Обилна юнска красота!
Завеян вятър по терлици.
Край пътя – цъфнали цветя
във всички цветове на пицата.

Колко лесно се обича непознат!
Кой не е мечтал за бреговете ни?
Подаряваме му папагали,
злато и цветя.
Изучаваме езика
(първо – частите на тялото)
После си говорим.
И възторжено прегръщаме
новата религия.
А после?
Стари божества
безпокоят съня ни.
По променливите облаци,
по опитомените животни,
по дъждовните следобеди
времето започва да се вижда.
Лодката, която го донесе,
вече е поправена и чака.

Моя обетована земя,
нека някой друг те обитава.

Като деца пред рецитал
са чакали дъждът да почне,
и изведнъж градът е цял
във капки весели и сочни.

Градът от банята излиза
и капки от носа му капят.
Надниква слънце, ниско, близо –
децата за да си отхапят.

Градът спокойно се суши
и като котка се протяга.
Денят, ухилен до уши,
не иска още да си ляга.

Дъжд – слънце, слънце, слънце – дъжд,
дъги с пижамени райета.
Последно, още по веднъж,
и ще се свечери небето.

Каквото виждам, е красиво.
Каквото чувствам, е приятно.
През погледа ми в мен попива
великолепието лятно,

и във очите ми остават
полета, шипки, чисти мисли,
и чак до зима продължават
да топлят и да се разлистват.

Подминах зайче на поляна,
а то към рейса не погледна.
И мен внезапно страх ме хвана,
че аз го виждам за последно,
че няма пак от тук да мина
и няма смисъл да пътувам.
Че с нещо важно се разминах.
Че все едно не съществувам.

Главата си посипвах с тебешир,
в устата често имах вкус на пепел.
Сбогувах се със вътрешния мир
и чудо е, че никой не утрепах.

Натравях се от своя собствен глас,
а след това мълчах със злоба вкъщи.
Отчайвах се от всеки следващ клас
и често над контролните повръщах.

И се спасих! И радост! Свобода!
Но тресна ме поредната измама.
Не съм в каторгата на ПГЕА,
обаче и колегите ги няма.

Без мен се черпят в неуречен ден.
Без мене псуват бога, МОН и шефа.
И някой друг сега е окрилен
с дежурствата на входа и в кенефа.

Не искам вече да се пържа в клас.
Колегите не спирам да сънувам.
И като клетник-хъш сега съм аз,
загледал със копнеж брега на Дунав.

С перверзен поглед, нощна птица,
една севастократорица
владее петия етаж.
Година, метър и грамаж
изобщо не важат за нея.
Благословена по идея,
и вдъхновена априори
(каквито и да ги говори)
вилнее в родното хранилище
и в скапаното ни училище.
Любов и страх за учениците,
единствена сред историците,
цял век света да покорява,
да ни е хубава и здрава,
и да не бърза да съзрява
божествената Десислава!

Колко пъти го били?
Не учил, не писал, не чел.
Но устата сгрешила,
сама промълвила: „Разстрел…”

Твойто име им казал,
но седмици после мълчал,
даже да му подсказват.
И как ли без вик издържал?

Без да знае да срича,
мечтаел за диплома, бал.
Но във този учител
не срещнал ни милост, ни жал.

„Не човек, бъди даскал!” –
просъскал директор суров.
Ученикът обаче
отчаян въздъхнал: „Попов…”

Елегия

Щом Дядо Мраз и Пер Ноел,
и Дядо Коледа Лапландски
във водката на Рафаел
изсипят лед от скрежа лански,

когато Шефа се научи
със „Добър ден!” да поздравява,
тогава може да се случи
хранилището да забравя.

Зората сутрин ми блести,
но не по-розова от Мимето.
И Физиката ми тупти,
и пак ми става най-любима тя.

Опива ме вълшебна смес
от Психология с История.
И Киров е за мене днес
тъй носталгична територия…

Расте ми задника. Цял ар!
Не ям, горчива ми е мъката,
но стене клетият кантар
от тежестите на разлъката.

Разлъката е свръх-тонаж.
Тъги сърцето са обхванали.
Къде е петият етаж?
Къде са всичките останали?

Трябва да изровя и другите стихове по темата, имаше…

Аз обичам те, защото
идваш с мене във леглото,
тънко, гъвкаво и бяло,
ароматно книжно тяло!

В първия слънчев ден,
първият, който прилича на лято,
да купя много ягоди – първите,
скъпи, ароматни, червени.
Майките лъжат децата си, че не са сладки.
Сладки са.
Докато вървя към спирката ми става горещо –
дрехите ми още не са разбрали за лятото,
не се събличам,
рано е.
През найлоновата торба прокапва червен сок.
В деня, който прилича на лято,
да ги нося за някой, който обича ягоди,
както аз обичам него,
да изцапа лицето си,
да се усмихне,
и с една усмивка,
предназначена за ягодите,
да доведе лятото вкъщи.

Имала съм пълна колекция от месеци. Почувствах се много приятно.

Дева – дай й да си подрежда…

Има още →

Накъде отива лятото?
Искам с него да замина!
Давам есенното злато,
давам сребърната зима

за едно билетче розово.
Пак ще бъда най-богатата –
по блестящи коловози
аз ще отпътувам с лятото.

1988

Тогава билетите за влак бяха правоъгълни, картонени, на цвят – възпалено-розови, с малък  кръгъл червен печат.
Даа….