*

Страх е грозен и неприятен, но въпреки това рядко остава сам.

Понякога той хвърля върху раменете си наметало от плътно тъмносиньо кадифе с лилави гънки, с разкошна качулка с черна атлазена обшивка. Лицето му не се вижда.

Обгърнат в красивото си наметало като в нощно небе, Страх се приближава. Висок е и предлага прегръдка.

Наметалото му е меко и мъхесто, първо усещаш гъделичкане по лицето, а после мъхът навлиза в устата и в гърлото ти и те задушава.
Прегръдката е плътна и силна, постепенно през дрехите започва да прониква не топлина, а студ от коравите ъгловати ръце на Страх, от кривите му ръбести ребра.

Красивото наметало на Страх е избродирано с букви и думи. Там пише:
Страх ме е да не те разочаровам.
Страх ме е да не те нараня.
Страх ме е да не ме помислиш за високомерен.
Страх ме е да не се почувстваш изоставен.
Страх ме е да ти кажа истината, защото мисля, че няма да я понесеш.

Страх е щедър на оправдания и заблуди и винаги е готов да ти ги даде назаем.

Има някои подаръци, има някои прегръдки, които никога не бива да приемаме.

*

Целта на настоящия текст е чрез споделянето на личен опит да помогна да всички, повтарям – всички, дами да разкрият безценния дар, който маймуните, Бог или двамата им родители са им дали още с рождението – красиво и удобно тяло, на което да се радват.

Прекрасно Тяло, което ние твърде често измъчваме с диети, прочистване на черния дроб, физкултурни чудеса или… знам ли и аз какво.
И безсмъртна душа, която пък по този повод тормозим с неизпълними намерения за диети, прочистване на черния дроб, физкултурни чудеса или знам ли и аз какво, и в добавка – с чувство за вина, че не сме направили всичките тия гадости (естествено, че не сме ги направили!)
И аз съм мислила и правила какво ли не, докато един хубав ден в центъра на град София ми се даде да открия Прекрасното си (по най-високите съвременни стандарти) Тяло.

Всичко стана така.
Влязох в един магазин за дрехи. Мъничък магазин – честно казано, едва се побрах вътре. Но както и да е. Влязох.

Полу-магазин, полу-джунджурийница, герданчета, играчки, сандък за ровене и откриване на Неща… абе рай.

И ето, стигаме до откриването на Прекрасното ми Тяло.
Разгледах подробно всички дрехи – в такова малко магазинченце това не отне много време, към 45 минути някъде. Имаше много дрехи с дантела, романтични такива. Развълнувах се (сега осъзнавам, че това е било трепет и предчувствие заради предстоящото прозрение)
Накрая се спрях на две дрехи, абсолютно неустоими, и се приготвих да ги пробвам.
1. Жилетка от снежно бяла истинска вълна с качулка, цип и джобове.
2. Ефирна мммм блузчица от тюл, с дантела на ръкавите и от кръста надолу, цвят шампанско, крехка като захаросана паяжина.

Всичко се случи за по-малко от минута.

В началото изглеждаше като разочарование, но то беше само докато се фокусирам.
1. Жилетката ми беше много широка. (Оооо, защо съм толкова слаба!)
2. Блузчицата не можеше да се закопчее. (Оооо, защо имам такива големи цици!)

Момент…
Момент!
Аз съм много слаба и имам големи цици!

Осъзнаването беше освежаващо – като да те издебнат и от оранжева детска кофичка да ти плиснат морска вода на гърба, както си дремеш на плажа.

Хораааа!!! Аз съм слаба, и при това имам гръдна обиколка, която не може да се пренебрегне!
И го постигнах без диети, без упражнения, без да давам пари за химия и да отделям време за физика.
Само премерих две наистина много хубави дрехи.

Реших, че е редно да споделя този опит с вас.
Благодаря за вниманието.

Често казвам стихотворения на глас. Със сигурност по-често, отколкото се случва на по-голямата част от човечеството. Със стихотворения е свързано ежедневието ми, аз съм насочена към тази екзотична и непрактична област на мисленето и за мен е разбираемо.
Казването на стихотворения е от този тип дейности, които съдържат в себе си игра, изразяват емоция и предизвикват отклик. За целта не са нужни някакви материали или инструменти. Ето защо то е достъпно за всеки.
Не е задължително да си Карузо, за да си пееш. Не е задължително да си Меси, за да риташ топка. Не е задължително да си Уитман, за да кажеш едно стихче, и то така да го кажеш, че човекът отсреща да те погледне и да те види като за пръв път, да споделите един момент и да си поемете един дъх заедно.

Чувала съм да казват, че поезията по начало не е предназначена да се произнася гласно, а трябва да се чете наум, бавно и лично. Подразбира се, че това трябва да се прави при заключена врата, спуснати щори, включен СОТ и крокодилите в рова около замъка да са гладни, за да е сигурно, че никой няма да види как извършваш тая срамна работа.

Да, да четеш сам и наум помага да вникнеш по-дълбоко в стиховете, да се връщаш много пъти към онова място, което те провокира да мечтаеш и да си дописваш неизказаното, да отделиш на думите толкова време, колкото ти трябва.
Не оспорвам този стил на четене, особено когато става дума за сложна и трудно достъпна поезия, която поставя пред читателя си капани и загадки, за да заслужи той съкровището, скрито между редовете й.

Но ако ще си говорим за „по начало”, поезията се е родила, още когато летоброенето е било под нулата от наша гледна точка, когато не е имало писменост и не е имало начин да си четеш насаме, защото не е имало букви. Поезията се е произнасяла, тя се е пеела, и това е направило музикалността, краткостта и чистотата на изказа толкова важни и съществени за нея, толкова вътрешно присъщи.
Мисля, че ако един автор каже достатъчно пъти произведението си на глас, той ще усети много неща, които четенето наум не може да му покаже. Чуваш мислите си отстрани, езикът ти напипва непроизносимите места, дъхът ти свършва на средата на нечовешки дългите изречения и разбираш, че този диалог е нефизиологичен, значи няма как да звучи естествено.
Когато бях малка, бях потресена от „Бариерата” на Павел Вежинов, особено от това, че Доротея четеше нотите и чуваше музика. Копнеех и аз да чувам музика направо от нотите. Но колко от милиардите жители на земята го могат? С поезията е нещо подобно. Как ще чуеш музиката на стиха, ако не го чуваш?

Училището има огромна вина за убийството на усещането за музика в поезията. Когато чуя онази гадна интонация, с която се каканижат стиховете ред по ред, в съзнанието ми изниква представата за армия от роботи, предвождани от роботки – учителки пред пенсия. Тези учителки, които затръшват вратите на поезията пред нослетата на децата, не изваждат изреченията пред тях, не ги разгъват като реки, не ги оставят да текат… А кълцат стихотворенията като салам, ред по ред, и убиват не само музиката, а и целия смисъл. Нали се сещате:
АЗСЪМБЪЛГАРЧЕОБИЧАМ!!!
НАШТЕПЛАНИНИЗЕЛЕНИ!!!
Мамоооуууууу!!!!!!!!!
От там се започва. От там се почва и това е почвата, от която не расте нищо.
В малко домове се чете поезия (аз твърдо вярвам, че тя е за избрани, но ако едно детенце има очи и душа за поезия, къде да я срещне, за да се разпознаят взаимно?). По радиото и по телевизията стихове рядко текат. И ето – четенето в училище много често е решаващо.
Възприемането на стиховете е като разходка в градина. Да прочетеш стихотворение е като да си откъснеш цвете. А пък в училище твърде често се отнасят към реколтата от стари отбрани стихове, както комбайнерите се отнасят към есенниците.

Но аз искам да кажа още нещо за произнасянето на стихотворения.
Присъствала съм на много срещи с поети и писатели. Отивала съм там, за да видя на живо авторите, но най-вече за да се докосна до произведенията им по по-различен начин. Премиери на книги, литературни четения, награждавания на конкурси – все случаи и поводи, които изискват написаното да звучи.
В литературата има малко „трябва”, всичко може да се моделира и да се променя според вкуса и вдъхновението, според мястото и времето, и според самия текст, така че той да стигне най-успешно до читателите (тук в ролята на слушатели).
След няколко дни ще бъде награждаването на конкурса „Веселин Ханчев” в Стара Загора – за трийсти път. Празник! Обичам този конкурс, защото той е част и от моята лична история. Никога не пропускам да отида, за да чуя какво казват младите поети. И от сега ми се свива стомаха от раздразнение, защото почти винаги младите поети отказват да казват каквото и да е. Ще има пак мрънкане, лигавене, шепнене, гледане настрани, а, не, не, аз не мога да чета (ами като не можеш да четеш, защо си въобразяваш, че можеш да пишеш?!?!)
Миличките. Знам, че са млади, даже малки. Знам, че на някои от тях им е за първи път да излязат пред публика. Може да са уплашени (ама явно не са, ако бяха, нямаше да дойдат). Може би не искат да се изявяват публично (все пак са тук обаче).
Конкурсът е направен специално за тях. Щом са наградени и отличени, значи са харесани и битката за тях е спечелена. От какво се страхуват? Човек си казва – може би ги е срам от написаното? Тогава защо се състезават? Не са сигурни в качествата му? Ето, имат си цяло авторитетно жури, което ги подкрепя и стои с решението си зад тях.

Всъщност става въпрос точно за това – да застанеш зад стихотворението си и да го подкрепиш. Това е приятелско поведение към милото храбро стихотворение, тръгнало на рицарски турнир съвсем анонимно, без бронята и флага на авторовото име. То е спечелило наградата и то ще води автора си, то ще стои зад гърба му при следващото изпитание.

Тогава защо авторът да не го приветства, да не го почете, като го прочете?

Което ме подсеща колко е красиво поне авторът, поне той, да не чете, а да си знае стихотворението наизуст и да го каже, без да се крие зад укреплението на листа. Хора, ако вие не си знаете стихотворенията, кой ще е луд да ги научи?
Мисля си, че ако един поет си е работил върху текста, мислил го е, оглаждал го е, милвал е образите му в ума си, галил е звуците му с езика си… няма начин да не го знае. Ако пък авторът е убеден, че всяка буква, тракната на клавиатурката му, е Дар Божи за човечеството, нищо чудно дори да не си го е препрочел… как ще го запомни.
Как ще го запомнят?

Когато някой чете стихотворение пред публика, трябва да спази поне основните правила, които важат, когато един човек говори с други хора. Трябва да знаеш какво казваш и защо го казваш. Трябва да говориш достатъчно силно, за да те чуят, достатъчно бавно, за да те възприемат, и достатъчно ясно, за да те разберат. Говорните дефекти са преодолими. Диалектите са живописни като акцент и в подходяща среда, на сцената не е много желателно да се говори миеко, пък било то и сиуно.
Хубаво е човек да си спомни, че е застанал пред добри и чувствителни хора, че е тук, просто за да разговаря с тях. Аз винаги се притеснявам и силно се вълнувам преди такива срещи, и Иво ми казва: Мамо, те са дошли там, защото те харесват. Ако не те харесваха, изобщо нямаше да дойдат. От какво се плашиш?

Това е така. Авторът е пред публиката, за да празнуват заедно. С това, че са дошли, че вече са му писали шестица. Той трябва да си я защити, и затова е сто пъти по-жалко, когато той я загуби и се изложи. На всички им е тъпо и разочаровано тогава.

Чувството за хумор спасява. И искреността спасява. И нещо, което открих по трудния начин – тези две вълшебни средства взаимно се подсилват и не е задължително да са в противоречие.

Ако си смутен, кажи – смутен съм, и хората ще ти симпатизират.
Ако се вълнуваш, кажи – вълнувам се, и хората ще споделят вълнението ти.
Ако си уплашен, признай си, и хората ще ти дадат смелост.

Ако се опиташ да прикриеш тези свои чувства… няма да стане. А ако ги прикриваш зад високомерие, арогантност, пренебрежително отношение или пък с мълчание тип „заловен партизанин”, хората ще бъдат отблъснати и ще те накажат със скърцане на столове, разсеян шепот, студенина, 0 (нула) продадени книги и евакуация от залата. И да, както се казва в онзи стар виц – лошите чувства остават.

Има и разни хитринки. Желателно е да си с чисти дрехи, да си любезен, да си приветлив.  Стихотворенията за четене не трябва да са прекалено кратки, за да има време публиката да се потопи в тях. Добре е да са подредени така, че да се изгради атмосфера. Добре е да се даде време на хората да се откъснат от текущите си мисли за грижи и проблеми и да се концентрират върху това, което ще се случи – ще споделят красота, направена от думи. Ако е студено или горещо или няма къде да се седи, четенето трябва да е кратко. Според хората в залата трябва да се подберат и нещата за четене, така че всичко да е адресирано пряко към тях. Ако са наблизо, трябва да ги гледаш в очите. Ако са надалеч, трябва да отидеш наблизо.

Да казваш стихотворения на глас е естествено и наистина може да бъде красиво.

Имаше едно време една принцеса, която от все сърце желаеше да бъде като принцеса.
Обличаше се като принцеса, танцуваше като принцеса, хранеше се като принцеса и дори кихаше като принцеса.
Тя беше мила, добра и милосърдна, но тъй като в книгите за принцеси пишеше, че всяка принцеса е ДЛЪЖНА да бъде мила, добра и милосърдна, нашата принцеса правеше всичко както трябва и защото така трябва.
Гушкаше деца, хранеше птички, даваше подаръци, посещаваше болни.
Одобрението на народа беше много важно за принцесата, защото показваше, че тя се държи точно както подобава.
Защото всички я гледаха, тя трябваше да бъде винаги усмихната, весела и търпелива. Дрехите й трябваше да бъдат изгладени, а коремът й плосък.
Принцесата много искаше да бъде като принцеса и всички да я харесват. Тя приемаше покани за балове, дори когато краката й трепереха от прекалено много танци. Съгласяваше се да държи речи на всякакви събития, дори когато нямаше време да разбере какво се прави там и кой друг ще участва. Защитаваше каузи и подписваше петиции. Тя искрено се вълнуваше от важните неща, но правеше всичко както трябва и най-вече защото така трябва.
Принцесата беше много изморена.
Тя имаше чувството, че постоянно лъже, а не можеше да си спомни кого е излъгала, за какво и защо. Очакваше, че хората ще разберат истината за нея и се страхуваше от този миг.
Принцесата беше толкова отдадена на мисълта, че трябва да бъде като принцеса, че без да разбере, забрави, че наистина е принцеса по кръв, по характер и по всичко.
Седна на едни стълби и плака, докато очите й кървясаха, носът й стана голям и червен, а устните й се подуха. Тя изрита много красивите си обувки с много високи токчета надолу по стълбите и забърса сълзите си с копринения си ръкав, а пайетите и кристалчетата по него болезнено я одраскаха по лицето.
Тя стана и като се подпираше по стената, вървя по коридора, докато стигна до спалнята си. Разкопча няколко копчета, развърза колана и в крайно непринцески вид се пъхна под завивката, както си беше с дрехите.
Поспа един час, а после стана, изкъпа се и продължи да се прави на принцеса.
А то просто не беше нужно.

Старата Мама Джонсън беше всепризнатата черна кралица на френския квартал в Ню Орлийнс.
Беше се женила много пъти (никой не знаеше колко, а и на никого не би хрумнало да я попита). Тя и сама не помнеше на колко синове и дъщери беше дала живот. Понякога й се струваше, че е майка, баба или прапрабаба на всяко срещнато мъниче, и като се взираше в черничките им личица, се опитваше да разгадае коя от страстните й любови е дала началото и на това същество.
Старата Мама Джонсън винаги носеше лъскава черна рокля с бяла дантелена якичка. В нея тя приличаше на дребна мумифицирана ученичка с хитри черни очи и нежни мустачки.
От старостта я боляха всички стави. Тя се заседяваше до печката и внимателно протягаше ту единия си крак, ту другия, и кокалите й пукаха като горящи цепеници.
Старата Мама Джонсън имаше влияние над всички във френския квартал. Изпечените бандити се кротваха като най-невинни буболечета пред нейния поглед. Тя обаче предпочиташе да отминава с мълчание лошите им постъпки. Знаеше, че не с гняв, а с една разочарована въздишка може да върне хлапетата в правия път.
Затова, когато откри, че златната монета, завещана от баба й, е изчезнала, Старата Мама Джонсън първо си помисли, че я е преместила и е забравила къде я е сложила. После се зачуди дали някое от децата не я е взело да си поиграе. Или някоя младичка снаха е решила да я излъска? Пъхната в баница и изядена по невнимание? Изтупана заедно с чаршафите? Сметена с боклука? Заклещена в някоя цепнатина на паркета?
Старата Мама Джонсън се натъжи. Пийна двойна доза пирамем заедно с малка чашка коняк, но нищо не можа да се сети. Започна да рови из гардеробите и скриновете, да шумоли с хартийки. Разсипа свлачище от мъниста, приготвени за карнавала. Стъпи на тях, подхлъзна се, падна по гръб и не можа да се изправи.
Ограбена! Ограбена! Устата й мърдаше беззвучно, краката й ритаха и колосаните черни фусти шумоляха. Пред очите й притъмня, стана й горещо, а после студено, и остра болка разцепи главата й. Очите й загледаха изцъклено в една точка, и лявата й вежда продължи да потрепва на неравни интервали. Ограбена! Огра…
Така я завари праправнукът й Джейми. Старата Мама Джонсън видя шестте му млади, мускулести крака, които с тропане се приближиха по дъсчения под. Тя не можеше да погледне нагоре. Той я забеляза и клекна разтревожен до нея.
– Бабче! Какво правиш на пода? Бабче? Нося ти златната монета – показах я на Стефани. Не вярвала, че ще ми я дадеш. Сърдиш ли се, че я взех? Бабо! Извикайте бърза помощ!
Но вече беше късно. Светлината в очите на баба му бавно помръкна. Тя зърна златната монета само за миг, точно преди да заспи завинаги.
Така отиде във вечността Старата Мама Джонсън, добрата кралица на френския квартал в Ню Орлийнс, най-старата хлебарка, живяла някога в американския юг.

Тогава тя попитала:
– Хладни ходилца, какво лошо направихте, че той ни изостави?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Той беше добър с нас и ни даваше да се допираме в бедрото му, докато чете книга, за да се топлим.
– Тогава защо не идва вече, щом е толкова добър?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ние се затопляхме и започвахме да трепкаме, да се подпъхваме под крака му, да го заобикаляме, да го гъделичкаме, да го побутваме, да надничаме в книгата му, и накрая той захвърляше книгата и идваше да ни целува,  всичко ставаше смях и допир и хубава топлина.
– Тогава защо вече не се смее, защо не ви гледа, защо не ви обича?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ти си казала нещо погрешно. Ти си развалила всичко. Ти си го прогонила. Ние сме само две хладни, мълчаливи ходила, и вече не си прави труда да ни лакираш ноктите, защото няма смисъл.

Любовта е нещо като четвъртък.
В Езикова гимназия – Пловдив едно момиче ме попита: „Вярвате ли в любовта?”
Аз отговорих – все едно да питате вярвам ли в четвъртъка.
И като го обмислих… Ами то е съвсем правилно!
Сигурни сме, че има четвъртък.
Съществува.
Понякога.
По принцип го има, а конкретно го има само от време на време, но къде стои, докато го няма – никой не знае.
И колкото и да искаш да е четвъртък, в сряда не може. И не става с напъване.
И не може да е четвъртък непрекъснато.
Ако днес не е, само след няколко дни ще стане.
Ще дойде и ще отмине – със сънищата, разсъмването, апетита на закуска, работата – защото е работен ден, дългия следобед, умората, почивката, съня и края.
Всичко си дойде на мястото. Любовта е четвъртък.

ПП На същата среща ме попитаха и „Кога разбрахте, че имате талант?“, „“Казвате, че пишете за нещата, които виждате, а пишете оптимистично. Как така?“, а също и „“Отвътре ли ви идва, или спазвате някакви правила?“
Почувствах болезнено, че съм губила време да рецитирам, вместо да разговарям с тези деца.

Малка къщичка. На терасата и по всички первази – саксии с червено мушкато. Белите стени са грапави и свежи. Рамките на прозорците и вратата са боядисани в ярко синьо. Пердетата са като направени от захар. Пред къщата има двор с каменни плочи и лозница. Под лозницата – маса с два стола. Под масата – котка.
Къщичката е потопена във вода и е затворена в стъклена топка. Когато някой я разтърси, политат блещукащи снежинки и бавно се слягат върху покрива, цветята, масата и плочите.
Понякога ситен снежец полепва по мустаците на котката, но тя търпеливо чака, и си позволява да кихне само ако е сигурна, че никой не я гледа.
Топката е донесена от Гърция отдавна, за спомен от едно пътуване, за което никой вече не си спомня. Стъклото е размътено от допира на много пръсти. Затрупват я прах и досада и малката гръцка къщичка отдавна не е усещала върху себе си слънчев лъч отвън.
Цари вечно, разцъфтяло, прогизнало лято. Котката е остаряла, лапите й се схващат и дори нощем почти не става да се поразходи.
Един ден някой премества топката от обичайното й място и разсеяно я оставя, легнала на една страна. Водата се разплисква, снежната лавина се сипва и се утаява.
Миниатюрните чашки за кафе плавно се плъзват по масата. Котката се сепва в съня си. С меко движение улавя чашките и чинийките с лапа, преди да паднат на земята. Изпуска само една лъжичка, нарисувана с най-тънкия косъм на най-тънката четка. Тази лъжичка е толкова мъничка, че е невъзможно да се види с просто око отвън. Звънът й върху плочите е мелодичен и чист. В къщичката изскърцва пружина на железен креват.
Един мъж се събужда. Изправя се до прозореца на първия етаж. Гледа навън и се почесва по корема. Той дори не е бил нарисуван. Майсторът, направил топката, само за миг си го е представил, докато е довършвал саксията и мушкатото, което сега почти закрива съненото лице на мъжа.
Котката се обръща със скования си врат – по-скоро от любезност, отколкото с надежда. Сънят отново е удавил всяко движение.
Летният пейзаж, полу-затрупан със сняг, изглежда още по-нелепо, килнат настрани.
Котката се чувства раздразнена и унизена, докато предпазливо се спуска по наклонения двор, свива се на топло в снежинките и без да е уморена, заспива пак.

Спи. Очите й са затворени, ръцете отпуснати, дясната ръка върху бедрото, лявата – на седалката, с дланта нагоре, беззащитна. По лицето й минават настроения като сенки на облаци.
Надига лице, все едно очаква целувка, и остава така за една бавна, дълга секунда.
Във влака всичко е бавно. Въздухът е тежък и неподвижен, прозорците не се отварят. Между двойните стъкла се е разтопила от слънцето и се е смъкнала желатинова лепенка, силует на мъж с бастун. До него – разтопен мъж, който изхвърля нещо в кошче за боклук.
Тракането е ритмично, не остро, а замъглено, покрито с мъх, прашно тракане, шум от упорито движение към цел, която не се приближава.
Вагонът не е разделен на купета и има повече простор. Не е и съвсем мръсно, няма едри боклуци, но всичко е напоено, изсъхвало и напоявано безброй пъти със знанието за една нечистота, от която са направени седалките, закачалките, боята, розовото, зеленикавото. Стъклата са прашни отвън и мътни отвсякъде и всеки пейзаж посърва.

По-хубави са гледките зад клепачите й.
Тя не сънува.
Има още →

Сутрин се събуждам, но не ставам веднага, а си оставям временце за протягане и мислене. После кафе. Нещо за четене, в нета или на хартия.
Излизам и вървя по една стръмна улица надолу, от едната ми страна има стадион и борова гора, от другата – обширна поляна, тук-таме по някоя смокиня, слива, два-три тънки кестена, една голяма липа.
Всичко ми е хубаво, особено сутрин! Гледам, малко гладна, и търся първото нещо, което ще ми се види най-чудесно този път. Веднага го коронясвам в стихотворение, и щрак! – то се сглобява. И така.
Как може да си толкова повърхностна! Нямаш ли мисия в тоя живот, ами се лепваш за първото, което ти се изпречи пред погледа? Докъде мислиш, че ще стигнеш така, квакайки и кудкудякайки? Напиши нещо бавно и значимо.
Кой, аз ли? (така си разговарям)
То е малко като приказката за онази принцеса, която се подигравала на всички кандидати за ръката й, и кралят се ядосал и я наказал да се омъжи за първия, който прекрачи през градските порти.
Не съм чувала по-тъпо нещо – мислех аз, когато бях още начинаеща принцеса. Ами ако дойде някой женен мъж? Или някой много стар? Или някой, който не се къпе?
Има още →

В гората царяха спокойствие и суматоха.
Дърветата и полянките бяха спокойни и спяха непробудно. Нито стръкче трева, нито листенце по клоните.
Животинките, птичките и буболечките кършеха пръсти, тичаха нагоре-надолу и не знаеха какво да правят. Пчелите десети ден дрънчаха с празни кофи и се прибираха в кошерите без прашинка прашец, без капка нектар.
– Не може да продължава така! – каза Кметът. – Трябва нещо да се направи. Идва Великден, а земята спи и нищо не расте по нея.
– Зимата беше много дълга и пръстта е премръзнала. Сигурно затова нищо не расте – предположи едно зайче.
– Да я стоплим! – предложи пилето Станимира. То току-що беше излязло от черупката и мислеше, че всичко, което блести, е злато. – Всичко, което блести, е злато. Значи всичко, което е зелено, е трева. Да боядисаме поляните в зелено, и тревата ще поникне.
Сойките, горските мишки, таралежчетата и всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят пилешкия глас на пилето Станимира, се засмяха.
– Не се смейте! – каза Кметът. – Това е умна идея. Или поне е най-умната, която имаме. И единствената. Ще опитаме. Ще поръчаме боя, която не замърсява, а ухае на палачинки със сладко от горски ягоди. Когато всичко се раззелени, дъждът ще я отнесе.
Има още →

Той живееше от миналото лято.
На терасата.
Имаше листа. Четири. После те станаха ясно жълти. После окапаха.
Това са просто първите ми листа. Ще имам много.
Казвам се Гинко.
Той беше дърво като милиони други дървета от неговия вид, и макар че растеше в мъничка саксия, нашарена с ухилени зайчета, знаеше, че е свързан с гора, с безкрайни светли гори. Беше само на няколко месеца, но можеше да живее век, и повече от век, и под кората му заедно със соковете и водата се движеха спомени и мечти, които бяха негови и общи за всички дървета от вида му едновременно.
Точно когато Гинко оголя, вятърът стана зъл. Минаха месеци с нежен сняг и поледица в малката заешка саксия. Гинко беше търпелив. Той знаеше, че това са просто сезони. Той беше подготвен за всичко.
Но не и за Детелина.
Има още →

Мама
ми каза, че ще закъснея и ще изпусна автобуса.

– Няма да закъснея.
– Ще закъснееш. Вече си закъсняла. Рейсът няма да чака.
– Няма да закъснея, моля те.
– Няма ли да си вземеш шапката?
– Оффффф…

Тя винаги очаква нещо лошо или поне нещо неприятно непременно да се случи.
Когато очакваш неприятности, обикновено си прав.
Майка ми много обича да е права. Тя е зодия Козирог.
Аз обаче имам дълъг и богат опит в неизпускането на автобуси. Викам такси, и ако пешеходците, светофарите, трафикът и климатът са на моя страна, пристигам навреме на автогарата.
Понякога тръгвам пеша срещу течението и пресрещам маршрутката за Раднево. Друг път я причаквам някъде по трасето и махам с всички крайници, за да привлека вниманието на шофьора, той спира и ме взема на борда.
Превземам рейса на абордаж.
И отивам.

Има още →