Тук съм

Спи. Очите й са затворени, ръцете отпуснати, дясната ръка върху бедрото, лявата – на седалката, с дланта нагоре, беззащитна. По лицето й минават настроения като сенки на облаци.
Надига лице, все едно очаква целувка, и остава така за една бавна, дълга секунда.
Във влака всичко е бавно. Въздухът е тежък и неподвижен, прозорците не се отварят. Между двойните стъкла се е разтопила от слънцето и се е смъкнала желатинова лепенка, силует на мъж с бастун. До него – разтопен мъж, който изхвърля нещо в кошче за боклук.
Тракането е ритмично, не остро, а замъглено, покрито с мъх, прашно тракане, шум от упорито движение към цел, която не се приближава.
Вагонът не е разделен на купета и има повече простор. Не е и съвсем мръсно, няма едри боклуци, но всичко е напоено, изсъхвало и напоявано безброй пъти със знанието за една нечистота, от която са направени седалките, закачалките, боята, розовото, зеленикавото. Стъклата са прашни отвън и мътни отвсякъде и всеки пейзаж посърва.

По-хубави са гледките зад клепачите й.
Тя не сънува.

Фантазира си. Мисли за хубави неща и отново надига лице. Поема въздух с отворени устни, за да вдиша дъха на мъжа, който всеки момент ще я целуне. Той докосва устните й с връхчето на езика си, погалва я с език.
Това е от онези сънища в преддверието на съня, които тя обича. Те са топли и пластични като пластилин и тя ги управлява. Може да повтаря и да разтегля моментите, да потъва в тях, да им се наслаждава.
Мъжът се накланя над лицето й. Не я докосва, единствено дъхът му я погалва и това е мъчително. Тя добавя разкопчана яка на риза, драсваща лицето й с ъгълчето си. Толкова е приятно и ярко, че се засмива и отваря очи.
Небето е светлосиньо като сънуваната мъжка риза, а под него, жълти до жужене, се простират поля с рапица. Лимонадени поляни.
Тя няма идея до къде е стигнал влакът. Телефонът се е заровил сред изсипани солети, решени кръстословици, шише с вода, хапчета за гърло – разбира се – кога, ако не в първата жега, гърлото й ще я предаде.
Нещата й заемат съседната седалка и двете отсрещни – две книги, тетрадка, яке, неразумно разтворена чанта. Телефонът показва 13:19. Половината път.
Докато държи телефона в ръка, получава SMS. Първо трепет върху дланта, после един мъничък плик за писма изплува върху дисплея, и чак след това изщракването на сигнала. „Ти”.
Чиста работа. Ти. Да си го допише тя, както иска. А той е толкова свидлив, толкова се страхува да не каже и една дума в повече, да не обещае нещо, да не се обвърже някак. Ти. Значи в момента я мисли. Вълнението трепва в стомаха й, поотминалата възбуда от съня-фантазия се освежава и се връща, много е задушно и въздухът е топъл и блудкав.
Толкова е горещо, че я побиват тръпки и настръхва от студ. Облизва устните си, но това е недостатъчно, избърсва устата си с длан, с натиск, с мръсни пръсти във влака размазва лицето си, заболява я от натиска върху зъбите, отвътре, натиска още, докато усети вкус на кръв в устата си, иска да го заболи и него.
После написва отговор: „Тук съм.” и го изпраща от влака, от жегата, от нищото.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s