Рязко минах към есенен режим на работа и хукнах едновременно във всички посоки. Засега още е весело, както да си топнеш палеца в някое езеро, за да провериш наистина ли водата е ледена. Като се бухнеш с дрехите вътре, вече не е толкова забавно.
Събраха ми се много вълнения в последно време, силни, искрящо весели заешки, а също и изморително-недоразумителни и объркани.
Затова сега ще спра компютъра и тържествено, с влака, ще отида в съвсем друг град.
Мисля да погледам морето един-два часа и дано ми се прояснят мислите.
Оставям тук три бебета-лястовички, да ви наглеждат.
Аз лично видях само черните лястовичета, бялото беше отишло в този момент да закусва, но Димитринка ми изпрати снимка.
Мир.

1. Подреждаме гардероба си. Отделяме всички дрехи, които не сме обличали повече от пет години, и ги приготвяме за изхвърляне. Отделяме шарените, пухкавите и любимите си измежду тях, и понеже ни е ясно, че няма да ги изхвърлим, решаваме да ги използваме за ушиване на играчки.

2. Шием зайци. Всичко заешко ни става мило. Пишем поема за зайци. На нас ни е заешко.

3. От дума на дума, намираме рецепта за торта с моркови.
3а. Хващаме първата попаднала ни рецепта. Всички изброени съставки са достъпни. Нещата изглеждат добре.
3б. На второ четене виждаме, че в списъка с продуктите се появяват неща, които в начина на приготвяне изчезват. Ми… добре.

4. Отлагаме тортата до момента, в който ни се насъберат една съдбовна, три много важни и поне пет незначителни работи за вършене.

5. И започваме.

Аз предварително накиснах стафидите в уиски. (NB Да се добави в рецептата!) Вместо орехи взех лешници. Зачудих се защо има и сода, и бакпулвер (сода+лимонена киселина). Реших да бъда послушна. Пишеше 5-6 моркова, затова взех 3 големи и 3 малки.
Не ми се получи много лесно, защото съм отвикнала да готвя напоследък. Като мома в напреднала младост, но далеч от житейското отчаяние, не би трябвало да го казвам, но да – готвенето не ми е страст.
През цялото време се чувствах като младоженките от вицовете, само дето нямаше кой да ме утеши подобаващо. В един момент, като добавих стафидите, погледът ми се гмурна в уискито, в което бяха… но преодолях порива и го изсипах в сместа.
След което си налях в друга чаша.
Изпих го съсредоточено, докато тортата ми се изпече и поизстина.
После установих опитно, че от сока на един лимон, 5 лъжици пудра захар и една ванилия по никой начин не може да ми се получи глазура.
Но пък с повечко вода става освежаваща напитка с чуден химически аромат на ванилия.

6. Украсяваме с пудра захар. Разжалваме тортата и я понижаваме в кекс.
Добре, сладкиш.

7. Опитваме. Не е гадна!

8. На второто парче даже вече охооо. И с лимонадка… Добре.

9. Разказваме с мрънкащ тон и показваме снимки.

Благодаря за вниманието. Следващата лекция ще бъде на тема „Акустични аспекти на чистенето с прахосмукачка”.

В нашата малка и мръсна страна (мръсна поне по местата, където е населена), няма такова нещо, което да остане чисто.
Понякога си мисля, че твърде много хора постоянно носят на очите си невидими мътни очилца, и през тях всичко им изглежда лекедосано и опетнено.
Защо е станало така, кой ги е опръскал с кал, кой ги е замазал с мазна гюдерия – не зная, сигурно всеки си има лична история на гадостта.

*

От няколко дни слушам постоянно Alfonsina y el mar. Искам да я преведа на български, да може да се изпее. Да я препея, както се казва в Македония.
В нея се разказва за Алфонсина Сторни. Най-напред срещнах името й в дневника на Нева.
Алфонсина Сторни е аржентинска поетеса и за отпътуването й в смъртта има красива песен.

*
Знаете ли…
Много повече от веднъж в прилично, дори отбрано общество, са ме представяли като „поетеса, с извинение”.
Един знатен пловдивски нотабил и писател в мое присъствие дръпна реч колко гнусно нещо е това „поетеса” и каза, че уважава „жената-поет”, но не и „поетесата”.
Хора, с които съм работила и които съм ценила, в пристъп на лиричност, на маса или просто така, са ми рецитирали Радой Ралин (копирам от нета спомени от първо лице на негов познат: „След това се заговорихме за една млада поетеса. Изведнъж Радой отсече – А, поебе са, поебе са – поетеса…  Как да ги забравиш тези мигове…???”)

*
Сигурно има поводи за това отношение. Не съм ги дала аз.
Не ми разказвайте още гнусни случки, срам ме е да ги слушам, не ги намирам за смешни и не желая да ги знам.
Вероятно приемам нещата твърде лично понякога. Поетите, те приемат природата толкова лично. Поетесите също.

*
Искам да кажа нещо.
Граждани, изхвърляйте мръсотията си на определените за целта места.
Недейте по хората.
Все си мисля, че мръсотията не е вътрешно присъща на човека. Че не е в ума и в сърцето му, а само в невидимите гадни очилца.
Просто
не е хубаво. Затова няма как да го приема.

Преди тук е имало къщи и дворове. Съборили са всичко, за да построят три високи блока. Една от старите къщи е била наша. Имали сме голям двор с висок дувар. Сестра ми все тичала, спъвала се, падала и вечно била с обелени колене. Аз съм родена по-късно и не помня къщата.
От онези времена са останали няколко плодни дръвчета между блоковете. Сливи, кайсия, праскова, липа, орех, няколко смокини.
Хубави щедри дървета, цъфтят, зреят, зеленеят, капят, цапат, всеки може да си откъсне.
Особено смокините!

Не знам как да кажа това, което не искам, но трябва.

Умирам от безсилие, когато виждам счупени клони от липата напролет – циганите ги трошат, за да могат да ошмулят цвета, удобно седнали в сянката на същото това очупено дърво. Цигани, те не жалят нищо, да речеш.
Има елхички, които зимните сутрини осъмват с отрязани върхове. Някой добър баща ги прерязал през кръста, качил убитото връхче, да го украси любящата майка за милите деца, а след няколко дни – дръвчето вече лежи изхвърлено на метри от още живия корен. Тия едва ли са цигани, не знам.
Преди няколко дни, в началото на жаркия август, някой беше строшил една елха, половината пречупена и оставена ей така. Защо?
Вчера една голяма смокиня встрани от пътя. Отчупен един грамаден клон, всъщност цялата смокиня разцепена на две, ей така, тъкмо започнала да зрее. Сигурно някои плодове ще продължат да зреят от слънцето, макар че шумата вече е взела да вехне.
То не е било лесно. Тия клони са жилави. Някой ги е държал и ги е натискал, докато се предадат.

Много ми е лошо. Уплашена съм.

Трябва да правим добро, панически, стратегически, малко, средно, голямо, сто пъти повече добро, веднага, бързо, непрекъснато, добро.
Трябва да се опрем на безпричинното зло.
Иначе не знам как ще можем да се гледаме – един друг и сами себе си.

Първо правило на ремонта – направете всичко възможно, за да го избегнете.
Аз направих всичко възможно, но все пак ремонтът ме сполетя, и ме връхлетя, и макар че аз само помагам, а пък съм най-облагодетелствана от промените вкъщи, пак съм доведена до пълно изтощение.

Днес обаче прекарах няколко приятни часа в подреждане на книги. Отвори ми се още място, и сега част от книгите ми не са в колона по три; има отделно място за повечето детски книжки, а също и за фантастиката; за учебниците; за готварските книги; за безумните книги…

Всъщност неусетно подреждането се превърна в класиране.
Имам рафт със значима съвременна българска литература (не е задължително да ми харесва), имам си и гето-рафтове.
Имам едно място за най-любимите, друго – за тези, които ценя особено (една сериозна част от тях не съм прочела още)
Отделих специално книгите, които трябва да връщам.
Поезията тук, приказките – до нея.
Книгите, писани или превеждани от любими приятели – в съседство, мисля, че ще им бъде хубаво заедно.
А колко интересни нещица изникнаха покрай това – покани, снимки, писма, билети, дребни пари, картички…

Да вметна. Вкъщи се отнасят с особено уважение към мен. Като пререждаме гардеробите, всичко се изважда и се сортира на три купчини – за обличане, за изхвърляне и за зайци.

Призната съм!

Влиза в стаята и ми казва със строг глас:
– Да знаеш, че тази синята тениска ще я нося, но само защото на гърба й има стихотворение от Христо Ботев!

Това моето дете ли е?!?

Иво ми звъни по телефона:
– Мамо, боли ме гърлото, след училище ще мина през личния лекар.
– Еехх… на мен ми трябва едно направление от него, но няма да може ти да ми го вземеш…
– Защо?
– Абе не става.
– Да не е за гинеколог?
– Да. Не върви ти да отидеш при доктора и да му кажеш – добър ден, дайте ми едно направление за гинеколог.
Иво мисли 5 секунди и намира решение:
– Нищо де, аз ще кажа, че е за един мой приятел.

Не сме в силата си.
Не сме в радостта си.
Душата ни постоянно е някъде другаде.

То се вижда по мобилните телефони. Постоянно ги носим със себе си в очакване някой да ни повика.
(Телефонен повик с три букви.)
Постоянно желаем да сме някъде другаде и говорим с други хора, не с тези около нас.

То се вижда по десетките часове на денонощие, прекарвани в интернет.
По безкрайния чат в мълчание.
По въображаемия секс с непознати, докато партньорът ти спи самотен в леглото ви.

Душата ни е другаде.
И умът ни.
И сърцето ни, затова общуваме без душа, работим без мисъл и в работата ни няма сърце, пулс, дъх и дух.
И не си я харесваме.
И още повече искаме да се махнем.
И сме изтощени от повдигане на пръсти и от протягане на ръце към това, което никога няма да видим.
И ако го видим, вече няма да го искаме.

Не сме в силата си.
Не сме в радостта си.

Измъчва ме носталгия по тук.

Хубава дума е „стихотворение“.
В среден род, непретенциозно, а пък дългичко, така че най-естествено да получи дължимото внимание, докато човек го изговаря.
Прилича на животинче от приказка на Туве Янсон – две кръгли любопитни очи под рошав бретон.
Зъбите ми изтръпват и получавам пристъп на гадене, когато чуя думата „стихо“.
Моето животинче-стихотворение – остригано и наранено, или пък, в по-добрия случай, едва се мерва профилът му, докато бяга от онзи, който така му е смачкал думата.

Прибрах се от Русе в блаженство.
Чувствам се уютно, топло, вкусно и равномерно добре навсякъде в себе си. Чувствам се като добре сварено картофче.
И цялата съм в благодарност. Това е едно от най-страхотните пътувания, които съм имала, без нито грам притеснение или неудобство. Разбира се, благодаря на Ваня Хинкова и на нейното семейство и приятели и колеги и на целия град, който за мене е Градът на Ваня.
Но също така благодаря за стихотворенията.
Ако правех банички или фаянсови плочки, или карах тролей… Никоя друга работа или професия не би ми дала възможност да пътувам така, за да виждам хората и да им казвам думи тихо, и да разбирам, че това са техни думи и говорят за техни неща. Такова близко и топло общуване нищо друго не може да ни даде, само стихотворенията.

Добавям няколко случайни снимки, човечета, които уших във влака, река, лодка. Нямам снимки от града Русе във фотоапарата си, нито от улиците, нито от събитията от Нощта на музеите. Абе това не е град за една снимка, нито за една вечер.

Чувствам се в омая.
Искам пак в Русе…

На тази снимка се вижда как чакам Иво:

Чакам го, макар че той е вътре в мен.

Мисля за него, говоря му, дори да не ме чува, мечтая си за бъдещето му, вслушвам се в него, тревожа се, вълнувам се и го обичам с цялото си сърце.

Той се роди около 6 месеца след деня, в който е направена снимката, и точно преди 17 години,

а аз продължавам да правя всичко това и продължавам да се чувствам точно така.

Честит рожден ден, Ивенце!

Имам процедурен въпрос.

Абе вие нормални ли сте?!?!

Верно ли мислите, че нещо, че НЕЩО в Моята Родна Страна е за един ден?!+!

Например чистотата?!?

Хващал ли е някой от вас мотика, че да си мисли, че това:

се постига за един ден?

Не е кой знае какво, но е любимото занимание на татко ми в последните три години, и заедно с едни съседи той отделя всяка свободна и подходяща минута за това.

За да го превърне в това:

Хубаво е да се работи, чудесно е също и да се изкарват пари, обаче, моля, аз, татко ми, нашата градинка и моята страна не сме за един ден. Не ме третирайте като пластмасова вилица. Ние лично сме нещо повече.

Иво ме буди към два през нощта.
– Мамо… Разкажи ми за модернизма.
– Защо?
– Не мога да заспя.
– И?
– Като ми говориш скучни работи, може да ми се приспи…