На 20 март Нева ми писа:

„Завчера седнах, поогледах се, извадих най-хубавата картичка, преписах ти адреса от тефтерчето, лепнах марка и взех да пиша. Писах, писах, изписах всичко до ръбчетата. Почетох книга, помислих, попих кафе. Станах, пъхнах картичката в джоба и взех да се оглеждам за красивите червени кутии, дето тук ги имат за пощенски – цилиндрични такива, топли. След половин час вървеж намерих. Бръкнах в джобето, картичката паднала. Ммм… Дано я вдигне някой досетлив и да я пъхне в някой червен цилиндър. Ако не, ще ти пратя друга. То и ако да, пак ще ти пратя друга… :)”

Вчера, на 30 март, си получих картичката!

Някой я вдигнал от земята, носил я в ръка до червената пощенска кутия и я пратил да дойде при мен.
Тук е мястото да ви кажа едно от стихотворенията на доктор Толев:

Във шубички и по елечета,
с ботушки и галоши –
гъмжило от добри човечета,
разбира се, и лоши.

По улиците плиска слънчице,
а зимата се бави.
Събирам радостта по зрънчице.
Тъй зимнина се прави!

Миналата седмица бях на конференция, също като възрастните хора. В София, в хотел „Хилтън”, дори имах да помисля за изказване, изобщо бях толкова важна, ах.

Идеята беше да се съберат различни хора, които се вълнуват от проблемите на образованието. Цялата инициатива се казва „Диалог за бъдещето” и изказванията са качени в нета, така че всеки може да ги чуе и да види хората, които говориха. Те бяха много и различни, някои пламенни и компетентни и очарователни, други по-спокойни.

Аз бих ви обърнала внимание да не пропуснете вълнуващите думи на Марин Бодаков.

Много съм доволна от вътрешното си тиктакане, защото виждам, че съм заковала приказките си точно на 10 минути (и 4 секунди).
Разбира се, размахвам ръце неудържимо.
Споменавам „Киров”, мили колеги от ПГЕА, липсвате ми.

„Ахил и клечката за зъби”

❀

Да отглеждаш дете.

Това е най-всепоглъщащото занимание. Дните отлитат еднообразни, но и пренаситени с малки изненади, постижения, поражения и загорели купички от алпака. Алпака е и нещо като вид антилопа, или май беше вид овца?

Когато се грижиш за дете, не ти остава време да провериш в речника. Алпаката остава за друг път, както и новата прическа, и срещата с колежката от Университета, дошла за ден в твоя град – ще е любопитно да се видите, но ще се наруши режимът на малкия, или пък има час за зъболекар, или нещо не е добре, а няма кой да го гледа. За друг път остава и кариерата на мама. Най-важно е детето.

Мама е важна.

Връщането на работа е много труден момент. Ако беше момент, щеше да е добре. Истината е, че това е мъчителен и дълъг процес на поставяне на граници между майката и детето. Биологичната, материална връзка е видима и успокояваща. След раждането коремът ми стана празен и необитаем като таван на изоставена къща. Когато спрях да кърмя, гърдите ми станаха ненужни. Ако някакви други хора, а не аз, се грижат за детето ми, разсмиват го, утешават го и го учат на разни неща, аз за какво съм?

Причува ти се гласът му, радостта от свободата рязко се сменя с паническа, болезнена ревност – то вече не ме обича.

Има още →

Но нещо ти пречи?

Има начин!!!

Ела на представянето на книгата със стихове „Иначе казано“
на 23 февруари от 19:00 в галерия „Снежана“ на „Денкоглу“ 30
и там желанието ти ще се сбъдне!
Има още →

Нощ. Прожекторът изгрява.
Публиката дъх стаява
и на сцената излиза
с ризница, с корона, с риза,
старец, юноша и мъж,
слаб, всесилен, всемогъщ –
той. Артистът. В частност – Фори.
Щом започне да говори,
щом дори помръдне с вежда –
миг… и друг светът изглежда.
Щом примигне – пада здрач.
С остър ум като бръснач.
Чист и хладен като нож.
Нежен. Ако трябва – лош.
Вчера грозен, днес – красив.
Пламенен, а търпелив.
По-блестящ със всяка роля.
Демоничен. С твърда воля.
Точен и грижлив към словото.
Жив класик с очи за новото.
Сред тълпи от почитателки
музите са му приятелки.
Фаворит на Мелпомена.
Верен само на Елена.
Върши своята си работа –
да даде кураж на слабите,
да налее ум на властните,
да разсмее и нещастните
и света да забавлява.
Сцената се разширява,
в пушеците и мъглата,
под следача на луната
тук, за два вълшебни часа,
с поглед, дума, жест, гримаса
зрителите той повежда.
Смях, сълзи, любов, надежда,
във стомаха – пеперуди,
и тъга, и радост буди.
Със сърцата ни говори
той. Артистът.
В частност – Фори.

Честит рожден ден на чудесния актьор Христофор Недков!

🙂

Когато бяхме малки, сестра ми беше много гнуслива.

И последният член на родата знаеше, че съм бременна, плюс/минус една седмица след/преди мен. Свекърва ми ме извика с толкова тържествен полу-шепот, че се уплаших да не е решила да ми обясни от къде идват бебетата, или нещо още по-срамотно и тайно.
– Миме, – каза ми тя.- Миме. До днес – било, каквото било. От сега нататък обаче не трябва да крадеш.

В ДТ „Гео Милев“ в Стара Загора работих по „Антигона“ и „Как се прави приказка“.

Като беше малък, в автобуса Иво винаги сядаше на седалката до стъклото, за да гледа навън.
Аз винаги му го отстъпвах, макар че това е моето място, ама нали, майка, дете, това-онова… нека гледа!
Абе напоследък няколко пъти пътуваме с рейс, това дете взе да ми прави път да мина и да седна аз до стъклото.
От къде се появиха тия добри обноски? Къде изчезна интересът му към околния свят?
– Дребен, не искаш ли да седнеш до прозореца?
– Да бе. И къде ще си натикам краката? Така поне мога да ги опъна на пътеката.
Той не се побира вече…

– Твоите стихотворения не стават за четене на тържества.

– Защо?!

– Защото всичките ти стихотворения се разхождат по голо дупе. Само с по една моряшка фанелка отгоре!

[11:06:00] Ваня Могилска: „Обсипана с благодат“?!?!?!??!
[11:06:18] a46466: до веждите!
[11:06:44] Ваня Могилска: ама точно така ли можеш да го изразиш – обсипана с благодат, не с бонбони и усмивки примерно
[11:06:47] Ваня Могилска: а с благодат?
[11:09:31] a46466: бубе, бонбони няма.
[11:09:34] a46466: но: вчера първо в английската гимназия…
[11:09:48] a46466: страшно сладки деца
[11:09:50] Ваня Могилска: ква етаз безбонбонна благодат
Има още →