Сутрин се събуждам, но не ставам веднага, а си оставям временце за протягане и мислене. После кафе. Нещо за четене, в нета или на хартия.
Излизам и вървя по една стръмна улица надолу, от едната ми страна има стадион и борова гора, от другата – обширна поляна, тук-таме по някоя смокиня, слива, два-три тънки кестена, една голяма липа.
Всичко ми е хубаво, особено сутрин! Гледам, малко гладна, и търся първото нещо, което ще ми се види най-чудесно този път. Веднага го коронясвам в стихотворение, и щрак! – то се сглобява. И така.
Как може да си толкова повърхностна! Нямаш ли мисия в тоя живот, ами се лепваш за първото, което ти се изпречи пред погледа? Докъде мислиш, че ще стигнеш така, квакайки и кудкудякайки? Напиши нещо бавно и значимо.
Кой, аз ли? (така си разговарям)
То е малко като приказката за онази принцеса, която се подигравала на всички кандидати за ръката й, и кралят се ядосал и я наказал да се омъжи за първия, който прекрачи през градските порти.
Не съм чувала по-тъпо нещо – мислех аз, когато бях още начинаеща принцеса. Ами ако дойде някой женен мъж? Или някой много стар? Или някой, който не се къпе?
Има още →

Книгите са за нас, за да се разпознаваме.
Елате по-близо, не искам да викам и не искам да ме слушат чужди хора.
Книгите са за нас, за да се разпознаваме.
Защото има родство и по книги.
Има такива буквени общности.
Общността на българите, които първо са сричали по български буквар.
Общността на професионалистите, които са изучили знанията за занаята си по едни и същи учебници.
Общността на онези, които имат в библиотеките си по някоя книжка от поредицата „Галактика”. Или „Световна класика за деца и юноши”. Или „Хрониките на Амбър”.
Един човек може да принадлежи на много общности.
Всеки си носи прочетеното в ума. Даже и забравените книги са там и се месят в решенията и реакциите ни, те просто са си вътре в нас необратимо.
Едва ли съществуват двама четящи човеци, които имат напълно идентичен списък от книги. Ако съществуват и се срещнат, те сигурно ще открият още много съвпадения. Може би те ще са онова, което се нарича „сродни души”.
Има родство по Библия, има родство по Коран и по Тора, има родство по Веди.
Има родство по Аз, Буки, Веди.
Мисълта да нямам нищо общо с вас по буквена линия ми е страшна. Не искам да съм самотна и безбуквена и безродна.
Книгите са за нас, за нас си.
Ние.

На снимките – Иво на младини, с книга. 

Аз поживях днес там, за час и половина.
В Бургас си украсяват главната улица със стихове на Петя Дубарова. Стиховете изглеждат неловко и празнично като момичета, които за пръв път за тази година си обличат летните рокли и тръгват по улицата със сандали и нежни бели голи крака.
И морето също е там.

Поезията е стар домашен метод за консервиране на образи, чувства, мисли и сладък звук.

Стихотворението е бурканче от думи с капачка от думи.

Всеки път, когато открехнеш капачката, откриваш вътре едно съхранено несвършващо настроение.

Имах среща.
С клуб „Приятели на книгата“ в СОУ „Васил Левски“ – Стара Загора.
Множество хубави деца, много хубави.
Имаха предварително дадена задача – да напишат текст, в койта да са включени поне три от думите Великден, зайче, черупка, трева, боя, червено, пиле, козунак, камион, кмет, копче, слънце. Всички бяхме подготвени – те четоха, аз четох. Хубаво.
Между другото, в началото на срещата, докато се представях, споменах мимоходом, че съм на 137 години.
Едно момченце ме попита наистина ли съм на толкова. Толкова млад, а тъй галантен!
Аз казах, че не, не съм на 137. Всъщност съм на 148, но се изкарвам по-млада.
Към края на срещата учителката пита – кажете, деца, какво да пожелаем на госпожа Донева?
И те казват – да е жива и здрава, да напише още много книги…
– И още много успешни пластични операции! – допълва моят човек с годините 🙂

мина точно една година, а аз съм все така права

за всичко!

С малко помощ от Google Преводач  🙂

Умората и седация

🙂

Може и така обаче: „Спокойствието и умората“

По Нова телевизия заснеха, направиха и излъчиха филмче за театъра в психиатрията в Раднево.
Слагам линк тук, за да отбележа факта на съпричастност на  телевизията към нас.
Благодаря!
Филмът е наречен „Отвъд гнездото“
?autostart=true

Моят млад син спа до 11, а сега гледа анимация.

– Иво! Хайде бе, мамо, след един час трябва да тръгваш, вземи да прочетеш нещо, погледни си уроците… Нали трябва да се подготвиш за училище!

– Аз се подготвям. Психически.

…

Намерих у дома снимка на Орлин Дянков и това ме върна години назад. Облъхна ме едно настроение, което се задържа наоколо с дни и ето, ще го споделя, не е много, но може би е важно за някого.
Ето я снимката.

Искам да разкажа за Орлин, но спомените ми са откъслечни и малки.
Единият спомен е тържествен и смешен.

Има още →

В поезията освен думи има музика и тишина.
В дъха между отделните стихове е запазена тишината на преживяването.
Дъхът, въздухът, пространството са важни също толкова, колкото и текстът.
Ето защо стихотворенията се отпечатват в книгите по едно на страница.

*