1. Тази книга е детска, защо я четеш?

2. Кой ли пък чете поезия днес?

3. Кога ще се видим да ми подариш книгата си?

…

смайването ми не спира

Прибирам се късно снощи от път, а на монитора ме чака инструкция.

Стихотворението е като бебе, сложено в кошница и пуснато да плава по вълните.
И
вече всичко е в ръцете на човека, който ще го види  в прилива от гласове, ще го спаси от живите вълнения на мъртвите езици, ще вложи своя смисъл в звуците и ще ги направи думи.

🙂
Ще си запазя малко от това,
защото сигурно ще ми потрябва.

Ехо – от Зори. 🙂

Има останало сварено жито от събота.
Приготвено е с орехи, канела, лимонова кора, галета, само захарта трябва да се добави.
Взимам буркана с пудра захар, сипвам внимателно.
Фин прашец се издига над чинията, над лъжицата, извива се като облак дим, не захар, а душата на захарта, и за момент въздухът става сладък.
Житото се виждало най-много на оня свят. Така казва майка ми.
Аз обаче съм дребнава и затова не преглъщам твърдението, а започвам да го дъвча заедно с житото.
Това сега за мъртвите ли е? Те са в земята, не трябва ли да приготвим всичко и да го заровим в пръстта? Не казвам на гробищата, все едно къде. Някъде.
Ако живееш в голям град, опакован в цимент и асфалт, може да няма пръст, в която да оставиш храната. А и бива ли да се хаби храна.
Всъщност като дъвча и преглъщам, аз заравям житото в тялото си, погребвам го там.
По подобие, аз се храня вместо онези, които вече не са тук.
Моето тяло е като техните тела. Ние сме еднакви.
Моята душа се храни с думи.
С музика и с добри жестове.
Когато виждам красиви неща, когато обичам, душата ми е нахранена и се усмихва на другите души.
Когато умра, дано някой се сети да раздаде за душата ми думи.
: )

Преди известно време получих мила и любезна покана да изпратя свои стихове, снимка и кратко есе, с което да се представя пред аудиторията на един многотиражен всекидневник.
По лични причини реших да не приема поканата, макар че тя беше добре аргументирана и настойчива.
Сигурно чувството за хумор ми изневерява, защото се притесних и разстроих, когато човекът, който ме покани, умен и интересен човек, каза, че щом не искам, той ще напише есето от мое име и ще копира стихове и снимки от интернет, и въпреки несъгласието ми ще ги публикува.
Като се знам каква съм, ако това се случи, сигурно ще подскоча до тавана, ще вдигна шум, ще си спечеля нежелано внимание и няколко нови врагове.
Моля, стискайте ми палци, дано не се наложи.

Благодаря!

Неспокойно ми е за сряда, за премиерата, и цяла вечер не мога да се заема с нищо.
Мисля си за артистите, за културтерапевтите, за нас.
Когато започнахме тази пиеса, беше горещо.

Сега е студено и мокро, сутрин, когато пристигам, всички са настръхнали като врабчета (ако врабчетата бяха пушачи, разбира се)
През това време имахме много премеждия, но ето – вече сме готови.
Има още →

Има нещо много смущаващо, когато жените започнат да говорят за бременност и раждане, и за кърмене също.
Тази процъфтяваща, напираща физиология, която тържествуващо разпъва и мокри дрехите!
И бебето, когато е още малко, и по всичко се вижда, че до скоро е било един от вътрешните органи на своята майка.
Толкова е неудобно – този малък, обичлив паразит, който се ражда от теб, храни се от теб, живее от теб.
Мога да се разплача само като си помисля за това.
Но не е нужно да го мисля – то просто Е, със силата, с която аз СЪМ.
Преди да родя, лежах почти 5 месеца в болница.
Мисля, че това е най-трудното нещо, което съм правила през целия си живот. Не заради инжекциите и системите, и самотата и изолацията, и студа и глада (1995 не беше най-щедрата година).
Най-лошото беше неизвестността. Ти си там от седмица, от месец, от три месеца… постепенно ти става ясно, че ще излезеш от тук само с бебето. Но няма гаранция, че ще излезеш с него. Можеш да излезеш съвсем сама, с празен корем и празни ръце, и празно сърце, съвсем без нищо.
За пет месеца от болницата си тръгнаха много бебета, но и много… майки? Как се казва за жена, която е имала бебе, но го е загубила? Майка ли е? Има ли право да се нарича така?
Майка си спрямо някого, ако него вече го няма, ти какво си?
И понеже бебенцето е там вътре в теб, диша твоя кислород, сънува твоите сънища и чувства твоите чувства, ти не плачеш, не мислиш.
Бременната жена има две най-важни задължения – да живее и да чака.
Докато живеех и чаках в болницата, всяка нощ гледах една звездичка, намирах си я и си я гледах. Сега даже не знам коя е, но тогава се държах за нея и имах ясното чувство, че това ми помага.
Дали наистина ми е помогнало?
После раждане, кърмене, всичко както си трябва, бебето – малко и алено като мак, с извънземен поглед.
С малки влажни ръце, които се отварят и затварят като розови морски звезди, докато то суче.
Не е нужно да говоря за това. Дори не се сещам за тези мигове, часове, месеци.
Казват, че човек не забравя наистина, че всичко се пази в някакви скришни чекмеджета в ума. Може да е вярно, иначе как щяхме внезапно да се сещаме за песни, случки, докосвания.
Някъде в моя ум са очакването и страхът, непоносимата болка и непоносимата радост, и всички мигове с моето бебе.
Искам да имам още едно бебе. Сигурна съм, че искам. Да.

_____________________________
* Това е третият ми текст от сборника „Възможните майки“. Вчера ми казаха, че е преведен и включен в италианското издание, така че може би скоро ще го видя на най-чист италиански език 🙂 

 снимчица от нета

Не го казвам, за да ме погали някой по плоската главица и да ми каже – о, о, о, справяш се, справяш се, виж само колко хубаво се справяш.
Казвам го заради лепкавото чувство на дезориентация.
От време на време, но все по-често и на все по-продължителни периоди
губя представа къде съм, кое е добро и кое е правилно, защо правя това, което правя.
Едно безформено, меко усещане, жилаво и еластично, че накъдето и да тръгна, тъпча на едно място.
Тъпча на едно място, това е във въздуха. Не мога да дишам добре, дишам шумно, вдигам гюрултия около дишането си, хората ме питат – тъжно ли ти е, скучно ли ти е.
Виждам протегнати ръце, а не мога да се хвана за никоя от тях.
Абе хора, каква е тази гадост?!
Ако пия витамин С, дали ще ми мине?
В рамките на общото голямо Нищо има всякакви хубави неща, тропат кестени, блещукат пръстени, нямате си представа каква хубава книга чета (ще ви кажа скоро, имам още сто страници до края й!) („Възвишение“ на Милен Русков), слънцето е топло, приятелите ми са около мен, родителите ми са живи и здрави,
Не се справям.
Дишам, щом съм жива, а имам чувство, че се задушавам.
Правя сто хубави неща, а виждам, че нищо не е до край добре и всичко не ми стига.

Какво означава това?

Слава богу, не ме въртят ставите и не ми се обажда ишиас, и ревматизъм нямам.
Затова познавам, че времето се сменя, по особения гъдел в дланите, когато започне да ми се плете – може би един лесен, дълъг шарен шал.
Пече ми се сладкиш с карамел и ябълки.
Ходилата ми стават студени, и така ще бъде чак до юни 2012.
За пръв път написах 2012… ето и за втори.
Ето какво още си спомних.
Но с това май стигнах прекалено далеч прекалено бързо.

София е в Пловдив.
Добре й е там.
Защото София града си обича.
И тази любов споделена е, знам.
Те даже са почнали да си приличат.

Във нейния ум – векове, векове
натрупана мъдрост от срещи и книги.
И топла. Уютна. И без снегове.
Мъгла и да падне – веднага се вдига.

А Пловдив е шантав, разхвърлян поет.
Усмихнат и хубав. Културен. Радушен.
И той като нея е вечно зает.
И двамата бързат. И двамата пушат.

Не знам от къде взимат толкова сили
и с кеф да живеят, и служба да гонят.
Какви са ми чудни, какви са ми мили,
и как си обичам и Пловдив, и Соня!

Когато книгата е написана,
ако нямаш заглавие, дошло от само себе си,
Бог да ти е на помощ.

То трябва да е точно, но не илюстративно,
да загатва, без да преразказва,
да дава изпълними обещания,
да е привлекателно за новите ти читатели,
а верните стари читатели да кимнат разбиращо, когато го зърнат,
да се свързва с името ти по приятен начин,
да е музикално,
да има образ, най-добре да ангажира няколко сетива,
да е кратко,
да изразява,
да привлича,
да не напомня на друга книга, освен ако не е важно именно да напомня,
да има закачка в него,
да може да се разбира по няколко подходящи начина,
да подсказва вечния първи въпрос на журналистите,
да не ти е неудобно да го кажеш на майка си,
да ти подхожда,
да подхожда и на книгата, все пак…

И ако заглавието не е дошло от само себе си,
ти ровиш и оглеждаш думите в текста,
после започваш да чуваш заглавия в новините, във всеки разговор с приятели, по надписите в магазините, по всички надписи, включително и по вратите на обществени места, питаш всички, врънкаш всички, досаждаш на всички, сънуваш идеалното заглавие, събуждаш се и го забравяш, пробваш всяко нещо как ще изглежда в кавички, отхвърляш всичко, вкопчваш се в някоя дума, захвърляш я с отвращение, отчаяно избираш нещо, после го пускаш да падне лекичко, уж случайно, имаш тъмни кръгове под очите, напиваш се, имаш махмурлук, завиждаш на другите автори, че всички хубави имена вече са заели, ето, дори „Бдение над Финеган” е заето, и „Война и мир”, и „Три сестри”, проклинаш факта, че си се родил твърде късно, не, сериозно, дай да измислим едно заглавие, не, няма да дойде само, няма го, времето минава, помощ бе, хора, загивам бе, не, не мога, сядам и

Хора, ужасна история е това, ви казвам.