастни непознати. И от партера не се виждат музикантите, а аз винаги си ги представям като мои приятели. Имаше един миг на остра самота. Нека.

Тази опера няма дълга увертюра. Още в първата минута влиза Анджелоти. И приказката започва.
То е приказка за възрастни. Започва като приключенски роман с бягство от крепост, любов и ревност, среща на стари приятели, певица и художник, които са влюбени и копнеят един за друг, споделят си, заедно са, а не спират да мечтаят да са заедно, и ревността идва на приливи и отливи, а в църквата идват да пеят децата…
В „Тоска” има само една героиня – самата Тоска. Останалите действащи лица са мъже. В операта се разказва за война и за нещо по-страшно от войната. За беззаконие, за порок и жестокост, облечени във власт.

Ревността е като да си болен, да носиш ада в сърцето си. Но нежността, усмивката, близостта не спират да съществуват, те са си там, съвсем близко. От ревност човек може да ги унищожи, да ги загуби… А после – щрак! – случва се нещо и огромният проблем се смалява, става невинен и даже симпатичен.
Например имаш конфликт в службата си, беснееш, мислиш само за това. После разбираш, че някой твой близък е пострадал – и това обзема всичките ти мисли. И така. Животът редува трудностите с нещастия за разтуха и облекчение.
Искам да кажа – войната и безогледното насилие смазват човека.
Не успяват да го смажат.
Успяват.

И аз гледах, и беше толкова силно и хармонично, прекрасно, че в един момент усетих, че не чувам музиката, забравила съм, че съм в операта, следя действието и е такава мъка да виждам какво се случва и да не мога да помогна, съвсем в спектакъла с цялото си сърце. Единно и въздействащо. Прекрасни изпълнители, взеха ме със себе си и ме заведоха.

И знаете ли какво стана? Не звънна нито един телефон през цялото време. Хората край мен си обсъждаха тихичко през антракта. Нищо не ме смути. Благодаря!

Абе… смути ме едно нещо. Два пъти ме смути, а на третия път ми развали удоволствието толкова тъпо, че още ми е криво.

Ами… Тия зомбита.

Първо масов танц на зомбитата в църквата. После гипсовите джуджета с гигантските кибритени клечки, които стояха край трупа на Скарпия и символизираха. Ей така – стоим си и символизираме, защото някой така ни е поръчал. После с триста зора изнесоха трупа.
И накрая убиха финала. Тия бяха от друга опера!!! Бяха от „Завръщането на живите мъртви”! Защо?! Сега, аз разбирам, че туй е намек и ръчкане с показалец в смисъл – вижте се бе, къде ви е гражданското общество, мълчите и търпите, подкрепяте беззаконията, вие сте виновни, овце с овце шугави… Че е тъй, тъй е, ама беше толкова чуждо на прекрасната, безупречна, съвършена опера. Нещо като малък тромав скок – вижте, и ние можем да допринесем с новаторство. Ами мерси.
Бърша това петънце с една чиста мека гъба от спомена си.

„Тоска”! (тук има много снимки)

Таня Иванова. Калуди Калудов, Александър Крунев.
И по-точно: „В трите главни роли – на Флория Тоска, на Марио Каварадоси и на Барон Скарпия публиката ще има възможността да аплодира изключителен солистичен състав: Таня Иванова, Калуди Калудов и Александър Крунев. На диригентския пулт ще застане именитият аржентински диригент Марио де Росе, който за първи път гостува в Стара Загора.

Режисьор на спектакъла е Огнян Драганов, а сценичната адаптация е на Тодор Демеров. Участват още Александър Марулев, Стоян Бончев, Евгений Арабаджиев, Милко Михайлов, Георги Динев, Ивайло Йовчев, Теодор Петков, Любомир Петков, Богомил Русенов, Вокална формация към ДЮСОБ“ Маргаритки“ с ръководител Зорница Желязкова, оркестър, хор и балет на Държавна опера-Стара Загора.”

Беше прекрасно.
Благодаря!

Защо в театъра и в операта местата на редовете са разделени на четни и нечетни?
Аз не знам, някой от вас знае ли?
Има толкова много неща, които не зная. Някои от тях са необясними, но живописни и забавни, други – декоративни, трети – обвити в загадъчност, обвеяни в легендарност, забулени в мистерия. Четвърти са досадни, обаче това е положението.
Някои незнайни неща ме респектират, други ме надъхват да се хвана и да ги науча.
Но аз съм мека и лишена от амбиции по характер, аз съм като крем-ванилия.

Поговорихме си за мен, сега да поговорим за „Прилепът”.

Ведь я институтка, я дочь камергера,
Я черная моль, я летучая мышь. 
Вино и мужчины – моя атмосфера.
Приют эмигрантов – свободный Париж!

Ето това си тананиках, докато отивах към операта. Вечерта беше студена, свежа, мръкваше се. Бях заедно с племенниците ми и много, много исках спектакълът да е хубав.

Беше чудесно!

Момчетата се измориха и си тръгнаха преди трето действие.
Аз останах до края. Наистина беше много хубаво и празнично.

Аз имам респект от това голямо изкуство. Възхищавам се на оперните артисти, които пеят и играят с лекота, а в същото време танцуват, без дори да се задъхат. А ако се задъхат, приемам го като чест, защото те го правят за нас в момента и дишат заедно със залата.

Честно казано, този път прочетох либретото преди спектакъла и още по-честно казано, нищо не разбрах от това четене. Като сюжет „Прилепът” е нещо като комедия на ситуациите, а по силите на малцина е да преразкажат сбито някоя от пиесите на Рей Куни или Дарио Фо. Но на представлението не ми беше трудно да следя действието и съм много доволна, че фразите се чуваха и се разбираха без усилие, това и в театъра не винаги се получава.

Пак ме преряза едно такова кривичко чувство – първото представление на оперетата е било през 1874 и светкавично бързо след това е поставена и в САЩ и в Англия. Ало, Котелс, – както казва Балчо Балчев (да не обяснявам защо и как го казва, че историята е дълга), ама, ало, Котелс, къде сме? Ние през 1874 сме съчинявали даскалска поезия, и май още не сме я досъчинили.

И „Прилепът”. Красива и сладка музика, преливаща от светлина и свежест, и лекота. Как ги правят тия работи. Аз не знам и не разбирам, но мисля, че изпълнителите са страхотни, защото ми беше леко да ги слушам, а лекотата я има, само когато е споделена. Те някак са я постигнали и ни я дават на готово, само да се радваме и да се наслаждаваме.

Не знам дали е приемливо да се казва точно каквото си мислиш, когато става дума за класика. Аз още имам свежест и чистота, и не много лични познати в операта, и може би не съм изчерпала съвсем лимита си да говоря, каквото мисля по тези теми.
В „Слугинята-господарка” усещането ми беше, че каквото има да става, отдавна беше станало, а музиката не свършваше и не свършваше.
В „Прилепът” музиката не стигна, скъса се от дърпане, и пак едва-едва покри една малка част от трето действие. Миленка ми каза, че така трябва, по сценарий в трето действие има 10-15 (не бяха ли 50?) минути само театър, и там по закон ставало дума за злободневни неща. Добре. Аз вече признах, че не знам защо четните и нечетните места са разделени. И това също не знам защо трябва да е така. Може би оперетата, като по-нисък жанр, през 1874 година си е позволявала да каже някои смели неща, подпъхнати между пластовете прелестна музика, със свободата, позволена само на шутовете. Не знам, имам много да уча. При мен не се получи същият ефект, сигурно защото до веждите сме затънали в шутове и в свобода на безсмисленото слово. Аз исках още музика. Още много музика.

Имах си утеха – по време на трето действие се забавлявах да гледам двамата затворници, приличаха ми на анимационни котараци, много бяха хубави.
Ох, може би прекалено много натиснах на това. Надзирателят беше ярък и изразителен, и закачките с чашите, дрехите, пурата и вестника, и всичко останало, си бяха в стила, ок си беше. Ама музиката…

Музиката!

Музиката.

Сега си стоя на топло, тракам тихичко с клавишите и пред очите ми е балът, малко преди края на второ действие. Конфетите блещукаха на пода и певците и балетът, докато танцуваха, ги разнасяха с обувките си и очертаваха фигури. Граф Орловски с чашата на челото… Шампанското е Божидар 🙂 … Алфредо по ален халат… Розалинда в дома си… Адела как смешно плаче за леля си… Всички – с толкова хубави и характерни образи, толкова цялостни, в духа на музиката.
Боже, какво красиво нещо е това. А можеше никога да не го видя.
Обаче аз го гледах. И накрая ръкоплясках толкова дълго и щастливо, че май настинах от течението.

Ами че аз през ден съм на опера. Кой може да се похвали с такъв разкош?
Някак е нереално-бално-карнавално, разкош от мизерия, обличаш си най-новата дреха секънд хенд, отиваш в операта срещу билет от 10 лева, и там десетки артисти дават най-доброто от себе си, оркестър, солисти, хор и балет изпълняват класически произведения за теб.

Чудеса.

Тъй се случи в моя живот, че станах на 40 +, а нищо не разбирам от опера.
Спомням си топлите следобеди, аз съм малка, в кухнята сме самички с баба ми, майка Мими, така й виках, кой на работа, кой на училище, само двете сме си, по радиото съобщават нивото на река Дунав в сантиметри, а после започва предаване с класическа музика и майка Мими неизменно казва „Ох, смени ги тия, че ме хваща диария.”
От тази изходна позиция, и до наши дни, така и не се случи да опозная операта, за да я обикна. Почти не бях ходила на оперни представления. Слушала съм арии и увертюри (това е най-сладкото и пивкото, нали?) по радиото, по телевизията или онлайн, но като цяло – съвсем бегло и повърхностно. Знам, че има хора, които страстно обичат това изкуство. Знам, че България се слави с най-велики световни изпълнители. И това е.

Преди няколко години реших с ума си, че ще е хубаво за мен поне да опитам, да видя какво е и тогава да реша дали обичам опера. Направих няколко опита с променлив успех.

И ето ме: снощи, с покана за „Кармен” – значи безплатно, заедно с приятелка, да гледам нещо, за което знам, че е много известно и всички са го гледали, или поне твърдят, че са. Не ми липсва елементарна грамотност, за да възприема това, което ще ми поднесат. Малко ми е любопитно. Малко ми е тегаво, че ще стоя там минимум три часа, през които не трябва да говоря и да ям (но пък ще има почивка по средата). Облечена съм прилично, знам, че би могло и още по-прилично, но не съм си дала зор.

Като изключим напредналата за годините ми възраст, аз съм точно в положението на ученик, преди да започне учебната му година в гимназията.

И знаете ли какво?

На мен „Кармен” много ми хареса!

Уляна ми даде покана за опера, която е толкова мелодична, че аз я възприех като песен след песен. Те пееха! Добре, не пееха, както днес се пее на улицата, а по-различно, на места смешно чак – Седни при нас да го почаааакаааааш! Нееее! Той след малко ще дооооййййдееее! О, неееее!
Дрехите им бяха различни от днешните. Известно време отделих да си мисля коя рокля искам да пробвам и къде бих могла да я нося.
Не преливах от почтителност, да ви кажа честно. Ми… Микаела пя като ангел, обаче с тази бутафорна перука, дето й я бяха нахлупили, ми се видя точно като Каубоя С Бялата Шапка – нали, да се сетя, че тя е антипод на Кармен С Естествената Тъмна Коса. Ма моля ве! Рапунцел!
И тъй, в шеги и закачки…
Нямате си представа колко хубаво беше. През цялото време ми беше интересно. Понеже отидох в последния момент, не смогнах да си прочета програмата, а не бях си припомнила либретото и преди това, хем си мислех, че трябва, затова в междучасието, да де, в антракта, веднага прочетох – либретото накратко и мъничко за историята на самата опера.

Бизе е бил с разбито сърце – на премиерата никой не го харесал. Даже приятелката ми Миленка каза, че човекът не могъл да спи след този крах, провал, фиаско и позор, разболял се и скоро след това се споминал от мъка, и не доживял триумфа на „Кармен” само няколко месеца след нещастната премиера. Миличкият Бизе!

И още, там пишеше, че операта е написана през 1875 година. По това време тук сме се готвели за Априлското въстание и най-будните българчета поставяли „Многострадална Геновева”. Не че е състезание, ама ние тук гледаме „Кармен”, а във Франция не съм чула да играят „Геновева”.

И се връщам пак, остават трето и четвърто действие, стори ми се, че минаха за пет минути. Кармен беше много красива и танцувална и артистична (освен в онази сцена, дето тракаше с кастанетите и уж съблазняваше дон Хосе (или Хозе, или Жозе – решете най-накрая, едно ми пеете, друго ми пишете, ми дразня се!!!). Там това съблазняване хич не мина добре, и аз да бях, и аз щях да се прибера в казармата.

И първо Кармен каза, тя си го предупреди, че любовта е дете на бохеми, ако я преследваш – бяга, ако я хванеш – губиш я, и то си е така. Но после ми беше мъчно, че толкова бързо изстина към него. И първо си викам – ето, тя е като мен. А после – ааа, не, аз не съм като нея.

И аз не й повярвах, че тя наистина обича тореадора. Божичко, каква красива музика. Тореадорът беше прекрасен, толкова вълнуващо, и музиката толкова красива. Красиво.

Красиво.

Много ми беше чудно как те говорят за смъртта, и все едно е напълно в реда на нещата дон Хосе да убие Кармен, и не само защото картите така казаха, ами просто явно е нещо естествено, любовсмърт като една дума.

Но когато той я уби и в този миг звучеше победната песен на тореадора…

И сега пак ревнах. Мъчно ми е.

И знаете ли какво стана?

Искам пак да гледам „Кармен”. Със същите изпълнители, с други изпълнители, друга постановка, също трябва да прочета и да намеря какви други опери има от Бизе, искам червена рокля, искам на опера пак.

Но повече от всичко искам децата като влязат в час по литература, да се смеят и да плачат, и да си фантазират, и да бързат да се приберат, за да си дочетат, и не за друго, а само за да имат повече красота в живота си.

Елате, елате насам да ви кажа каква хубава книга със стихотворения чета тези дни!
Откакто я получих, не спирам да говоря за нея, но поединично е бавно, губи се време, а книгата е такава хубавица, ще я разземат и може да не стигне до вас.
Е, бива ли да допускаме такива работи да се случват, и то точно с вас? Не бива.
Говоря ви за „Крава и бреза” на Хели Лаксонен (Heli Laaksonen)
Ето я авторката на тази хубава книга:

Това са преводачите Росица Цветанова и Марин Бодаков:

Тук кравата надзърта насам:

Ето тук още картинки.
От предговора, който е доста дългичък, научих някои неща за Финландия, за езиците, които се говорят там, и за специалния език, на който пише Хели.
Не, не беше така.
Първо прочетох едно, две, три стихотворения. После прочетох предговора. И от тогава не оставям книгата, разнасям я както котка разнася котенцето си и си почитам по малко.
Защото тези стихотворения ме изпълват с радост и вдъхновение.
В „Крава и бреза” са включени по няколко стихотворения от няколко от книгите на Хели Лаксонен (о, колко ми е приятно да казвам Хели, и после пак Хели, все едно сме приятелки). Това име много ми харесва, имам приятелка във фейсбук, която се казва Хели.
Тези стихотворения имат някои от особеностите, които най не обичам в модерната поезия: фрагментарни са, връзките в тях да асоциативни и понякога малко далечни, точките и запетайките са където си щат… аз обичам ред, харесва ми, хармонично ми е да е подредено. Хаосът кара сърцето ми да се свива от тревога, много хаос има навсякъде, в книгите търся убежище от него. Но в „Крава и бреза” всичко си е на мястото. В „Крава и бреза” ми е добре.
Не си мислете, че е само смях и веселба, не, плаче се, но пак е светло, общото усещане е за светлинка отвътре. Може би защото в стихотворенията има прохлада, природа, птици, къщи, влакове, които пътуват между борове и смърчове. Има и смърт, има и любов, която вече я няма, и двойки, които се разпадат… но всичко това е вписано в природата и звучи здраво, естествено, пълно с надежда.
Вече закъснявам за една среща, дайте да препиша едно-две стихотворения и после дано срещнете и цялата книга, много живот има в нея, аз поне имам нужда да ми се прелива живот и затова поръчах още пет книги, това ще подарявам тази Коледа.

Произволно избрани стихотворения, и по-кратки, че закъснявам!

Когато времето е спряло

С кравата гледаме телевизия.
Тя тъгува за майка си, аз – за баща си
и двете
ще хвърлим дърва в разпалената камина
ще изтръскаме снега от покрива
ще натрошим леда по стъпалата

Първо опитваме да поставим световен рекорд по скука
но става наистина тягостно
и товаря кравата в колата
и отиваме
на паркинга на Биллата на дрифтираме с ръчната спирачка

И ах! Как обичам кравата да се кикоти.

––––––––––-

Непразна

Аз съм напразно бъхтещата се в живота.
Това е Сийри,
лека и суха като кленово семенце,
сама в здрачината, на пейката в съблекалнята на сауната.
Едно дете не съм родила на тоя свят.
Разтегля мълком увисналата кожа на корема си.

Как да ти дам сили, злато мое,
та аз самата съм объркана като нощта.

Бива ли така,
може ли да е все едно
колко години си изравнявала щорите с връвчицата
как си оправяла настроението на работника с песен
застъпвала си се за слабите?

И, Сийри,
светът няма ли внезапно да се препълни,
ако някой понякога не оставя място в него?

–––––––––

Земята шава

Напролет
изпод пръстта
почват да се разнасят тъй чудни звуци
на бабите им се прищява да излязат.

Към луковиците
под дръстта
се катерят
а жълтите лалета ги издигат
едновременно към утринната светлина.

Всяка баба собствено цвете
всяко цвете собствена баба.
Когато пъпката се разтвори
идват гладички и бодри
за каквото и да се примолят
бабата ще го набави.

Още малко ще трябва да почакат бабите.
Торбите им за сауна изникват едва с нарцисите.
С хавлийка,
и гъба за баня
калъп зелен сапун
кърпа за сядане
един пилзнер и отварачка за шишета.

А сега защо така се моткат?
Нарцисите се бавят само колкото
да ги сплашат, че няма да дойдат,
та после да тържествуват,
щом се появят.

❤

Има любов!

Тази книга е дори по-смешна, отколкото жълта, а тя е много жълта.
Нароиха се напоследък, по-жълти и от дюля, и от лимон, и от гинкото в градската градина. Ето ги например „Тъжните животни” (хареса ми), „Дребната старица, която наруши всички правила” (не съм я чела, искам я), а също и „Чудото в Поскокова Драга” на Анте Томич, за която ще ви кажа сега.

Първо на първо, да знаете, че не става дума нито за подскачане, нито за някоя си Драга. Преводачката Русанка Ляпова любезно обяснява още в самото начало: „poskok” на хърватски означава „пепелянка” и това е фамилията на Йозо, а от там и името на селото, в което той живее („draga” – „долина, усое”, Поскокова Драга – Пепелянково усое)
Йозо Поскок е толкова проклет, че фамилията му е обида за пепелянките. Лош, тъп и проклет човек, еййй. Още на втората страница вече толкова абсурдно зле се държи, че на тебе ти писва и с детска радост проследяваш как го е напердашил синът му. Случаят започва така: „Крешимир, тогава едва ли е бил на повече от седемнайсет, счупи дръжката на секирата и без да се замисли, Йозо го шамароса, а малкият, Бог да го убие, го сграбчи за ревера на дрехата и прас, прас, прас, прас, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд… Крешо вероятно нямаше да е спрял и до ден днешен, ако баща му не го бе изритал неспортсменски в слабините…“

И после става все по-смешно!
Страница след страница отлитат, докато Йозо и четиримата му синове взимат инкасатори в плен, търсят любовта, отвличат невеста от църквата, взривяват амуниции, готвят качамак, бягат от затвора, правят ремонти, надвиват злото в лицето на шефа на родната полиция, бият се със скинари, бранят честта на хърватските ветерани от войната… и всичко това на фона на хубавия Сплит, по пътищата, ресторантите и сред живописната хърватска природа.
Има още →

Да ви кажа за „Баба праща поздрави и се извинява” – изд. Сиела, превод от шведски Любомир Гиздов, Дамян Дамянов – художник на корицата.
Това е новата книга от Фредрик Бакман, авторът на „Човек на име Уве”. Купих я и няколко дни просто си я имах. Поглеждах я, изправена ей там, върху планина от книги за четене (за повечето пари съм давала, други отдавна вече трябваше да съм върнала, но от шиене доста време не четох хич. Все пак и правенето на хора не е работа без значение!)

И я прочетох.

Първите две глави ги прочетох в маршрутката, с която за последен път отидох до Раднево и обратно. Доста се смях и малко поплаках (на стр. 31 за първи път). Мисля, че това беше подходящ завършек на един важен и много хубав период от живота ми.

Няма защо да отлагам, веднага ще ви кажа – „Баба праща поздрави и се извинява” не ме разочарова.
Като знаете колко много, ама многомного обичам книгата за Уве, това си е отличен резултат.
Книгата за баба ми хареса. Най-много заради смешните неща в нея. Заради приказно хубавата бойна баба и заради Елса. Заради майката и нейния овладян начин да прави нещата. Овладяно.

Има още →

Прочетох много хубава книга, тъжна, красива.
Книга, написана с благост.
„Старият крал и неговото изгнание” на Арно Гайгер. Издадена е през 2013 година от „Колибри” в поредицата „Съвременна европейска проза”. Спомена ми я Жанина Драгостинова – тя я е превела от немски.
Очарована съм.

Книга за деменцията.
Един син разказва за своя баща, болен от алцхаймер.

Темата ме вълнува, защото имам познати, засегнати от тази болест. Също и защото бях много впечатлена от „Творците на памет”, и най-вече от дневника на майката там, от чувството за объркване и загуба… За мен лично, макар че е написана много по-сдържано и скромно, много по-непретенциозно, „Старият крал…” е по-дълбоко и по-силно въздействаща. Радвам се, че я купих и че ще я имам в библиотеката си.

Когато някой възрастен човек започне да забравя, да недочува, да стеснява хоризонта си все повече, да повтаря едно и също безброй пъти, това най-често буди пренебрежение и присмех у околните – кога с добродушие, кога злобно. Веднага се сещам за Чудомир, „Розо, розо овехтяла…”

Арно Гайгер разказва за болестта на баща си и за това, как тя се развива, с всичките нюанси, обрати и лъкатушения на хода й, и с цялата тъга, защото макар и бавно, макар и с проблясъци, има само едно сигурно нещо, и то е, че дните на баща му са преброени и няма още много време да бъдат заедно.
Корицата е великолепна (оформлението е на Стефан Касъров). Точно така си представям Аугуст – изправен, хубав, как върви с неловко препъване към объркващата и все по-плътна неизвестност.

Има една книга, „Малкият крал Декември”. Двете книги си приличат по красотата на разказването и по тъгата, в която въвличат своя читател. Чудно, че и този крал има име на месец, Аугуст … И в двете се говори за крале, които се смаляват и изчезват, и никой не може да ги задържи тук, в сегашното, в това, което сме свикнали да наричаме реалност.

„Старият крал…” е написана от добър човек. Не само заради търпението и обичта, с която се отнася към все по-безпомощния си баща. Аз мисля, че той се отнася с доброта и милост и към читателите. Благодарна съм, че историята приключва, докато бащата е още жив. Че той му подарява този отворен финал. Че, за разлика от болестта и от съдбата, ни спестява гледката на човешкото същество, което накрая се превръща само в същество, без съзнание и може би буквално без личност.

Има още →

Влюбих се в книга. „Пощальонът на Неруда” от Антонио Скармета, преведена от Боряна Дукова. (Боряна, точно тази Исла Негра не е „остров Негра”, как може бе…)
Не, знаете ли, влюбих се в живот.
В живот, в който МЕТАФОРАТА минава по пътя на хората внезапно като камион с ангелски криле, и те, хората, делово и пламенно действат според обективната ситуация.

– Осезателен – каза вдовицата. – Сега й забраних да излиза от къщи, докато сеньор Хименес не си обере крушите. Вие навярно ще намерите за жестоко, че съм я уединила по този начин, но забележете, че хванах това свинско стихотворение напъхано в сутиена й.
– Напъхано в сутиена?
Жената извади от собствените си поли къс хартия (…) и зачете написаното все едно бе съдебно решение, натъртвайки на думата „гола” с детективска проницателност:

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.
Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.

Смачка текста с погнуса, зарови го отново в престилката и заключи:
– С други думи, сеньор Неруда, пощальонът е виждал дъщеря ми, както я е майка раждала!
В този момент поетът съжали, че споделя материалистическата доктрина за тълкувание на света, тъй като почувства спешна нужда  да поиска милост от Господа. Смутен, той рискува да даде разяснение  без изискаността на онези адвокати, които, подобно на Чалрз Лафтън,  умеят да убедят дори мъртвеца, че още не е труп.
– Аз, госпожа Роса, бих казал, че от стихотворението не може да се заключи точно това.
Вдовицата изгледа изпитателно поета и изрече с безгранично презрение:
– От седемнайсет години я познавам, плюс деветте месеца, в които съм я носила в утробата си. Стихотворението не лъже, дон Пабло – когато е голо, моето момиче е точно такова, каквото казва поемата.
„Боже мили”, помоли се поетът, без думите да излязат от устата му.

Любими мои, четох и се смях на глас, и виках, и звъних по телефона, за да чета пасажи от тази великолепна книга за този великолепен живот. Тя е тъничка
защото този живот е

Книгата е 121 страници.
Тя разби сърцето ми, защото любовта прави точно това.
Купих я с намаление от онези там, как се казват, щайги с презрени намалени книги пред вратите на Хеликон, купих я заради името на Неруда, прочетох  я и душата ми се насели в нея.
Снощи, докато още плачех, след 108 страници смях и любов и щастие и още 13 страници лед в сърцето, поръчах от сайта на Колибри още пет екземпляра.

Така поезията няма да е пяла стиховете си напразно.

❤

В последно време излязоха няколко книги, в които се говори за книжарници.  Без замисляне се сещам за „Книжарничката на острова” (не съм я чела), „Любов, огромна като катедрала” (абсолютно читателско разочарование за мен, видя ми се постна и схематична, може да бъде една от множеството сюжетни линии в „Жълтите очи на крокодилите” например, но не и пълноценен самостоятелен роман), а ето днес дочетох „Моята прекрасна книжарничка” на Петра Хартлиб, преведена на български език от Алеко Дянков.
Не е чак неземно прекрасна, но си е доста хубава, защото:

1. Харесах я, защото аз много обичам да чета за мечти и за хора, които поемат рискове и влагат силите и времето си в това, което е тяхна страст. Това ме вдъхновява, дава ми сили, хубаво ми е да чета такива книги.

2. Харесах я също и защото останах с впечатлението, че всичко разказано е вярно. Това не е роман,а автобиографична книга и в нея се споделя опит. В това отношение тя ми напомня за „Уличният котарак Боб“. О, и по първата причина пак напомня за Боб!

3. Книгата можеше да бъде „Моята прекрасна хлебарничка / ферма / училище / замести-го-с-каквото-си-щеш” и пак би ми харесала, ако в нея човешки, спокойно и когато трябва – вълнуващо, се говори за живота на симпатични хора, които правят точно това, което обичат. Разбира се, пристрастна съм към книжарниците, защото в тях има много книги, а аз обичам книгите.
3-А. Лично отклонение. Истината е, че в момента ги обичам улегнало и бавно. Не можах да намеря „Бразилия” на Ъпдайк, исках да извадя от там един цитат, който описва много точно сегашното ми отношение към книгите. Беше нещо такова – след безброй приключения и дългогодишен брак Тристао и Изабел продължават да се обичат и сексът, който правят, е все така прекрасен, макар че те спят заедно доста рядко – както собствениците на безценни бижута не ги носят постоянно, но от време на време раздрънкват кутията, за да се насладят на звука им и да се убедят, че бижутата все още са си там. И аз така с четенето напоследък.
Обаче силно симпатизирам на хора, които обичат книгите.

Има още →

Едно време, когато бях малка, гледахме копринени буби. Те се хранят с черничеви листа, обичат топлина и влага. Ядат безспир, а после заспиват, всичките безброй буби като по часовник – лежат по корем, с вдигнати нагоре глави. А когато се събудят, събуват кожата си, както се събува чорап, и отново ядат. За месец и нещо от яйца колкото точка стават дебели бледи червеи, големи колкото показалеца ми, с черни, разположени близо едно до друго очи, с тъжно и смутено изражение. След последното хранене спират да ядат, лежат, мълчат и се чистят, накрая стават напълно прозрачни. Тогава си намират подходящо място и започват да изпускат тънка копринена нишка, от която си правят пашкули. Когато съм плакала много дълго, клепачите ми се подуват и стават прозрачни като буби. Никога няма да забравя особената миризма, горещината и влагата, като под дъжд от гореща вода, и дружното хрупане на бубите бубите бубите.
Мисля, че и аз съм буба. Живея, лежа, ям – храна, чувства, мисли, преживявания, а после силите ми свършват и заспивам с лице към небето, като молитва, като сън, като молба за помощ някой да бди над мен, докато спя. А после излизам от кожата си и ставам съвсем друга.

При бубите е съвсем видимо. При хората не съвсем.

Точно сега съм като буба, която мъчително се събужда.
Това си пасва и с теорията ми за десетилетията (всяко от досегашните – съвсем различно, плюс безпокойството какво ще е следващото, помощ!) И с чувството, че всичко ме докосва прекалено силно, болезнено, много ярко.
Няма ли да свърши тоя пубертет бе, хора! Може ли периодично всичко да ти става ново. Как може да остарее човек, когато светът му се обновява постоянно. Кога да остарееш…

„Писма до мъртвите с любов” (преведена от Александър Маринов) е книга за юноши. Значи книга за винаги и за постоянно.
Моментално ме подсети за „Предимствата да бъдеш аутсайдер”, и ми стана малко смешно, като видях, че Стивън Чбоски е първият от всички, на които авторката Ана Дилийра благодари, бил е неин наставник – личи си. А, той и на корицата е цитиран. Глупаво ми е той да я препоръчва, защото тя е много по-добра.
Книгата е написана много увлекателно и това ме спаси да не си кажа още на втората страница – аха, поредната книга за живота на американските ученици – и да я оставя. Примами ме да я прочета и слава богу, защото съм много доволна от това. Това е роман, здраво в традицията на „Спасителят в ръжта”, и е добър роман.
С навлизането навътре в книгата, и особено силно от средата нататък, вече не мислех за това, че героите са Американски Ученици, вече бяха просто хора като мен, с травми за лекуване, с горчивина за преглъщане, с любов за целуване. Знаете, хора. Виждали сте такива.
Буквално, това е епистоларен роман, защото се състои от писма. Но повече е дневник, защото писмата си остават в тетрадката и никога не стигат до адресатите си – то няма и как, писмата са до мъртви хора. (Аз една цяла година писах в тетрадка писма до едно момче и никога не му ги изпратих. То си е живо и здраво де, сега е зъболекар.)
Писмата са до мъртви поети, актьори и музиканти.
Аз много харесвам момичето от книгата, макар че малко ми досади с безкрайното си чудене коя съм аз. Ами ти си. Ти си си. Виж си личната карта. Питай майка си и татко си. Намери си името в дневника в училище и го прочети на глас. Питай приятелите си. Изпей някоя песен, в която се говори за момиче като теб.
Тя точно това прави.

Има още →