Една бабичка от Малко Кадиево, приета в болницата в понеделник, така каза:
– Ще ме оперират на 19 февруари, Васил Левски да помага…

Добре де, заглавието е подвеждащо.
И с десен крак става. Проверила съм.

Защото на поетите им е лесно! Работят с думи. Всеки човек знае да говори още от една-две-тригодишен. Дори и без думи става – кой ти пречи да си съчиняваш мълчаливо и наум. Не е задължително да умееш да пишеш. А ако ще пишеш, можеш с молив, машина или компютър. Ако си момченце, направо на снега може да напишеш някое… хайку.
Вдъхновение? Винаги ще се намери кой да ти разбие сърцето. Няма такъв? Пекне слънце – щрак! – стихотворение. Текне дъжд – епическа поема!

А за музикантите е далеч по-сложно. Трябва инструмент, който да бъде посредник между тях и публиката. Че да го избереш, че да го купиш, че да го разнасяш насам-натам… Ако е тромпет или гребен – как да е. Ама органистите?
Имаш инструмент, обаче трябва и да се научиш да свириш на него.
Абе не е за разправяне!

Обсъждам тия работи със себе си, докато свиквам с мисълта, че ок, добре, днес ще мина с прахосмукачката… И се сещам, че преди време много хубаво бях открила как се свири с пръсти.
С пръстите на ръцете знае всеки хъшлак. Аз мога с пръстите на краката!
И с прахосмукачка.
Вадя я, сглобявам я, включвам, опитвам… Да! Не съм загубила тази своя дарба! Благодаря ти, Създателю, Велики Архитекте! Благодаря!

Прави се така (просто е):
Допираш тръбата на включената прахосмукачка до пръстите на краката си, въздухът минава между тях и при промъкването си издава нежен звук. И вече с шаване на пръстчета, респективно с различно плътни чорапи или без такива, може да се променя звукът. Можеш да имитираш животни, насекоми, автомобилно състезание… и това още при първия опит! Какви хоризонти, какъв простор, какъв полет на духа!
И цялото това спиритуално занимание е съпроводено с приятен и проветряващ масаж.
NB! Трябва да се прави в добре затоплено помещение, защото въздухът се усеща хладен. За да се постигне виртуозност, сигурно са необходими часове упорити занимания и има опасност човек да настине.
Щото от краката най-много се настива.

После установявам, че от 30 минути се трепя с тази прахосмукачка (седнала удобно до кашона в стаята) и решавам да приключа с чистенето за днес. Изключвам, разглобявам, прибирам.

После поливам цветята и си правя малка дъждовна гора в банята. Красиво е.
Населвам я със същества.
Снимам ги, после връщам и трите саксии по местата им.
Наливам си чаша вино.

Женската работа край няма.

Благодаря за вниманието.
🙂

Трябва да има красиви, успокояващи, истински неща, в които да се вкопчим, когато реката от помия нахлуе в дома ни и заплашва да ни отнесе. Ето моите, моите, моите, събрани панически, моите, моите.

Снощи беше много мило и уютно в библиотеката. Добре, че отидох.
Гледам как е отразено събитието в „Янтра днес“. Всичко е взето от нета, журналистката е добавила от себе си само една дума. Обичаната.
Обичаната поетеса е щастлива, засмяна от обица до обица, благодари от сърце и много иска пак да отиде във Велико Търново!!!
Eто и няколко гледчици от там.

🙂

Очевидно е, но нека все пак декларирам публично и в писмен вид:

Не мога да дам смислен отговор на въпроса за развитието на ядрената енергетика, защото не съм компетентна в областите атомна физика, енергетика, икономика и политика.

Съща тъй кристално ясно е, че държавата грозно ми се подиграва, като ми предлага  да отговоря на въпрос за неща, от които не разбирам, и ме принуждава да платя няколко милиона за това.

Все едно да проснат някой човечец на операционната маса, да го отворят и после да организират референдум какво да му се реже и как да бъде зашит. Нищо добро не би го очаквало.

Ако някой държи на мнението ми, то е такова: вместо да си играем на референдум без смисъл, тези пари да отидат за отопление, храна, лекарства, книжки и играчки в домовете за деца без родители. Милиони левове са, ще се усетят. Превърнете тези левове в супа и бонбони за децата.

Аз ще си купя един шоколад, за да си полекувам с него крайно лошото настроение. Горчив.

Ще си платя и референдума. Макар че няма да го ползвам.

Едни мили съседи ни дадоха този стар сандък, за да го изгорим в печката.
Татко щеше да го насече, но на мен сърце не ми даде и го помолих да ми го остави на мен.
Сандъкът е толкова тежък, че трудно го вдигам. Има нужда да се стегне, да му се сложат нови панти и ключалка може би, да се почисти с шкурка… и после какво? Лак? Боя? Декупаж?
След мегаремонта през лятото изхвърлихме маса стари неща, и е глупаво да започна да трупам наново, но точно този сандък ми каза, че иска да остане.
Той е поне два пъти по-стар от мен, а това значи много!
Някой поправял ли е такова нещо? Приемам съвети.

Иво ми носи чашата и ми казва:
– Направих ти чай, но недей да го гушваш.
– Какъв чай си ми направил?!
– Букет.

Старостта е осакатяване. Да не можеш да тичаш и дори да не можеш да вървиш. Да не можеш да се качваш по стълбите.
Никой да не иска да те прегърне. Да не можеш да зачеваш и да раждаш деца.
Старостта е немощ – да нямаш мощ и нищо да не можеш да направиш.
Да не можеш сам да си смениш чаршафите.
Старостта е тялото да се износи. Тялото, тази мека машина от кости, месо и кръв.
То остарява и се поврежда, и това е повече от сигурно („…но кой знае какво ни очаква, освен безнадеждните дрипи на старостта…”)

И какво може да се направи.
Мисля, че може би е възможно
да отглеждаме това, което няма да ни изостави. Да се окуражаваме, за да стане духът смел. Умът любопитен и неуморен. Душата прощаваща, обичаща и блага.
Да гледаме картини. Да слушаме опера. Да слушаме птици, гълъби, гугутки. Хеви метъл, родендрол, или това, което ни повдига над тялото. Да четем книги. Да препрочитаме любимите си книги и ако вече не ни вълнуват, да се разделяме с тях като със стари приятели, които са тръгнали надругаде. Да ги препрочитаме пак. Да пътуваме и да сравняваме небесата. Да се прибираме. Да трупаме мекота и благост.
Да се грижим за тялото, защото е тук за малко.
Да се грижим за душата, защото ще ни съпровожда по-дълго.
Да си позволим да прегръщаме повече, да се научим да се разделяме навреме.

1. Иво! Просто защото съществува. Иво и цялото ми семейство. ♥
2. През януари допечатаха книгата ми „Магазин за обли камъчета”
3. Пътувах много, за да я представям. Една от най-хубавите срещи – в Пазарджик.
4. И в Панагюрище.
5. И в Пловдив.
6. И в Русе!
7. През лятото ходих на гости на кака и беше прекрасно. Вкусно. Красиво.
8. Отидохме за един ден до морето.
9. Уших много играчки – човечета, зайци, мечета, джуджета, котета.
10. Режисирах оперета! „Храбрият оловен войник” в Пето основно училище.
11. Написах поемата за Заека. Това е много важно за мен. Има още →

Обичам работата си в Постоянния театър в психиатрията в Раднево, защото съм убедена, че тя има смисъл.
Театърът запълва живота на артистите, радва публиката, променя към по-добро болничната среда.
Спектаклите, които представяме, са културен феномен. С всичките си недостатъци, ние създаваме друга реалност: по-забавна, по-красива и по-чиста.

За мен театърът в болницата доказва едно простичко нещо: че човекът не е безпомощно същество. Че човекът има могъщ дух и дори в най-тежки обстоятелства е способен да преодолее отчаянието и да прави добро.

Много ясно, че не разполагаме с достатъчно средства. Ние не сме единствените, които правят от нищо нещо. Ние създаваме приказка само от думи и дух, и точно това е, към което се стремим.

Ако някой мил и съпричастен човек поиска да ни подкрепи, това ще бъде за нас радост и чест.
На първо място, заповядайте на нашите представления. Например – на 7 ноември от 18 часа в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора. Ще представим „Сдружени убийци“ от Робер Тома.

Добре дошла е, разбира се, и всякаква финансова помощ. По желание на един добър приятел банковата сметка, която направихме точно с тази цел.

Мария Донева Петрова
IBAN: BG64UNCR70004522102349
BIC UNCRBGSF
Банка: Уникредит Булбанк

…ама наистина много,
и не мога да смогна с всички задачи, а прииждат нови, и то все такива, които са ми интересни и всичко ми се прави, а няма време…
в един момент панически заставам на едно място и не правя нищо…
или отварям някоя хубава книга, а те са много, и са писани от приятели, или са ми подаръци от любими хора…
но в последно време ми е най-лечително за неспокойната душа да шия
животинки
някой знае ли как да си разтегна денонощието поне до към 40 часа?

Това се прави в нощта на последния септемврийски петък, за седма поредна година.

Да кажа аз къде мога да бъда срещната на 28.09 вечерта:

1. След 19:00 ще отида да се запиша отново в Регионална библиотека „Захарий Княжески“, безплатно. Имах наказание – заради забавени книги не ми даваха да заемам нови, и междувременно картата ми изтече. Тъкмо ще оправя работата.

2. В Градската градина от 20:00 ще започне един концерт с танцова музика, и всеки, който иска, ще може да потанцува. Ще свирят Военният духов оркестър при Втора тунджанска механизирана бригада, Дикси джаз бенд Overground и Общинският духов оркестър, аз ще запълвам паузите с бърборене, ще участват и балетът при Операта, и танцови клубове, и ще има светещи, плуващи и летящи изненади.

3. Нали ще имам нова книга. В момента се прави. С трудности. Мисля да се опитам да обърна нещата, като й направя премиера в аванс, нищо, че още я няма. Така че ще представя бъдещата си книга „Перце от дим“ в Хеликон, от 21:30 часа.

Има още много, много събития, предвидени за тази нощ, но сега съм концентрирана върху това, за което трябва да се подготвя. Пълната програма може да се види тук.