Някои неща човек ги разказва с лакомия.

Просто няма търпение да изговори думите. Бърза за следващите, иска и тях да подържи за малко в устата си.

И разказва на големи хапки, и пропуска важни моменти, и ръси трохи от истории.

С пет думи – нищо не му се разбира.

Извод – и в разказването на истории е важно въздържанието!

Снимчицата е от тук.

Понякога  се случва хора, които се обичат, да не живеят заедно.
Ако те си пишат и се чуват често, появяват им се всякакви общи теми и текущи проблеми, които да си обсъждат. Всякакви дребни и незначителни неща от изминалите часове, с които не толкова си разменят конкретна информация, колкото си казват, само че с други думи – аз съм тук, добре съм и съм щастлив, че си говоря с теб.
Те си говорят за глупави неща без значение, но разговорът е приятен – дори и най-малкото нещице, свързано с теб, е важно за мен.
А като си пишем рядко, писмата добиват една глобалност и мащабност, защото трябва да покрият големи периоди от време. Големите периоди се запълват от големи неща – ходя / не ходя на работа, здрав съм / не съм здрав, децата са / не са на училище…
А пък колкото по-големи и обемисти са нещата, толкова по-рехави откъм смисъл стават.
И така хората, които си пишат рядко, разменят все по-малко информация и все по-малко смисъл, докато накрая писмата им станат съвсем безсмислени и те загубват интерес и прекъсват контактите си.

В Раднево живее котка –
сивичка, на име Мая.
По-възпитана и кротка
котка на света не зная!

Почетен болничен жител,
пази Тошковия стол.
Тя на Тошко е служител,
и работи фейс-контрол.

Който мине, го подушва
и, разсеяна такава,
уж че дреме, а подслушва,
уж че спи – а проверява.

И на пръсти тихо влиза
в Тошковия кабинет,
шушка там, и се изнизва
чак след рапорта приет.

На снимката – Мая на коленете ми по време на работа. 🙂

Аз котки на кого да е не давам за осиновяване.
Може да са от плат, ама и те душа носят.
И какво ли не се случва с тези котки. Все с хубави хора ме срещат. Като нищо ще вземат да ме омъжат някой ден (да се не надява човек) (ама на, надява се.)
И ето един ден, тръгва едно от котетата за Варна, при Еола.
Какво е правило, какво е струвало – не знам, обаче днес
днес!
получих подаръци!!!
То е ходатайствало за мене!

и още:

Благодаря, коте!
Благодаря и на теб, Еол, чист вятър, увит в изпокъсана риза!
🙂

На мястото зад блока, за което разправях веднъж, майка, татко и няколко техни приятели направиха градинка с цветя.
Моят принос е, че ги гледам благосклонно през терасата – то си е тяхна занимавка, нали не е хубаво човек да взема на другите играчките! Нека си садят.
Обаче в началото на юни в Пловдив, в деня на концерта в радиото, купих пакетче слънчогледови семена за засаждане.
То си беше доста късно, но татко и майка направиха един ред слънчогледи.
И ето – световното слънчогледство прецъфтя, а тук при нас – ехааа!

❀ ✿ ❁ ✾ ❃ ❂ ❁

Обичам храната.
Обичам вкуса й. Обичам да я гледам, да я пипам. Обичам да стискам узрелите смокини и да гледам как червено-златното им месо прелива през процепите на лилавата им кадифена обвивка. Обичам да кихам, докато подушвам подправки. Обичам храни, които изглеждат неприлично.
Харесва ми да опитвам нови вкусове. Обожавам да ям октопод, изваден преди половин час от морето, удрян в скалите, докато пяната му се смеси с морската пяна, а злобното му око се върне във вълните; леко сварен, с оцет, а после препечен върху въглените, с много лимон.
Обичам лепкави жабешки бутчета, не харесвам охлюви. Харесвам сърнели, стъпили върху високите си бели крака с дантелени чорапи върху боровите иглички.
Обичам сол, обичам захар, кафява захар с фин аромат, и да си изгоря устните с кафето.
Обичам да е много, да остане. В предишния си живот съм била лакома котка и съм заспивала след див лов и тежко преяждане, мъркайки шумно насън.

Понеже от време на време някой ме пита това, я да кажа, каквото знам.

За издаването на една хартиена книга има значение дали сам ще я финансираш, или ще разчиташ на издателство, както и колко скоро искаш да я видиш на бял свят.

Можеш да си направиш свое издателство (това ми звучи трудоемко).
Може също така да участваш в конкурси, на които наградата е да ти издадат книга, какъвто е „Веселин Ханчев“ (така излезе „Сбогом на читателя“).

Ако имаш необходимите пари, можеш да приготвиш материалите, да наемеш човек, който да направи оформлението и предпечата, и да я дадеш за отпечатване на тази печатница, която ще отговори на изискванията ти. Цената ще бъде равна на сумата за хонорарите плюс парите за печат и хартия, и съответно – според тиража. Това е най-бързият вариант.

Друг вариант е да отидеш в една голяма книжарница, да разгледаш какви книги са издавани по темата, на която ще бъде твоята книга, и да се ориентираш кои издателства работят в тази област. Приготвяш си ръкописа, принтираш по един екземпляр и им го изпращаш по пощата, или го носиш лично. Ако откриеш имейл, можеш да го пратиш и по мейла, но все си мисля, че личният контакт е за предпочитане. И започваш да чакаш. Ако издателството одобри книгата, вече се уговаряте за условията. Някои издателства може да ти поискат пари за книгата, а от тях е само „шапката“. Други, като Жанет 45, с които съм работила, ти плащат хонорар. Но пък почти не можеш да повлияеш на сроковете за издаване, може да чакаш и години, след като са ти казали „да“.

Жанет 45 плащат хонорари на авторите и им дават 30 бройки от книгата (или 20, както се договорите), останалите книги са тяхна собственост и те се занимават с разпространението. На мен това ми допада, защото не се налага да въртя едни пари. Разбира се, 30 книжки са ми малко, и се е случвало да си купя от собствените си книги (с отстъпка).

Когато човек си плаща за издаването, трябва да договори с издателството или печатницата, дали ще вземе целия тираж и ще прави с него каквото си ще, или те ще се заемат с продажбата.

Всеки един от вариантите има плюсове и минуси.

Това е, което знам аз.

Има и вариант от издателствата да те търсят и да те питат какви са твоите условия, за да издадеш бъдещата си книга при тях. Но ако те вече са ти се обаждали, значи не се нуждаеш от моите сведения.

Успех!

– Ооо, Мария, чувам, че имаш нова книга? Браво, браво… Кога ще ми я подариш?
– ?!?!?!
– Носиш ли в чантата някоя, да ми надпишеш?
– ?!?!?!
– Да ми подариш книга, викам. Кога?

Този диалог може да продължи по няколко начина, и всяко от възможните продължения ме кара да се чувствам зле.
Любимите ми хора, близките на сърцето ми роднини, хората, които са ми помогнали или повлияли в решенията, свързани с писането на тази книга, са я получили ако не в първия ден, то поне в първата седмица.
Като раздам трийсетте бройки, с които разполагам, ако искам да имам още, отивам и си ги купувам. Аз съм си любим автор. Случвало се е.
После мога да подаря книга на някого, ако аз така поискам.
Книгата е предмет, който се купува – нали знаеш, взимаш я, отиваш на касата, даваш пари, пазиш касовата бележка до напускане на търговския обект.
Книгата е особен предмет обаче. Има съдба, и душа, и гордост.
Ако някой иска да я прочете, винаги може да я купи, да я вземе от библиотека, или назаем от приятел. Може да стърчи прав в книжарницата, ако трябва, и да метне някое стихотворение така, на крак.
Който не я иска, и двайсет бройки да му подариш, ще я хвърли на някой рафт и ще спре живота й. До там.
Тъпо е да унижаваш книгата, като очакваш и изискваш да ти я подарят.
Сега, има вариант, в който авторът сам се занимава с разпространението и най-често това означава, че почти целият тираж лежи в спретнати пакети под леглото му. Веднага се сещам за Бръчкова, този млад идеалист и ветреник… В този случай авторът може да си раздава книгата вместо визитка, ако иска.
Аз обаче не правя така.
Ако искаш книгата, купи си я. С удоволствие ще ти дам автограф, понеже виждам, че ти е ценно. С кеф ще те почерпя.
Книгата е нещо като куче, книгата е нещо като нож.

Това ни беше първата пиеска, която направихме в Раднево – „Кметът и златната ябълка“.
Написах я специално за нас си – тъкмо бяха обявили бедствено положение, имаше риск от наводнения… има и други неща, свързани с ежедневието в болницата, които ние си ги знаем… 🙂
Много ни беше интересно, и вълнуващо – като за първи път, освен това пиеската ни заведе до София, и то два пъти – играхме я във Военния клуб, а после гостувахме на Милен Цветков… ех, хубава пиеска беше тя…
Преди няколко дни ми пратиха линк, едни деца от Белене, от  Театрална трупа „Ядреналин“  🙂 я поставили и я играят.
Аз се радвам, че ми се похвалиха, макар и чак когато вече са били съвсем готови.
Имам едно особено, радостно чувство.
Ще се опитам да го кажа с думи:
Мисля, че е страхотно, че в един далечен град има толкова хубави деца, които освен че си учат уроците, отделят време, за да си играят на театър, и да мислят, и да създават, да преживяват вълнения, свързани с тяхното собствено изкуство, и така да разширяват своя свят, и нашия свят също.
За мен е привилегия, че в някаква част от мига съм била с тях по някакъв начин 🙂

С поглед в грядущето впит,
рошав, сънен, неумит,
Тошко рязко се надига.
До възглавето му – книга.
Тя – на корабна тематика.
Чрез мисловна акробатика
Тошко прави физзарядка.
Дава си почивка кратка
да попуши на терасата.
Със лула (това е класата).
После пише презентация.
Бачка като роб в плантация.
После ме наглежда в чата.
Още работа отмята.
Пуши. Хапва. Пуши. Пише.
Вдиш-издиш. Но нещо свише
му потупва леко челото –
Ало! Вчера бе неделята.
Преполвихме понеделника.
Тодоре, на тебе делника –
168 часов!
Спри се! Ти не си пластмасов!
Моля те, съобразявай се
и със мярка престаравай се!
Спри с таз работа проклета!
Отиди с Мария в Кмета!
Там една пасхална бира
в този миг от студ умира.
Вече пържат се картофките!
Спри за малко подготовките!
Месец цял до фестивала.
Има време до финала.
Има време до финала.

Не пиша „завършеци“, защото става дума за хубави работи и не искам те да са свършили и да отидат в миналото. Напротив, напротив!

Продължение №1

Миналия юли четохме стихотворения заедно с едни хубави поети и приятели в „Куфара“. Беше интересен ден, важен. Явно не само за мен. Получих преди три дни прекрасно хартиено писмо от Анна, в което тя пише „Едно от хубавите неща в живота ми се случи, когато беше дошла за четенето в „Куфара“ преди година. И този спомен винаги ще бъде по някакъв изкривен мой начин свързан и с теб.“ Има и картичка с рози.

Обичам Анна.

Продължение №2

Четирилистните ми детелини работят! Първо Ан ми писа, че е така, а сега и при мен се появи детелинче. Второ поколение местен жител в моя дом.

С моя рефлекс да осиновявам всички домашни животни, плюшени играчки, растения и каквото още ми попадне пред очите, на тоя стрък май му се падам родна баба.

Продължение №3

Във вторник в Галерия 8 в Стара Загора се събрахме на стихове с портокалов сок. Като стана време неохотно да си ходя, една страшно мила госпожа извади като фокусник от ръкава си букет лалета и ми каза, че те са за мен, от онзи зъболекар и съпругата му, на които дръпнах една празнична рецитация по случай Седми април, ай така, насред улицата.

Благодаря ви за вниманието, а сега отивам да изям един лимон.

Аз си бях решила да изляза и да чистя около блока, даже си бях набелязала какво точно ще направя и от къде ще започна.
Ама кой предишната нощ да стои буден до три и половина и да копнее за непостижимото?
Успах се, станах в 10,30, облякох едни джинси и един стар пуловер на Иво, грабнах найлонови ръкавици и един черен чувал и храбро, скок-поскок, се запътих към боклучището.
Което би могло да бъде градинка, в един идеален свят.
Тя, пролетта, си знае работата, поникнала трева, косата й лъскава, на вълни. Цъфнал тъжък, кадънки, мисир-минешка. В храстите – боклук – тежък, дъхав, органичен, неорганичен, всякакъв! При толкова изхвърлени презервативи, да се чудиш от къде се раждат нови и нови хора, мятащи боклуци през терасите…
Чистя си аз, пълня чувала с торби, чашки, стиропор и други люспи на цивилизацията, изсипвам го във варела, и пак, и пак. И чакам да усетя смирение.

Има още →