Тялото ми е така самотно.
Като изоставено лежи,
и под тебе иска да се кротне,
а дори чаршафът му тежи.
И не се усмихва в огледалото.
И не носи роклите красиви.
Тялото ми, тежкото ми тяло
спи самичко и не си почива.
Обуто със сандали от трева,
върви си слънцето и лайка ръси.
Такъв неделен, весел юнски свят
съм виждала, но само във съня си.
Такъв зелен, и жълт, и син, и бял,
на капки, на цветчета и на точки.
И слънцето с пилотския си шал,
което скача дама върху плочките.
Една несериозна синева,
която всичките ми грижи грабва.
Ще си запазя малко от това,
защото сигурно ще ми потрябва.
Като морска звезда върху светлото дъно
на това необятно хотелско легло,
аз протягам ръце и крака, и потъвам,
и внезапно изчезва, каквото до тук е било.
Всичко вече е ново, сменено, честито,
само слънце и въздух, и вятър, и весели риби,
и така съм безгрижна, свободна, измита,
като лъскава, мокра, на пясъка паднала фиба.
🙂
Мария
Я го гледай как мяука
и си търси правата,
жива топчица малка
със уши над тревата.
Цяло пух и тревога,
като сиво глухарче.
Да те взема не мога,
мило малко другарче.
Дребен кресльо със лапи,
разпищян възмутено
и готов да ухапе.
Няма място при мене.
Аз съм толкова важна.
Аз по цял ден работя.
Тъй че ще ти откажа,
смешно пухкаво коте.
Храбро сбръчило чело,
някак си ще изтикаш.
Порасни. Бъди смело!
И не спирай да викаш!
ТТ
Котараче пършиво
със невчесани лапки,
в цвят опушено сиво
и на белички капки.
Изтъкан от достойнство,
същи мъничък тигър,
уж е сам, а е войнство
и ядосано мига.
И с опашката нервно,
отривисто потрепва.
Само нещо да мерне
и във скок се отлепва.
И минава край мене
с бавна, горда походка.
Славно котешко време
на храна и разходка!
Уж не търси милувки,
уж не чака на грижи,
а приема целувки
и блажено примижва.
Топло мърка, не бяга
щом до него си ти,
и на лапките ляга,
и започва да спи.
Я го гледай как мяука
и си търси правата,
жива топчица малка
със уши над тревата.
Каква съм станала нервозна!
През стаи три – в четвърта чак
стои часовникът, а нощем
ту чувам тик, ту чувам так
като изписано със думи,
с червено на оранжев фон,
И вместо сън – добър и румен,
вибрирам като телефон,
тревожа се, не ми е кротко,
сънят – далечен и мъглив,
не спя, дори да пия водка,
и не часовникът е крив.
🙂
Запасявам стихотворенията си
с всякакви саксии и сервизи,
месо, вино, хляб,
чаршафи и простори.
Само там живеем
двамата заедно
и това е моят начин
да се грижа за теб.
Лятото не мигва нощем,
после дреме в автобуса.
Слиза, хубаво и рошаво,
и забравя да закуси.
То часовници не носи.
Губи фотоапарата си.
С интерес разглежда босите
смешни пръсти на краката си.
Смее се, и се смущава,
и от всяка сянка трепва.
Лесно се сприятелява,
след това тъжи свирепо.
Лази като буболечка –
сок от праскова към лакътя.
Топло като хляб, препечено,
как да не обичаш лятото?
🙂
Със трепереща брадичка,
сякаш че ще се разплаче,
охлюв зад листо наднича,
и през сенките прекрачва.
Посивял от жега, потен,
разкопчал непрана риза,
той е толкова самотен,
че от къщи не излиза.
Той от нищо няма нужда.
Той почти не пазарува.
Още в тъмно се събужда,
и до вечерта кротува.
Със пердета на очите,
с вейка от метла в ръката.
той едва праха помита,
и посяда на земята.
Пази си едно забравено
копче от палто на мравка.
Той е домакин по навик.
Той е охлюв във оставка.
Вали подробно, методично,
на дълги успоредни прави.
Отказвам днес да се обличам.
Днес от леглото си не ставам.
Това е главната квартира
на сутрешните ми победи.
Приятна мисъл си намирам,
отвсякъде да я огледам.
Мечтая ли или сънувам –
и има ли това значение.
Завивам се и съществувам
в сънливо, топло настроение.
Аз съм един ленив човек,
загърбил своите задачи.
Светът изчаква, тих и мек,
да вдигнат клепките ми здрача.
Отложеният хладен ден,
когато е готов – да почне.
Какво очаквате от мен?
На мене всичко ми е точно!
Във въздуха,
във стаята –
една голяма и красива празнина
със формата на теб.
Понякога я виждам пред библиотеката,
избира книга,
а е чела всичките.
Бърка с показалец
във розовия крем, който варя.
Прегръща раменете ми
и ако се оставя на леката прегръдка,
ще потъна в нищото.
Ако пристъпя в тебе,
ще изчезна.
Това е речта, която държах на представянето на тази страхотна книга.
Така разбирам литературната критика аз.
Африка му каза тайни
и направи го смирен.
И зелен фасулец готви,
и чинийката си мие.
Той изглежда все по-мъдър,
някак облагороден,
някак по-така изглежда
Бакърджиев, Бакърджиев.
Между зебри той пикае,
вечерта на вист играе,
с чужденци добре общува,
сред саваната нощува.
Мравка, храстче, млекодайно –
нищо не минава метър,
а описва всеотдайно
супер-Петър, супер-Петър!
Не помнеха кога ли беше
последната им среща,
но днес от сутринта валеше
очакване за нещо.
Спокойствието и умората
веднага се познаха.
Между тревогите и хората
докоснаха се плахо.
И грижите им се измиха.
Дойде им настроение.
Едно във друго се сглобиха
като стихотворение.
Усмихнатият, тих следобед
с опашка им помаха.
Спокойствието и умората
прегърнати заспаха.
Това е древен шаолински стил на представяне на поезия.
Ето две минути от чудесната вечер в „Куфара“. Благодаря от все сърце на Ваня Могилска и на Биляна Атанасова, че измислиха тоз хубав повод да се видим!
