Била съм прекрасно бебе във всяко отношение, или поне така са ми казвали.
Имала съм тъмни очи и гъста коса като на майка ми в деня, в който се родила – чак до буклата на тила. Като се изключат крилата, аз съм била съвършена. И крилата дори не били кой знае какъв проблем.

Не зная дали е било точно това изречение, или друго, подобно на него. Отворих „Странната тъга на Ава Лавендър“ напосоки, прочетох твърдение, смущаващо с лекотата, с която се смесват възможно и невъзможно, и ми стана ясно, че тази книга е от моите и няма как да не я купя.
Чаровно и невъзмутимо се разлива историята на едно момиче и на нейното семейство, три поколения назад, като живите съжителстват с призраците на обичните си мъртви, любовта е основание човек да се държи особено и това не смущава околните, а ароматът на цветята и вкусът на хляба са съществени обстоятелства и причини за вземане на важни решения, мирисът на дъжда променя съдби, а любовта приижда като порой и се оттича като студена вода, и животът на героите е толкова пълноценен, страстен и вълнуващ, че въвлича читателя и не го оставя дълго след като последното изречение (и то какво изречение!) е прочетено и книгата е затворена.

Плътното усещане за страст, влага и чудеса остави в мен впечатлението, че чета книга на латиноамерикански автор, и макар че с очите си виждам, че авторът е синеока млада жена на име Лесли Уолтън, а Петя Петкова е направила превод от английски език, усещането ми си остана горещо-тропическо. Заради дъжда, но най-много заради чудесата.

Ава Лавендър е момиче, родено с крила, но това е почти съвсем естествено, не е първият случай в рода им. Пиерет, сестрата на майка й, се е превърнала в канарче заради любовта си към един възрастен любител на птиците. Баба й пък се е превърнала в син прах – от тъга. И прахът, и перата, останали от Пиерет, са заровени в една леха в градината, както е нормално да се постъпва с тленни останки.
Една жена отказва да слезе от влака, докато не стигнат до град, в който тя усеща, че би могла да живее.
Един мъж конструира изкуствени криле и прави опит след опит да се научи да лети.
Едно момиче се самоубива, като изрязва сърцето от гърдите си.
Друго момиче живее самичко в къща с кула, и не напуска къщата дори и сред смъртта си.
Една жена се отдава на страстта си към сладкишите, след цял живот смирение и въздържание.
Събития от подобен вид и порядък са положени едно до друго като релефни и ярки мазки с маслени бои, които някъде се докосват и преливат, другаде контрастът крещи, но общата картина е вълнуваща, хармонична, изпъстрена със сияния. Хора и птици, момче и куче, призраци и ангели живеят в очакване на едно чудо, което да изкупи всички грехове и да възнагради всички страдания, усилия и вярност.

Точно заради сгъстените емоции не бих определила книгата като фантастика, макар че са описани нереални, невъзможни събития. Не е и фентъзи. Ава Лавендър е обикновено момиче с крила. Романът е и любовен. Може да се каже, че има и криминален мотив – действието е напрегнато, на много места има улики и подсказвания, които предупреждават какво ще се случи или създават лъжлива надежда, че нещастието може да бъде избегнато, има престъпление и наказание за престъплението.
Аз не зная защо книгата е включена в поредица TeenZone и по какво се разбира, че една книга е юношеска. Наистина това е историята на Ава Лавендър, разказана от нейно име, и книгата свършва, когато Ава е на около 16 години; но тя самата излиза на сцената малко преди средата на книгата. Всъщност това е повече историята на баба й и на майка й. И никой от героите не е пощаден от любовта, а когато човек е влюбен, той е централен герой, дори да се появи само на пет страници и половина, защото любовта гори като свещ и огрява събитията с по-различна светлина.
Ако се определя като юношеска всяка книга, която е увлекателна,  добре – това мога да го приема, макар че е относително и субективно,  не чувствам вътрешна съпротива.

Историята не би била така убедителна, ако не беше облечена в думи, които й отговарят по красота. Аз вече казах за замайващите с магията си изречения. Така омайващо ми звучат, че се чувствам, все едно всеки момент ще се влюбя, знаете го чувството. На много места спирах, за да прочета някое изречение на глас и да го опитам в устата си. Съвсем произволно ще цитирам, да видим дали и вие ще ги почувствате така:

Нищо не се знае за прабаба ми преди брака й с Борегар. Единственото доказателство за съществуването й можело да бъде открито в лицата на най-големите й дъщери, Емилиен и Марго, и двете с тъмна коса, маслинова кожа и светлозелени очи. (Извън темата – какъв цвят има маслиновата кожа?!)

Миризмата на захарна глазура и преглътната гордост още се долавяла от дрехите й.

 „Цялото ми сърце през целия ми живот.”

 По време на престоя му пурпурните цветове насищали въздуха с упоителното си ухание и хората твърдели, че нощем къщата трептяла в тайнствено златисто сияние.

Красивият език е така прелъстителен, че дори когато в някои моменти историята ме изпускаше, продължавах упорито да чета само за да се наслаждавам на сладките думи – до следващото място, на което сюжетът пак ме придърпа към себе си. От всеки ред се усеща копнеж и тъга, дори от самия звук на думите. Това означава, че преводът е вълшебно хубав, нали?
Думите сами по себе си са от значение не само защото те са плътта на текста. Те участват в историята – в семейството на Борегар всяко от децата проговаря на различен език. В по-следващото поколение Хенри проговаря много късно и сякаш едновременно на всички езици, като избира най-хубавите думи от всеки език и изпитва непоносимост към думите, които намира за неприятни. Той говори, само когато смята, че е наистина важно – и точно той, макар че няма крила, е истински ангел – вестител на нещастието, което ще се случи след дъжда, и повтаря предсказанието си упорито и отчаяно, защото никой не го разбира.

Би ми се искало корицата да е по-изящна, за да обвива книжното тяло със същата красота, с която думите обвиват историята, това би ми се искало, да.

След като прочетох книгата – финалът е прекрасен – се върнах на предговора. Той е написан от самата Ава, завършва с подписа й, който аз помилвах лекичко с показалец, и страницата беше на допир като връхчето на бяло перо от гълъб.

Това е истината, която знам. За историите и митовете, обгръщащи семейството ми и моя живот – някои от тях старателно разпространени може би от вас, – мога да кажа, че в крайна сметка установих, че всички те са странно, дори красиво истински.

Купих тази книга във Варна, просто не можах да устоя на атмосферата на Алея на книгата, на омайните заглавия и на красивите момичета, които ми предлагаха един или друг автор (сега съжалявам защо не взех и „Когато Марни беше там”, книжарката каза, че ще се радвам, докато я чета, защото аз й казах, че не искам да се страхувам, а да се радвам.)
Аз се спрях пред шатрата на Артлайн Студиос специално за новата книга на Патрик Нес, тази с носорозите на корицата, купих я.
Но първо разгърнах „Голяма риба”. Мисля, че изразът на български е „едра риба” и дори ако другото е по-хубаво за заглавие, по-широко и митично, поне две-три места в текста определено плачат за „едра риба”.
Това е любовна история, разказ за копнеж и сбогуване, за спомени, фантазия и смях, за това, колко нежно могат да се обичат двама души, които така и не успяват да се разберат.
Вижте колко подвеждащо е да се използват прекалено много абстрактни съществителни в едно и също изречение.
Историята е за отношенията между баща и син.
Бащата винаги е отсъствал, изчезвал е и се е завръщал и отрязъците от време, в които е бил далеч, и двамата запълват с вълшебни истории.
Тези домашни митове са лишени от всякакъв скептицизъм, недоверие, съмнение и присмех. Синът вече е голям, но той се държи за измислените истории с цялата си обич и невинност. Мисля, че човек трябва да цени невинността си, не да се срамува от нея, не да я прикрива и да я зацапва с присмех, за да се хареса. На кого да се хареса? Сетих се за един куплет от онова хубаво стихотворение на Павел Матев, „И просто да не сме самички и вяра в дружбата да свети, приемаме от безразличните най-безучастните съвети.” Ей така, зорлен, срещу душата си вървим.
В „Голяма риба” Едуард Блум, бащата, е митично същество, скитник, създател, опитомител, безстрашен, силен, с добро сърце. Историята му, от раждането до превръщането в риба… В тази история има търсене, копнеж по разбирането и докосването. Радостта от смеха и раздразнението, че този смях е прикритие; че събира и разделя едновременно.
Последната част от историята е различна. Само в нея горчивината прелива, красивото момиче полудява от тъга, розовата градина се превръща в блато, любовта потъва в мрак и става недостъпна и сякаш това е причината, която го разболява и го убива.
Чаровните хора понякога причиняват и това.
На четири пъти синът разказва за смъртта на баща си, смъртта е като приливна вълна, която плисва и се отдръпва… плисва.
Синът открадва баща си от болничното легло, от болницата, от града, открадва го и от смъртта, и от реалността, връща го в митовете, в които той истински е живял.
Любовна и омайна книга за копнежа и тъгата.
Хубава книга. Чете се лесно и оставя нежно настроение.

Не зная дали ще ме разберете, но не ми се иска да кажа „Благодаря”. Както не ми се искаше да казвам и „Довиждане”.
Като кажа тези благи думи, то ще е точка и ето, пътуването ще свърши официално, а аз не съм готова. Усещането не е като да съм се вкопчила в ръка, която държи моята ръка. По-скоро е все едно съм стъпила върху дланта на великан и ми е добре, не е страшно.
А на мен не ми се ходеше в Швеция! Защото първо трябваше САМА
САМА
ДА ЛЕТЯ
СЪС САМОЛЕТ
И МОЖЕШЕ!!!
ДА СЕ ИЗГУБЯ.
Може да е глупаво и смешно, и дори онези бебенца, които плачеха и си гукаха и спяха в самолета биха ми се смели (те са смели, защото са опитни), но на мене ми беше за първи път и на летището в София се разревах и викам – няма да отида.
Обаче отидох, защото умът ми разбираше каква съм смешка, а на летището в Копенхаген, когато Виолета ме намери, вече бях така:

Освен това Виолета се погрижи за всичко. Беше ми запазила места до прозореца в самолета и в двете посоки, за да се радвам. Показа ми как точно ще намеря пътя на връщане. Беше ангелски търпелива, но не скучно-ангелски, а весело и интересно-ангелски. Още с идването и в чест на бъдещата ми книга тя ме постави на розова диета от сьомга и розе. Щастливи времена! Аз и на нея не й казвах „Благодаря” всеки път, когато ми идваше да го кажа, защото разговорите ни биха били изключително монотонни, а и никак не бих искала да я изнервям, видно е защо:

Не бих могла да си представя, че на света има толкова чисти, подредени, живеещи с природата, устремени към уют и красота градове. Знам, че моите думи нищо няма да покажат, а снимките ме омаломощават допълнително. Мисля, че ще се наложи да ги групирам в още няколко поста, сега ще сложа произволно няколко…

Не искам да изпадам в някакво превъзнасяне. Всъщност шведите са доста изостанали. В момента им цъфтят люляците и акациите, и рапицата, дори черешите им сега доцъфтяват, докато нашите свършиха тази работа ехее откога.
Или пък онова с путките! Общината в Истад възложила на една авангардна художничка да изрисува две стени (едната от които е на училище), и жената направила красиви цветни стенописи, изобразяващи артистично, пъстроцветно и категорично… това. Това де. Изостанал народ. Нашите съседки в Стара Загора, бледолики дами на почтена възраст, сестри, не използват тоалетната си, защото е неекологично и неикономично толкова вода от казанчето да се хаби само за едното пишкане, затова си вършат работата на терасата и плискат всичко навън. Чисто и просто, ама много просто. И образователно. (NB Да предупредя Иво като се върне,  като излиза на терасата на стаята си да не поглежда наляво!)

Срещата с българската общност, конкретният повод за пътуването ми, беше… (сега изпадам в мечтателност). Счупих казанлъшкия рекорд за дълга среща и доста надвишихме двата часа.
Аз не знам и не разбирам защо те направиха всичко това за мен. Вие може да летите и да пътувате навсякъде редовно, но за мен това беше огромна крачка, нещо невъобразимо и чест, и радост.
Мисля, че го направиха не за мен лично, а за стихотворенията.
Момичета, в момента ям кокосова сладка, кафето е на котлона, и мисля за вас толкова усмихнато, че и вие сигурно се усмихвате. Благодаря!

Видях още библиотеката в Малмьо (ще сложа снимки отделно), и много птици, и прозорци с бели лампи на первазите, и море, от мисълта за което усещам солена тръпка под езика и ми се доплаква, защото искам там, и още птици, също така зайче в парка, камъните на Але (отделен пост със снимки), и институт, в който се грижат за вдъхновението на учителите. Видях да ремонтират сгради, но за да е безопасно, чисто и хубаво, целите им фасади бяха покрити с платно, върху което е отпечатана фасадата, такава, каквато е в неремотно време. Видях…
Видях една гальовна южна Швеция, мъничко парченце от нея, без капка дъжд, само с малко вятър за разкош. Съвсем не приличаше на Швеция от „Бьорнстад” и „Ние срещу всички” (ох, и за нея искам да пиша тия дни), в която животът е труден, но такъв трябва да бъде. Видях хубав живот и
Не ми се приказва повече.

БЛАГОДАРЯ.

Необяснимо нещо – как може една толкова забавна книга да има толкова незапомнящо се заглавие?!?
Прочетох я и се опитах да я препоръчам на децата в литературния клуб, и на Стаси от Приятели… и спрях да я препоръчвам устно, понеже единственото, което успях да изтръгна от неподатливата си памет беше – една светлосиня, много сладурска книга, казва се… нещо като…. името на героинята е заглавие, но не знам точно… авторът ли? Абе не помня, но беше нещо подобно на заглавието на книгата.
А паметта ми си е наред! Просто как да задържи в себе си поредица от думи като:
„Дарси Бърдок” от Лора Докрил
?

С това оплакванията ми от книгата приключват, защото тя е свежа, забавна и приятна, с чудесно сладурско оформление и ненагледни картинки.
Така че да, препоръчвам ви я от все сърце, особено ако имате момиченце, което обича четенето и съчиняването на истории.
Това е сладка книга за детския живот – училището, приятелите, празниците, семейството. Прочетох я на един дъх, а в историите, които Дарси пише, направо се влюбих.
Неотдавна прочетох „Забранете тази книга” – страхотна! – и писах за нея (но не съм сложила текста тук, може би ще излезе първо в един вестник). Вчера пък прочетох „Година без значение” от Олга Кръстева, с илюстрации от Борис Димовски (издателство Отечество, 1978). Симпатично е да се сравни и да се видят общите места, независимо от разликите във века, държавата и континента. Любов, приятелство, ревност, привързаност. Вечният проблем с тайната тетрадка/ дневник и как да оцелеем, когато някой ни го открадне и го прочете, че и разказва какво е прочел – на мен ми се е случвало, знам какво е. Кроежите как да избягаш от къщи (със сравнително еднакви мотиви и сравнително еднакъв резултат). Проблемът с братята и сестрите и как да си извоюваме собствено пространство.
А, добре, че се сетих! Едно от най-хубавите неща в „Дарси Бърдок” е това, как тя обича сестра си и брат си и колко се гордее с тях. То се усеща дори от самия начин, по който ги споменава мимоходом, примерно на едно място казва, че братчето й Хектор приличало на добре нахранено и щастливо анимационно пате. Ей такива изрази те карат да се смееш на глас или да звъннеш на някого, за да му прочетеш някой ред или да му разкажеш някоя току-що прочетена случка, това си е удоволствие (не знам дали само за мен, или и за хората, на които досаждам, ама кой им е крив, че ги обичам и искам да се смеем заедно?)
Докато се опитвах да намеря онова за патето, ето на какво попаднах например:
„Имам сестра и брат и съм най-голямата. Това означава, че съм онази, която трябва да помага най-много вкъщи, но съм наистина добра като квачка майка. Казвали са ми го повече от веднъж, но са ми казвали също, че „ползата от мен е като от шоколадов чайник” и трябва да си призная, че предпочитам втория комплимент.”
Ако книгата се казваше „Шоколадовият чайник”, нямаше да й забравям заглавието! Натяквам. Такава съм.

Харесвам „Дарси Бърдок”, защото Дарси ми напомня за мен, но e по-симпатична. Например нуждата да изтичаш в стаята си, за да напишеш нещо, което ти е хрумнало, а майка ти те вика да обядвате. Аз винаги съм се отнасяла към писането като към нещо много лично и смущаващо. На толкоз и толкоз години станах, и още не мога да кажа – като порасна, ще стана писателка; или поне бих искала да стана писателка. За поетеса пък хич! Дарси е много смела.
За мен тази книга се откроява най-ярко измежду всичките истории за момиченца с химикалки най-вече с начина, по който е показано как с писането човек си лекува душата. Да разкажеш една история е като сам да си направиш подарък. Да се погледнеш от страни, да се направиш красив и романтичен или смешен, или привлекателен, или страховит като чудовище, и да промениш края по свое желание. Страхотно е!

Защо да пиша за това? То няма как да се повтори.
Ако снощи не сте били в салона на операта, ще можете ли да ме разберете? Да си представите блясъка и настроението, чувството, че сме свидетели на нещо неизразимо красиво… Въодушевяващото, а в същото време дълбоко чувство, че си част от нещо огромно и интимно, привлекателно, нещо като
целувка?
Аз седях на стълбите (пропусни това изречение, пожарникарю, а ти, Боже на нарушителите, сложи десницата си върху главата ми и пази тази опера от злополуки, защото ние правим грешките си водени от любов, а не от злоба).
Седях на стълбите и бях на неподходяща възраст, за да правя такива неща, но останали билети просто нямаше, бях облечена неподходящо, пред мен пак на стълбите седеше един от градските луди, но един лош и агресивен, и настоятелно търсеше химикалка, та се наложи после да отида на едни други стълби, от другата страна.
Аз бях предупредена, че ще бъде изключително. Мисля, че всички в залата Знаеха, че това предстои, и очакването беше празнично и уверено.
Гледах репетиция на спектакъла преди около две седмици, преди премиерата, и тогава се влюбих, дори с прекъсванията и маркираните моменти… Но снощи…
Ето ме, снощи: следя текста, гледам приказката на сцената, музиката минава през мен и имам една-единствена мисъл:
ИСКАМ ВСЯКА ОПЕРА ДА БЪДЕ ТУРАНДОТ
Това няма смисъл, но ме е изпълнило отвътре, както когато си току-що влюбен и тялото ти е дреха, в която е облечено името на любимия ти човек. Едно такова чувство е, не пулсира кръвта ти, а името му. Усещането и представата и копнежът по него.
Копнеж.
Гледах „Турандот” и си мечтаех да не спирам да гледам „Турандот”.
Абе, кукувица.
Това е съвместна постановка на Държавна опера – Стара Загора и Държавен куклен театър – Стара Загора. Историята за Турандот е приказка и който се е сетил точно това заглавие да бъде представено и с кукли, е бил погален от ангел в този миг. Визията на спектакъла е цялостна, пълноценна, приказна и цветна. Всичко си е на мястото и детайлите, и мащабните фигури и форми, се допълват, пасват си точно.
Снощи спектакълът мина някак много бързо, динамично, на един дъх.
Диригентът ни събра и ни поведе. Все едно вървяхме през някаква приказна земя, която той познава превъзходно, и с музиката ни откри най-красивите места, позволи ни да погледнем от ръба на страховити пропасти, показа ни хора, които се влюбват, страдат и умират, ние все едно бяхме там – ох, ние наистина бяхме там, не в Пекин, но в Операта – и не можехме да помогнем, но преживяхме всичко и се върнахме, за да разкажем.
Всички казаха, че солистите са на световно ниво.
Аз мога да кажа – беше опияняващо красиво. Безупречно.
Но това са оценките на една смаяна Мария, която още си събира мислите, емоциите и фантазиите, и намира нови стъкълца и парченца от пъзел, каквито до снощи е нямала, нови преживявания и вдъхновения, и като след много бурна любовна среща се чувства изтощена, щастлива, разглобена и после сглобена по нов, по-добър начин.
Това е ехо. Осъзнаване. Хората, които наистина разбират и вникват в оперното изкуство, могат да направят анализ.
Аз само не искам да забравя на какво присъствах вчера. Пинг, Панг и Понг, виртуозни, и в смешното, и в топлата носталгия по домовете си. Лиу с вълшебния глас, която обикваш, о, благост. Турандот, блестяща като сабя. Божествен Камен Чанев като Калаф.
Мисля, че ние, които бяхме в операта снощи, винаги ще копнеем за снощи.

12 април, 19.00 часа, сцена Опера
ТУРАНДОТ опера от Джакомо Пучини
Съвместна продукция на Държавна опера-Стара Загора и Държавен куклен тетатър – Стара Загора
Режисьори Огнян Драганов, Дарин Петков
Диригент Найден Тодоров
Сценография и костюми Каталин Йонеску-Арборе /Румъния/
Васил Рокоманов и Силва Бъчварова
Лайт-дизайнер Васко Лисичов /Македония/
Пластика Хзе Фу-Чиен /Тайван/
Диригент на хора Младен Станев
Диригент на детски хор Зорница Желязкова
Концертмайстор Екатерина Родионова
Оркестър и хор на Държавна опера-Стара Загора

Чух за тази книга още преди да бъде публикувана. Предупредиха ме, че се задава нещо страхотно. Предупреждението дойде не от кого да е, а от едни от най-големите авторитети за мен – Веселина Седларска и Русанка Одринска. Казаха ми го убедено и въодушевено, с онзи вътрешен плам, който не се вижда, но се усеща, защото се предава от човек на човек.
Това е голяма книга.
Деница Дилова е написала нещо прекрасно. Не ме е страх, че ще прекаля със силните думи. Може ли за могъща книга да се говори със слаби?
„Безумецът от Таро“ е кратка, умна и страстна книга. Такова нещо не може да се види всеки век.
Тя ме върна и ме издигна до най-острите любовни пикове, които съм имала щастието да преживея, а после ме запрати на дъното на най-красивите ми отчаяния. Не, не после, а едновременно. Докато я четях, аз живеех в Красивия Живот. Има такъв. Опустошителен е, но о, колко много го има…
В този роман Деница Дилова е вложила най-доброто от предишните си две книги: изяществото, волността и деликатността от сборника с разкази „Тънкости на приготвянето“, и афористичния език от „Дневният живот на нощните пеперуди“. Мярката е точна, емоцията – удържана, езикът – кристален.
Обичам усещането, че съм съвременник на ярки творци и значими личности. Обичам да чета книгите на един автор една след друга, почти в момента на издаването им, и да виждам как той израства и се развива. Мисля си – и се усмихвам – и се засмивам на глас от радост – как всяка следваща книга е все по-силна от предишните. Какъв късмет имам да познавам хора, които със силата на мислите и думите си разширяват света.
Хваля книгата? Да, нямам друг избор. Прочетете я и ще ви видим вас какво ще правите.
Не бих сравнила „Безумецът от Таро“ с друг съвременен роман от друг съвременен автор. Деница си е Деница, тя сама си е и тенденция, и вълна, и подводно течение. Само едно стихотворение има, което не ми излиза от ума, откакто преполових книгата – онова на Бойко Ламбовски за Марина…
Нека не говоря повече, стана ми много мъчно.
Само ще кажа – не пропускайте тази книга. Оставете я да ви разбие сърцето.
Сърцето има нужда от това.

Ще ви кажа какво правя сега, в момента.
Благоухая.
Точно преди две минути отворих ето това бурканче с кокосово масло и си намазах ръцете. И с тия ароматни ръце вижте какво ще ви напиша.

Gembox – кутията за романтична литература

Живееш си ти, дори не осъзнаваш, че не благоухаеш на кокос, дори нямаш представа за тази празнина в ежедневието си, и не щеш ли – ти щеш, но и това не си осъзнала все още – идва симпатичният куриер и ти доставя
ИЗНЕНАДААА!
Късаш найлона – с нокти, със зъби, с каквото имаш – а вътре кутия. Бяла, с розова панделка. Подарък – изненада: книга и разни други малки неща, тематично свързани с книгата.
Чувството е много приятно, леко като рожден ден, леко като Коледа, а също и с малка хазартна тръпка, да видиш какъв късмет ще ти се падне. Заради тази тръпка колко зрънчо съм изхрупала навремето, защото може да ти се падне грозна кукла с преголяма глава, но може да ти се падне и страхотна гривна от най-чиста пластмаса, нали. За фигурките от шоколадовите яйца да не казвам, и вие си имате по чекмеджетата, знам ви аз вас.
Към днешна дата съм приключила с този вид хазарт, най-вече защото жуленето на билетчета буди в мен погнуса. Сега залагам на късметите с кафето и на вендинг-автоматите – имам 100% успеваемост с тях, пускам стотинки – печеля капучино.

В случая с кутията с романтични книги дори е още по-хубаво. Да, заради книгите.
Тази се казва „Ел Енканто” и е на Сусана Лопес Рубио, превод от испански – Мариана Китипова. Честно казано, едва ли бих си я купила случайно, но четенето й ми достави голямо удоволствие.
Отдавна не бях се чувствала като на кино.
Атмосферата ми напомни леко за „Шантарам” и за „Пощальонът на Неруда”, любими книги. Хавана, цветове, жега, музика, филмови звезди. Герой, който се радва на живота, забърква се в неприятности, симпатичен и вдъхновяващ. Романтична, невъзможна любов, която побеждава времето. Вълнения, приключения, недоразумения, вярност и приятелство…
Да прочета тази книга беше като да си позволя междучасие. Имам чувсто, че не съм чела любовни романи от десетилетия. А хубавите любовни романи са такова удоволствие! Върнах се във времето, когато чаках Иво да стане готов за раждане, лежах месец след месец след месец в болницата и май единствените приятни часове ми бяха, докато четях. Моята приятелка Малина ми носеше неуморно книги, май точно тогава се сприятелихме, дотогава бяхме просто състудентки. Тогава тя много ми помогна, като ми носеше и учебници, и всякакви романи.
И тъй като действието се развива предимно в Куба, в кутията открих торбичка с какаови зърна (не бях виждала преди), и какаов балсам за устни, и кокосовото масло, което вдъхвам и все повече ми харесва.
Много хубава идея е това с кутията с приятни изненади. Човек може да я поръча за друг или за себе си. Но тя, разбира се, е подходяща само за дами, които обичат да се чувстват добре. Единствено на тях я препоръчвам.