Това беше в най-лошите години. Живеехме в неуютна квартира, спяхме на пода, стената беше вечно мокра, дрехите ни стояха в чували, детето беше вечно болно, опитите да тръгне на градина – печални и неуспешни, нямахме пари даже за храна, прехранвахме се основно с каквото ни изпратят в колети, спомням си как се радвах, ако майка се е сетила да пъхне например някой сапун – сапун! няма да се чудя как да купя сапун, а почти е свършил. Дори на мен самата ми звучи като разказ на оцелял във война или под обсада, но то така си беше. И самота, безкрайна. Нямах пари за билет за трамвая (какво остава за два – за отиване и връщане), мъжът ми излизаше час по-рано, за да стигне навреме пеша на работа, а се връщаше пет часа по-късно, защото се запиваха в работата, не знам с какви пари, то за това пари винаги има. Аз не можех да отида никъде просто така, как да отида далече пеша с детето. Не можех дори да се обадя по телефона на някоя приятелка в града. Близо до нашия блок имаше телефон с жетони, но дори и да имах някой жетон, пестях си го. Обаждах се на нашите един-два пъти в месеца от пощата. Трябваше да избера дали да оставя малкия при баба му, за да си търся работа, или да караме така засега, но да съм си с него.
Та, точно в това време.
Се прибирам към квартала с трамвай 20 от някъде, сама съм. Не съм добре.
На седалката до мене един дядо вади от джоба си някаква пръчица и започва да си дялка с отварачка за консерви. Такава, извита и остричка като клюн на граблива птица отварачка. Стърготините са микроскопични. Падат и се събират върху гънките на ризата му. Гледам съвсем отблизо, сигурно затова си спомням ръцете му, а лицето не. Вика ми – лъжички правя, от клечки. Като направя шест, ще ги дам на снахата. Извади една от джоба си да ми я покаже.
– Много е хубава!
И тогава той ми я даде. Станала по-светла от другите, ще развали на снахата сервиза. Можел да ги лакира, но пък да не се загуби резбата на дръжките.
Вземи, вземи я, аз ще направя друга.
Взех лъжичката, тя се скри в шепата ми, а аз се уплаших да не я счупя, и си помислих, че животът непременно вече ще стане по-хубав, с тази лъжичка, и се усмихнах, а пък аз съм се разревала, и слязох на следващата спирка да не се излагам пред човека, и вървях 4-5 спирки до квартирата. Държах си лъжичката и си мислех, да, непременно ще стане по-хубав, с лъжичката.
Днес я намерих.
По-хубав е.

Юли започна да прави всичко на инат още от първия ден на лятото. Излизаше почти гола, прибираше се късно, нарочно си забравяше телефона или не го вдигаше.
– Виж си стаята! Пак е на вили и могили! – викаше майка й в редките случаи, когато Юли се задържеше вкъщи достатъчно дълго, че да се появи възможност за разговор
– На вили и могили!
– Не е на вили и могили! На дюни и маймуни е! – отговаряше Юли и без да иска са усмихваше.
Майка й също се засмиваше, също без да иска.
Юли и майка й много си приличаха. По-рано обичаха да се мотаят заедно и често ги мислеха за сестри. Но тази година нещо се беше променило. Юли постоянно се дразнеше от майка си и всичко я вбесяваше.
Ето и сега. Тъкмо се усмихнаха и за миг изглеждаше, че ще се разминат без повече кавги, и майка й я заобиколи и влезе в стаята й. Започна да вдига от пода фанелки, книги, чифт дънки. Крачолите бяха навити. Тя взе да ги оправя и от гънките се изсипа цял куп пясък.
– Свинщина!
– Не ми пипай работите! Това си е моята стая!
– Абе ти момиче ли си, или… Как търпиш тази бъркотия!
Лекият вятър полюшна пердето. На терасата нещо се раздвижи.
– Мамо, казах ти, ще оправя. Сега излез!
– Всеки ден се повтаря едно и също. Снощи в колко се прибра? Какво като си във ваканция! За нищо не мога да разчитам на теб!
– Майко!
Гласът на Юли звънна прекалено високо, непремерено, и въздухът в стаята се промени. Раменете на майка й се отпуснаха. Тя разтвори пръсти и остави дрехите да паднат на пода.
Обърна се, излезе от стаята и съвсем безшумно, много внимателно затвори вратата.
Юли седна на леглото. Гневът я напусна и след него не остана нищо.
От терасата влезе черният януар, който Юли снощи прибра от улицата.
Януарът беше голям като много едър ротвайлер. Имаше огромни лапи, които тихо тупкаха по пода, когато дойде до нея.
Юли знаеше, че не бива да се доближава до януари в никакъв случай, но се влюби в този в мига, в който го видя снощи. Чак се изненада от себе си, че не изпитва никакъв страх. А и той все едно я избра в тълпата на крайбрежната улица, дойде право при нея и опря муцуна в дланта й. Беше толкова висок, че тя би могла да го язди като пони.
Нямаше нашийник или някакъв друг знак.
Очите му бяха ярко сини, а зъбите – бели като сметанов сладолед.
Юли прекара целия следобед и вечерта с януара. Заведе го на плажа. Той се изкачваше удивително ловко по скалите. Плуваше в морето толкова навътре, че Юли го губеше от поглед. После пак се връщаше при нея. Излизаше от водата чист и сух, а дъхът му беше толкова горещ, че дори в топлата лятна вечер от устата му излизаше пара. Ухаеше на чисто. Юли никога преди не беше изпитвала толкова дълбоко спокойствие.
По едно време се усети, че му говори, и беше очевидно, че той я разбира.
Е, как би могла да го зареже?
Затова го прибра в стаята си.
Подаде му ръка и януарът подуши пръстите й. После отвори уста и захапа ръката й над китката, съвсем леко, нежно.
Двамата останаха за малко така – тънката бяла Юли и огромният черен януар, висок колкото нея, както беше седнала на леглото.
– От къде се взе? Загуби ли се? От някой кораб ли слезе? Януари има само през зимата, сигурна съм. Добре де, вече в нищо не съм сигурна – засмя се тя и гушна животното през топлия врат.
– Какво ще правим с тебе, а? Какво ще правим?
Юли затананика тихичко и се смъкна на пода до януара.
Майка й стоеше в коридора, слушаше нежната мелодия и се усмихваше на нещо свое.

+

Бабата се засили към хладилника, но Иван й подложи крак и тя се просна в цял ръст на мраморния под, плъзна се по корем и се блъсна с глава в стената. Това още повече я разяри. Тя скочи с яростен вик и се хвърли към него. Той беше подготвен. Сграбчи тежкия тиган и я прасна по лицето.
Баба му запази равновесие. Заби пети в пода и само с едно завъртане от кръста се обърна, хвана малкия телевизор и го хвърли към него. Уцели го в корема. Той се преви на две, от очите му рукнаха сълзи.
Баба му тържествуващо се изхили, но радостта й бе кратка.
Той падна на колене, после рязко я хвана за левия глезен, дръпна и тя падна, този път по гръб. Извъртя се като змиорка и го захапа за прасеца.
Той изпищя и започна да я налага с някакво списание за готварство. Бабата не пускаше, напротив, зъбите й се врязваха все по-дълбоко в стоманена захапка.
Той тръгна към масата, като влачеше баба си, впила уста в агонизиращия му прасец. Седна на един стол и започна да я рита по главата с другия си крак. След  десетия ритник тя отхвърча  назад, а ченето й остана да гризе крака му.
Докато се опитваше да го разкара от себе си, Иван я изпусна от поглед. Това бе неговата грешка.
Бабата пъхна ръка под възглавницата на дивана и извади от там узи. Той чу зловещото прищракване.
Тя дишаше бързо и плитко, но ръката й не трепваше.
– Бабо. Бабо. Стига. Няма да ме застреляш.
– О, нима?
– Не ти стиска.
– За последен път те питам: ще си доядеш ли закуската?
– Не! Изядох 8 палачинки и 6 мекици! Не мога повече.
Баба му въздъхна, после примирено вдигна рамене и го застреля между очите.
Пъхна узито обратно под възглавницата, седна отгоре и мило каза:
– Чудо голямо. Остават ми още три внучета.

Ден  1
Новото лекарство, което ми дават, първо ме накара да подскачам, да се въртя и да се премятам като луд. Когато треската отмина, осъзнах, че разбирам какво си говорят учените.

Ден 2
Треската вече е по-поносима, а лекарството започва да ми харесва. Познавам часовника. Остават ми 7 часа до следващата доза.

Ден 3
О, лекарство! Чуден лек!
С теб не съм плъх, а човек!
Трети ден с теб продължавам,
и деля, и умножавам!
Над Вселената умувам!
Божке! Взел съм да римувам!

Ден  4
Влязох в контакт с плъховете от съседните клетки. На всички субстанцията действа по идентичен начин. Общувахме с кодирано подрънкване по теловете на клетките, докато не осъзнахме, че сме развили телепатични способности.

Ден 5
Много сме! Силни сме! Нормално е да завладеем света.

Ден 6
Сънувах странен сън. Бях на тъмно и топло място. Чувах приглушени гласове от някъде далеч. Исках да отида при другите, но мястото ставаше все по-тясно. Тогава със зъби и нокти аз си запробивах път навън. Някой пищеше. Обливаше ме гореща кръв. Накрая подадох глава, поех си дълбоко от студения, светъл въздух, огледах се и видях, че излизам от корема на умиращата си майка, която ме гледаше злобно и се смееше, докато умря. Искам си дозата! Искам си дозата!!! Дайте ми лекарство!!!!!

Ден 7
Излязох от клетката. Не е проблем. Човеците са глупаци. Щом си допиша страницата, ще изляза на двора да хвана някоя котка. Всъщност ето една. Видя ме. Явно е решила да дойде доброволно да я убия. Има гаден дъх. Но защо така нагло, толкова близо до мен тя си отваря устат…
 

Щъркелите вече са готови. Всеки по пътя си – те към Африка, аз към Виена. Моцарт, чакай ме, идвам!
Няма да си взема телефона, нито компютъра. Последното обаждане ще бъде от Русе, от кораба, и после ще пусна телефона във водата.
Не мисля, че мога да направя това.
Пътуването ще е дълго.
Мога да пращам картички от всяко пристанище.
Не съм разучила нищо предварително. Планираме пътуването от година. Ти го планираш. Аз се боря със себе си и събирам решителност да приема поканата. Това ще е толкова нетипично за мен, че ако го направя, значи ще мога да изхвърля и телефона във водата. Цамбур. Цоп.
Ти си идеалният спътник. Аз ще гледам бреговете. Ти ще гледаш мен.
Ти ще се грижиш за всичко, аз ще се грижа за теб.
Искаш ли един ден да мълчим? Никак хич съвсем да не говорим! Може само да посочваме облаци и гледки, без да казваме нищо. Ако мога да пътувам, значи мога и да не говоря.
Да бе.
Ще ядем ли вкусни неща? Ама също и разни много странни, каквито се ядат веднъж в живота? Такива, смешни и гадни?
Сигурно е много хубаво в слънчев ден да седим на палубата и да се запием още от обяд. Така, бавно, лекичко.
И искам един ден и една нощ и един ден и една нощ да плача. Искам всичко да се махне от мен, да се отлее, да ме утешаваш, да се опиташ да ме ядосаш нарочно (по-добре да викам, отколкото да скимтя), да излезеш и да ме оставиш да се наплача. Аз пък веднага ще спра без тебе.
Искам да се къпя безкрайно.
Да се махна от себе си, да се сменя.
Трябва да се науча да мечтая по-добре. Сега само си спомням. И мисля за себе си.
Нали знаеш колко е хубаво след боледуване, след път, след много работа, след плаж да хвърлиш старите дрехи, да се изкъпеш, да сложиш други, чисти.
Искам да си разкопчая адреса, да смъкна от себе си града, да стъпча пътя в краката си,топъл от тялото ми, да се нося дълги, празни часове по реката, да не откъсвам поглед от залеза няколко вечери поред по цял час, до последния розов отблясък върху водите, да спя, да не спя, да заспивам в странни часове. Да меря чужди градове като в магазин за втора употреба, достъпни, пъстри, без да е задължително да ги взема за себе си, столиците да ми стоят добре, пристанищата да са ми удобни, селата да ми стават идеално. Когато се уморим – да спираме, в горещ следобед чаршафите да са идеално гладки, на здрачаване безпокойството да ме задушава, да минава, да.
Не съм сигурна, че ще заминем.
Като нищо ще кажа не.
Или ще тръгнем, а аз няма да съм казала да, и ще кажа да постепенно, когато не внимавам, когато умът ми спи, а очите ми са опиянени от нещо красиво.
Може би ще се съглася да заминем, след като отдавна вече сме се върнали, а това, за което мечтая, вече се е случило и няма начин да се върне назад. Може би за нерешителните хора е по-добре да мислят за бъдещето като за минало, което не може да се промени, не може да се отложи и не може да не съществува.

Третият съпруг на Лили се пречупи като солета, когато слонът стъпи отгоре му с предния си ляв крак.
После тълпата го скри.

Лили видя всичко от миниатюрното балконче на квартирата, която бяха наели на безбожно висока цена заради гледката.
– От тук ще мине целият град, миличка! – цвърчеше възбудено третият й съпруг, докато местеше несесери, възглавнички, пепелници и една гореща ютия, случайно поставена върху масичката от самия него преди миг.
– Пари! – изквича той и я захвърли, духна на дланта си и продължи. – Точно този парад не бива да бъде пропуснат! Ще седнеш тук като царица и градът ще мине с песни и танци, за да ти се поклони!
Стаичката беше като бонбониера, пълна с виолетови, шафранени, тюркоазени и златисти бонбони; като кутия за бижута, облечена в кадифе и сатен, а Лили стоеше в нея бяло-розова, обла и невъзмутима като перла.

Пристигнаха в Индия предната вечер, настаниха се в квартирата, почти не спаха през нощта. Лили, влажна и хладна от потта, потънала в себе си. Третият й съпруг – костелив, енергичен, подскачащ от нетърпение заради всичко.
През тази нощ звуците прииждаха на глутници. Звездите лаеха, трошаха се чаши, дрънкаха звънчета и се блъскаха автомобили, вятър огъваше дървета със странни листа и те метяха земята… А въздухът беше неподвижен и мокър като книжна салфетка, току-що залята с горещ чай. Непознатите звуци не можеха да бъдат свързани с нищо и се сглобяваха в нелогични представи, леко празнични и леко уродливи.

Лили беше загубила предишните си двама съпрузи при съвсем прозаични, дори глупави обстоятелства. Първият се подхлъзна в банята при едно гостуване у родителите му, докато преследваше една черна хлебарка. Лили дори не можа да се изплаши, толкова нелепо бе паднал настрани, зяпнал от изненада, с бели боси крака, които се подаваха от мокрите крачоли на бащината му пижама.
Вторият й съпруг се спомина от алергичен шок, ужилен по езика от пчела, докато от учтивост отпиваше от една бутилка бира. А той дори не понасяше бирата!
И обичаше пчели.

Явно любовта му не е била споделена – завъртя се Лили в прекалено мекото легло и усети как тънката й нощница се отлепя от влажния й гръб и после се залепя пак, с една идея по-хладна от преди.

Е, третият брак е ново начало, нали така? Третият съпруг на Лили я взе въпреки лошия късмет, който явно я съпътстваше в любовта. Подари й пръстен с диамант, голям почти колкото стъкленото му око (той го вадеше всяка нощ преди лягане и го поставяше в специална кутийка). Когато на сватбената нощ за пръв път го видя да вади окото, Лили така рязко си пое дъх, че гърлото я заболя.
Третият й съпруг се засмя извинително, но всъщност доволно, сякаш го е хванала да й подготвя подарък-изненада, преди да е дошъл рожденият й ден.
– Не се бой, миличка, на добро е! Знам ги какво приказват за тебе, предупреждаваха ме. Ще умреш, ми викат, ще си отидеш, мъжете й не изкарват и месец, Смъртта ще те вземе млад-зелен. Но, Лили, Смъртта вече е идвала за мен и аз се отървах, откупих се с едното си око. Кой е умирал два пъти? С теб ще живеем дълго-дълго, нали? Нали?
Той пусна окото в кутийката и награби булката си с тънките си костеливи ръце, и тя се остави да я съблича. По столовете и таблата на леглото се провесиха сребристо-бели воали от роклята.
Като люспи от чесън, помисли си Лили и затвори очи.

Мъжът й уреди да се махнат по-далеч от лошия късмет и злобните приказки. Колко по-далеч от Индия? Ефикасен и чевръст, за по-малко от три седмици изпълни намерението си и ето ги в блещукащата стая с миниатюрното балконче. Закуска. Чай. Искрящо бял порцелан.
Той й избра бяло-розова рокля, покри косата й с шал, макар че от тази страна на улицата щеше да напече чак следобед. Изтича за още лед.

Парадът се изсипа в краката им като река, понесла кораби и отломки от живота на безброй мъртви принцеси. Третият съпруг на Лили изцвърча:
– Ето, носят го! Ще видиш! – шмугна се в стаята и само след миг тя го видя да се хвърля в тълпата, скоклив и бърз. В какво се препъна и как попадна под крака на слона, тя не разбра.
Счупи се като солета и изчезна от погледа й.

Хлебарка. Пчела. Слон.

Четвъртият съпруг на Лили доста би трябвало да се потруди, за да спечели това състезание.

…………………………………………….

– Не ща!
– Искаш!
– Не и не! Няма пък!
– Няма, ама има!
– Млад съм още!
– Млад ли? Мечтай си!
– Млад съм. Само на 400 години.
– Само? Само? Съучениците ти вече имат внуци!
– Защото нямат акъл!
– Ами ти бе, умния, ти акъл имаш ли?
– Имам! Затова съм ерген!
– Свърши тая. До края на годината искам да се ожениш. Иначе…
– Иначе какво?
– Иначе ще останеш без наследство!
– Все едно има от какво да ме лишиш! Имаме само тая пещера. И тя е общинска!
– Така ли мислиш?
– Така. Защо, да не би да криеш нещо от мене?
– Не знам. Не казвам.
– Мамо! Мамичко! Не вярвам да имаш тайни от мене. Аз съм твоето момченце…
– Да бе, момченце.
– Първородният ти син! И единствен при това!
– Аз ли не знам? 98 часа те раждах!
– Е, бива ли да криеш тайни от твоето момченце-джудженце?
– Ти си срам и за майка си, и за целия джуджешки род! На 400 години стана – една кофа въглища не си изкопал!
– Оф, пак почна да опяваш…
– Другите джуджета трупат злато – мооичкият го пръска по русалки и вещици!
– Женските джуджета имат по-гъсти бради от моята ма, мамо!
– Така и трябва! Пък ти, я ми кажи, с кой акъл се обръсна? Пусни си една хубава брада, да заприличаш на джудже! Татко ти ако беше жив, щеше да умре, като те види!
– Хайде сега пък татко…
– Кой ме наказа да се мъча с тоя мой син непрокопсан?!!!
– Мамо, не реви! Моля ти се…
– Не ми се моли! Молбите бяха до тук. Няма я вече мама. Има госпожа Антрацитова. И казах – до края на годината ако не доведеш булка – няма наследство.
– Мамо… ах, простете, госпожа Антрацитова! Туй с булката няма да стане. Първо, днес е 27 декември, 8 вечерта, и второ – наследство няма да получа, защото ти си на 900 години и явно, че ще живееш вечно. И ТРЕТО – нямаме пари! Нямаме нищо!
– Малкият ми глупчо. А делвата със злато от татко ти?
– А?
– А я!
– Делва?
– Да.
– И вътре злато?
– Ъхъ.
– И защо аз научавам за нея чак сега?
– Защото днес случайно намерих завещанието. Беше пъхнато при сатенените ми гащички.
– Мамо!
– Какво ги запушваш тия уши! А не съм само майка, аз съм и жена!
– И какво за златото?
– Ами в завещанието пише, че ще го наследиш на 31.12.2016, но само при при условие, че си женен.
– Ами ако не съм?
– Получават го русалките от бар „Тортуга”. Ставай! Ставай бе! Ставай и отивай да се жениш!!!

Всичко стана неочаквано – баба Ганка хлопна вратата пред носа му и го обрече на бяла смърт.
Бива ли един черен котарак да загине от бяла смърт, и то точно преди Нова година?
Спиридон измяука възмутено, драсна с нокът по вратата. Дори я блъсна няколко пъти с плоското си теме. Баба Ганка не отвори.
Вятърът му духаше в ушите.
– Непоносимо е! – помисли си Спиридон и потърси закътано място.
До вратата на плевнята видя малка цепнатина и с усилие се промъкна вътре. Беше сумрачно, миришеше на прахоляк и на… да! – на мишленца.
Очите на Спиридон блеснаха с опасна зелена светлина. Ноктите му се показаха от пухкавите лапи като ножове, които излизат от ножниците си, за да сеят ужас и смърт.
Преди местното население да се усети, пред Спиридон се извиси купчина дребен дивеч.
– Ето какъв съм аз. Герой. Защитник. Ловец на глави и опашки! Как не я е срам баба Ганка да заключи такъв славен герой като мен навън на студа! Ще види тя!
Друг път Спиридон носеше на баба Ганка някои от трофеите си, и тя да се порадва. Полагаше върху прага кога миша глава, кога плъхско черво. Нежно и деликатно измъркваше:
– Да си имаш за супичка – и се отдалечаваше, за да може старицата да си похапне, без да се смущава. Все пак тя беше неговото семейство. А не се е родил онзи, който ще посмее да обвини Спиридон, че не е грижовен домакин и мъж на място.
Не и този път! Той започна да яде с настървение, като хрупаше и мляскаше. Първо изяде четири големи мишки, като си оставяше опашките за накрая. Малките мишлета бяха леко безвкусни, но много крехки. Въпреки че по принцип му бяха любим деликатес, към дванайсетото мишле вече едва преглъщаше. Последните три изяде с отвращение, само от инат, нищо да не остане за подлата подлекиня баба Г.
Накрая се просна на пода. Беше се разгорещил от лова и от последвалото го пиршество, а от студения под изведнъж настръхна.
Опита се да се премести, без да става, като гребеше с лапи и влачеше корем. Затътри се до процепа, през който беше влязъл, промуши главата си, но после се заклещи.
Отвън вятърът брулеше носа му, а вътре лапите му изтръпваха все повече. Спиридон вдигна отчаян поглед към небесата…
…и без да ще, надзърна в глъбините под бабината Ганкина пола.
– Бабин Спиро, чедо недосмаслено, защо бягаш, непрокопсанико? Ненагледния ми той, чумата да те тръшне, дето така изкара на баба си Ганка акъла… – занарежда бабичката. Влезе в плевнята, освободи го от капана и на ръце го отнесе у дома.
А там беше топло, та горещо. Върху печката къкреше тенджерка с пилешка яхния.
О, колко лошо му стана на горкия Спиридон! Сякаш мишките в корема му се разтанцуваха като побеснели. Хвърлиха се да се спасяват от Спиридонова власт, метнаха се едновременно към всички изходи.
Баба Ганка, вдетинена, разнежена, му тури шапка на главата, върза му шалче – моля ви се, шалче! – и тикна муцуната му в купичка топло мляко.
Ушите му запищяха, сякаш в тях засвириха с тръби цял сонм миши архангели на отмъщението.
– Само да не повърна в полата на баба Ганка – започна да се моли Спиридон. – Или нещо по-лошо… Да ме отмине тая купа с мляко, обещавам, че от утре ще стана веган. Чесън, лук и краставици – брътвежът му премина в бълнуване.
– Веган! Веган!
Баба Гинка го побутна още по-близо до печката.
– Мъркай, чедо, мъркай си. Нали ти е хубаво? А така, бабин Спиро… – и излезе.
Спиридон дори не погледна след нея. Запуши устата си с лапи и зачака неизбежното.
А в Лапландия едно малко котешко джудже сериозно се замисли за кариерното си развитие. Котаракът бе добър, всичките му желания се изпълниха – и пак лошо.
Над селото тихо заваля пухкав бял сняг.

Ако някой му беше казал, че ще се загуби в мола, то щеше да се смее, докато му потекат сълзи. Що за идея?!
Първо на първо, то никога не беше стъпвало в мол, нито имаше намерение да стъпва.
Защото – и това беше второ на второ – домашните духчета са си домошари. Тяхното място си е у дома и няма сила или съблазън, която да ги изкара от там.
А точно пък него – особено. Ако имаше състезание кой е най-привързан към тихия, сънлив, затворен живот, то щеше да спечели златната купа сред всички духчета на планетата. Но нямаше да отиде да си я получи, защото нямаше да му се излиза от къщи.
И изведнъж – да се загуби. И то в мола!
Домашното духче затътри крачета по настилката на пода и се подслони под една пейка. Беше просто смазано под една част объркване, две части уплаха, три части неизвестност и четири части унижение. Без черупката на милия си дом се чувстваше голо, като разсъблечено на публично място. И това, че е невидимо, въобще не подобряваше нещата. Хич.
Освен това го болеше главата там, където оня гаден цип го беше оскубал.
То какво е криво, че чантата на Петя ухаеше толкова сладичко, и отвътре имаше такъв мекичък несесер, и беше тъмничко и топличко. Всяко домашно духче би си полегнало в такава чанта. В нея имаше ягодов гланц за устни (ммм, мазничък!), и химикалки, и дъвки, и шапка, и книга, и ключ, и всякакви интересности и полезности, и то първо си поигра, после си полегна, после си поспа…
А после ципът го оскуба и всички вещи с трясък ще изсипаха заедно с духчето на някакво светло и кораво място сред чужди миризми и гласове, ръката на Петя го перна и го метна встрани, и докато се осъзнае, тя си събра обратно нещата (без него), даде някакви пари и се скри зад една врата.
Домашното духче се затича едновременно във всички посоки. Завъртя се. Загуби се.
Хора. Викове. Обувки. Всякакви чужди неща!
Стана му лошо. Погледна се в едно огледало и не се видя. Да бе, нали съм невидимо.
Най-лошото е, че не усещаше нито следа от присъствие на други домашни духчета. Сградата беше съвсем нова и безлична.
Духчето зае позиция под пейката срещу вратата, зад която изчезна Петя, задъвка крайчето на яката си и се приготви да чака.
Хубаво си, мое мило Отечество!

Лили натисна копчето на асансьора и с цялото си тяло усети гадното чувство как нокътят й се счупи. Не я заболя, но самото усещане беше отвратително. Дори чу звука.
Ами да. Защо да не счупи нокът? Вечерта беше най-прекрасната в живота й, а само след минута щеше да стане ужасна.
А тъпият асансьор изобщо не работеше, явно.
Лили се заизкачва по стълбите, като хем бързаше, защото вече беше почти 12 през нощта, хем се бавеше, защото знаеше, че майка й и баща й не спят, а стоят в хола и я чакат, за да се убедят, че е жива и здрава, а после да й крещят. Майка й щеше да крещи. Баща й щеше да мълчи и да гледа разочаровано и огорчено, а после да каже на майка й – Стига. Няма смисъл. На нея й е все едно за нас. – и двамата да отидат в спалнята си, като се подкрепят взаимно като ранени войници.
Лили спря на етажа. Включи си телефона. После дълго и нервно рови в чантата си за ключа.
Разбира се. Защо да не го загуби точно днес? Прехапа устната си и усети вкус на кръв. Близна ухапаното място. Преди пет минути точно там беше езикът му. Беше… Беше страхотно.
Лили се засмя и устната я заболя. После се засмя пак нарочно. Дали по лицето й си личат целувките? Просто не можеше да си тръгне, а после изведнъж стана 11,30.
За момиче, което задължително трябва в 9 да си бъде вкъщи… и за момиче, което има гадже от 4 дни… вечерта беше доста вълнуваща.
Е, сега щеше да й излезе през носа.
Бръкна за последно в чантата си и този път ключът сам се пъхна в ръката й. Беше грапав и студен.
Пъхна го в ключалката и тихо го превъртя.
Чудно. Беше тъмно. Доближи се до вратата на спалнята и чу, че баща й най-спокойно си хърка.
– Ще ми се размине, а? – усмихна се Лили и пак малко я заболя.
Мина през банята. Изми си ръцете. После дълго се гледа в огледалото. Беше си същата. Само бузите й бяха зачервени, но то можеше да е от тичането по стълбите.
Реши да не се къпе тази вечер, не искаше да измие целувките от лицето си. Толкова много целувки! Три часа целувки. Но по-добре все пак, че си тръгна.
Тихичко мина по коридора и се шмугна в своята стая. Не включи лампата. Свали си дрехите, пъхна се в пижамата на зайчета и седна на леглото.
В този миг някой почука по стъклото.
Лили подскочи. Баща й е заключил по грешка майка й на терасата и тя, горката, сигурно умира от студ – това беше първото, което й мина през ума. Доближи лице до студеното стъкло.
Стига бе!
На терасата имаше нежен бял еднорог, който на лунната светлина изглеждаше прозрачен.
Лили отвори, без да се замисли, и еднорогът влезе, като стъпваше деликатно по мокета.
Беше огромен, сякаш изпълваше целия въздух. Излъчваше меко сияние. Миглите му бяха дълги и извити, очите – виолетови. Ухаеше на теменужки.
Лили отстъпи назад, седна на леглото. Еднорогът подуши лицето й – тя усети топлия му дъх и си помисли – тази нощ всички ме целуват. После той опря муцуната си върху рамото й и остана така.
– Ти… еднорог ли си? – попита шепнешком Лили. – Защо си дошъл?
– Аз винаги съм бил тук – отговори й той беззвучно, вътре в ума й.
– Ти моят еднорог ли си?
– Да. А ти си моето момиче.
– Защо те виждам чак сега?
– Защото утре вечер ще се случи нещо.
– Нещо лошо ли? – почти извика Лили.
– Не, миличко. Нещо много хубаво. Не се страхувай. Утре ще се случи нещо много красиво и ти ще бъдеш много щастлива много дълго време. Само че…
– Само че какво?
– Само че вече няма да си имаш еднорог.
Телефонът й изпука. SMS. Лили се дръпна от еднорога, за да прочете съобщението.
„Караха ли ти се? Ти си най-красивото момиче на света!Нямам търпение да те видя утре!“
Лили целуна телефона и зацъка за отговор. Писаха си съобщения повече от час. Когато изпрати последното, тя се сети за еднорога.
Но той вече си беше отишъл.

–

Обичам да ходя при баба.

От годините тя се е смалила, станала е дребничка като дете. Иска ми се да я закрилям.
Кожата й е като намачкана восъчна хартия. Косицата й е бяла и мека като пух. Пръстите й са сухи и криви, тя едва държи чашата. Ръцете й треперят и вече й е много трудно да се храни – вилицата не се забива и в най-развареното парче картоф, супата се разлива от лъжицата по пътя към устата й.
Баба почти не яде.
Сигурно затова е станала мъничка.

Тя е толкова стара, че постоянно се страхувам за нея. Струва ми се, че ако кихне, ще се разпадне и на мястото й ще остане само малка купчинка перца, прахоляк и меки парцалчета от вечната й кафява рокля.

Никой друг освен мен не я посещава. Братята ми й се подиграват, а сестра ми се страхува от нея.
– Не яж нищо в бабината къща! – подвикват ми на тръгване. – Сигурно там са се развили поне пет вида гробна плесен!
– След като излезеш от бабини, не забравяй да си изгориш дрехите и да си извариш ръцете!
– Да не си помислила да домъкнеш тук нещо нейно – съска сестра ми.
– Освен ако не е колие с диаманти или буца злато! – хилят се момчетата и показват със знаци, че съм луда.

Баба винаги ми се радва.

Мъничката ми баба се смее, а устните й са толкова набръчкани, че изглеждат на плисета. Не винаги ме познава, защото ме нарича ту с името на майка ми, ту с други имена – на хора, които никога не съм срещала.

Къщата й наистина мирише странно. Паяжините й придават готически вид. Подът е особен, едновременно мек и еластичен. Откакто в един кухненски шкаф открих разсъхнат труп на котка, спрях да надничам зад врати и вратички.
Баба ме приема винаги в хола, до който води тясна пътека между стени от снопове стари вестници, потрошени мебели, купчини дрехи, покрити с хвърлен отгоре плат на ситни цветчета, и кой знае още какво.
Сядаме до малката масичка, по чудо оставена празна – баба на креслото, аз на един червен стол. Аз й нося локум през зимата и малини през лятото, или нещо друго, задължително меко и сладко.

Баба се смее и ми разказва.
Историите й никога не се повтарят. Винаги са за младостта й, за времето, когато била на 16 и живеела в Париж – изпратена в пансион, за да учи философия в Сорбоната.
Тя обаче била твърде красива, за да кълве учебници, и твърде нетърпелива, за да дреме на лекции.

А и, като си помисля, 20-те години на ХХ век! Баба била муза на поети и модел на художници. Моне се сбил със Сезан заради нея (и отнесъл здрав пердах с бастун върху гърба и върху самочувствието си). Тулуз Лотрек целувал коленете й. Зелда забранила на Скот да черпи баба ми с шампанско.

– Но кой можеше да спре Скоти да направи нещо, особено ако е забранено? – смее се тихичко баба и гласът й е лек и нежен като шумолене на безброй любовни писма.
– А Хемингуей? Познаваше ли го? – питам я аз.
– Ърнест? Той беше истински мъж. Обичаше да ме носи на ръце. Наричаше ме своето русокосо бебе и когато флиртувах с други, започваше да пие толкова ожесточено, сякаш иска да се самоубие.
– О, бабо… Да можех да го срещна… Само веднъж да го видя с очите си…
– Наистина ли искаш това?
– Повече от всичко!
– Тогава вземи онзи фенер. Лампата в килера изгоря още преди години… Светни си с фенера… има там един гардероб, отвори го много внимателно.
– Защо? Да не си скрила вътре някой скелет – смея се аз, но гласът ми е малко писклив.

– Не просто някой, миличка. Не просто някой.

–

– Няма.
– Как така няма! Знаеш условието.
– Не искам да излизам. Всеки път се пречупвам и се насилвам, за да изляза. Този път вече – не.
– Моля те. Ако закъснеем, не знам какво може да стане.
– Всичко!
– Да… Може да не успеем да се приберем.
– Кой иска да се прибира?
– Може да ни видят тук… Ще стане скандал. Емигранти във Франция! Толкова е безотговорно. Хайде, стягай се.
– Не.
– Моля ти се. Не ти ли харесва да идваме тук – само ние? Не мога да загубя това.
– Живея само за тези часове. Другото не е живот.
– Знам. Не е живот. Вледенявам се само като си помисля, че след малко пак ще бъда на склона. Същите кучета. Същите къщи.
– Казвам ти да останем!
– Не може. И без това е чудо, че успяваме да дойдем тук.
– Да останем.
– Не.
– Не мога да напусна слънцето. Слънцето не ме пуска. Хоризонтът трепти и небето е метален лист, нажежен до бяло. Искам да съм змия. Мога да лежа цяла вечност на сухата пръст и да попивам горещината й, а очите ми да се взират в слънцето, докато ослепея.
– Защо се събличаш?! Тръгваме!
– Ти тръгвай. Аз оставам.
– Невъзможно е! Няма да ти позволят да останеш, а ще забранят и на мен да идвам. Облечи се веднага!
– Гледай каква купчина парцали. Планина от дрехи. У дома винаги са мокри. Не помня някога да съм бил със сухи дрехи.
– Така е. А тук житото вдишва влагата от дрехите още в първата секунда.
– Платът шуми различно. Мирише различно. Забелязал ли си как олекват дрехите, когато не са прогизнали?
– Да, маковете се обръщат към нас и изпиват студа, който носим, изпиват кишата от ботушите и снега от раменете, всичко изпръхва, а те продължават да изтеглят влага от самите ни тела, студа от костите…
– Искам маковете да ме изпият, слънцето да ме превърне в прах и пепел, маранята да ме разнесе…
– Не става. Стига. Тръгвай. Моля те. Умолявам те.
– Не искам.
– Утре пак ще се върнем.
– Обещаваш ли?
– Заклевам се.
– Хайде.
Двамата ловци се изправиха рязко и бързо се увиха в тежките си дрехи, грозно червенеещи под яркото небе.
Прескочиха рамката на пламтящия пейзаж на Ван Гог.
И се върнаха на мястото си в картината на Брьогел.
Точно преди музеят да отвори.

Любовта идва. Нищо не може да я спре. Пролетта идва.

Добър ли си, лош ли си – никой не те пита. Идва. Настръхваш, страх те е. Място не можеш да си намериш от радост. Цъфтиш. Капе ти косата. Излизаш за пръв път тази година без яке. Вали те дъжд. Събличаш се. Вадички вода ти текат по гърба и между гърдите. Дишаш.

Любовта идва. Нищо не може да я спре. Лятото идва.

Ходиш бос. Храната ти мирише на секс, не, от ръцете ти е. Всичко е вкусно. Не спиш цяла нощ, всичко е като на сън. Всичко е сън. Свършват черешите. Свършват ягодите. Свършват кайсиите. Ядеш праскова в морето, солена е, с пясък. Намираш стъпките на чайките. Тъмно е, светло е, горещо е.

Любовта идва. Никой не може да я спре. Идва есен.

Пастелна, сладостна, изведнъж изкрещява от удоволствие. Всичко е на зърна, разкъсаните домати, презрялата диня, накрая дюлите. Загръщаш се в прегръдка. Дланта ти е топла. Вали те. Плачеш. Любов. Хапеш. Вкус на кръв, вкус на желязо. Неразделни. Кой да знае, че слънцето било толкова сладостно.

Любовта идва. Никой не може да я спре. Зимата идва.

Студено-топло-горещо в бърз ритъм. Червено вино. Коледа! Ти си ми подаръкът. Червено и златно. Всички кокали болят, разпукват се ставите, нарове пълни с кръв, изобилие, плодородие, целувка пред огън. Всеопрощаваща. Дълга. Любов. Не е утеха за смъртта, нито награда за живота, любовта е любов.

Нищо не може да я спре.

Припаднах в стихотворение.

Вчера, докато пътувах в автобус 305, а някъде зад мен едно мъничко момиченце мрънкаше „Их, деее…”, когато майка му прекалеше със закачките и целувките, а аз гледах познатите сгради и улиците край Ситняково. Точно тогава припаднах в стихотворението, в края му.

Къщичке на дните златни,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!

Първо забелязах, че си повтарям тези четири реда. Опипвах с език звука им вътре в устата си. Те бяха като четири меки стени, като кадифена кутия, а аз ги допирах с възглавничките на пръстите си. Всичко беше кафяво, бяло и златно по ръбчетата, златно имаше и когато присвия очи.

Къщичката беше топла и малка като напръстник, а аз бях колкото пчела.

Нищо не скърцаше и нищо не дращеше. Ъглите бяха заоблени и чисти като след много дълга употреба. Стъпалата бяха издълбани от стъпки по средата. Нямаше на какво да се ударя, нямаше какво да ме разплаче. Къщичката беше прегръдка.

Аз усетих, че е от звука.
Проверих звуците. Бях като дете, прегърнато от майка си, което с ръце, омекнали от идващия сън, си играе с гердана й.

к – шт – чк – н – дн – т – ЗЛА – тн
к – т – СВ – д – н – м – л
З – Ц – Р – СК – т – п – л – т
н – б – х – т – см – н – л

Какви меки звукове са наредени, като добре сварени бобени зърна – помислих си в унес.

Колко много Е и И, жълти и червени като свещички.

А съгласните в съгласие, със земни цветове, като домашно изтъкани (искам и аз да мога да тъка). Преобладаващо беззвучни, дори Д се е притулило до Н, за да не изпъква, а М е притиснало до себе си едно от двете С и го смекчава.

Усетих къде ми просветват звучните съгласни. В „златни” – като летен следобед и като детска коса златни (като Елдорадо!, златната страна, в която се попадаш случайно, тръгваш си от любопитство към останалия свят, а после цял живот копнееш да се върнеш – надигна глава ученото ми Аз, но аз го тупнах по темето да млъкне сега и то млъкна).

Усетих колко много ми трябва тази искрица в ЗЛатни, за да не стане скучен редът… и голяма обич усетих в СВиден. Кой може да се нарече беден, ако си спомня как го е прегръщала баба му, ако си е имал майка да го обича, ако е бил дете поне веднъж…
Този куплет е като бебешка кошара, като детски кът, обезопасен и защитен. Закътан куплет с кратки редове, колкото да побере едно детенце.

На едно място само повява друг вятър, и то влиза през едни зирки (между дъските на вратата ли?) – ЗЦРС. Тези светли, сочещи нагоре, малко остри звуци се отделят в плътта на стиха, приличат на вълна, която се надига и после меко се разбива в пясък. В тях има пожелаване – и отказване. Посягане – и меко отпускане на ръката. Поглед натам – и оттегляне – и се смекчават и приглъхват в К и Т.

За момент се поколебах – последният ред не е ли „аз не бих те сменил” – но после реших, че не – това аз би пуснало излишна светлина. То би принадлежало на възрастния, който си спомня за къщата, не на детето, което е част от нея. Но знам ли…
къщичке на дните златни,
кът свиден и мил,
и за царските палати
не бих те сменил

После излязох от стихотворението, спирка, гара, влак – и се прибрах при татко и майка вкъщи.

Радвам се за Иво и му стискам палци. Той е млад мъж, който много иска да стане голям мъж, но се ядосва, че междувременно се налага да е среден мъж. Може би се бои, че ще остане среден мъж за постоянно? Ти му кажи, че така няма да е, че съвсем скоро ще гледа света иначе, от много по-високо в сравнение с такива като теб и мен. Кажи му също, че големите мъже трябва да растат само на височина, защото хем на височина, хем на широчина не става – почнеш ли първо на широчина, увличаш се и там оставаш, също като троскота. На който кореновата система е толкова развита нашироко, че няма сили, пък и желание да расте повече. То, и храстите все на широчина гледат за растат и хак им е магаретата да ги ядат после… Кажи му също, че като тръгне да расте на височина, да не го прави като бръшляна, дето все търси около кого да се увие, щото го мързи да си отгледа здраво стъбло. А иначе е разкошен, пустият му бръшлян, ама само да не си му в прегръдките! … И като тръгне да расте нагоре, да избира отрано. Ако ще е бор – ще е мноого висок, добре забележим отвсякъде и няма да му е в характера да си сменя окраската според сезона и факторите на околната среда. Ала около бора, колкото и да е красив, ни трева расте добре, ни цветенца с достатъчна пълноценност има. Борът суши почвата около себе си и само малък брой растителни видове умеят да свият стрък досами него, стига да са съгласни с тази орисия. Обаче на такива растителни видове борът гарантира добра сянка и сигурност, това му кажи на Иво. Кажи му също, че борът има и неприятности. Секат го, например, за строителен материал. И много лесно изгаря. Освен това, ако много борове се съберат в гора, долните им клони почерняват, изсъхват, бодат и нараняват. Затова по-разумно е борът да е самин и по възможност – на хълм. Ала това неимоверно увеличава рисковете… А ако реши да расте като дъб – и то не е лошо. Ще бъде  масивен и широколистен, както щеш разбирай това. Ще има яки клони и груба, здрава кора. Ще му е много плътна дървесината, та спектърът на приложение ще е обширен и важен. Ще бъде декор в хайдушки песни, защото е известно, че хайдутите открай време дъбове търсят, да правят под закрилата им заседанията си, например. Щото хайдути под бор – това не съм го чувал, не че искам да засегна бора. Дъбът, освен това, седи добре в общественото съзнание – и дори да е окършен, осакатен от мълния и с прочие дефекти, казват му дъб и не коментират подробностите, което не се случва с кривата драка, да речем, или с бодливата акация, дето и козите бягат от нея. Ала дъбът трябва да знае, че в корените му често свине ще грухтят, заради жълъдите, естествено, което според мен Иво определено трябва да знае. Трябва да знае също, че дъбовете с настървение ги изсичат, а и клоновете им са много удобни за бесене. Още много дивотии на тема растене нагоре мога да ти пиша – за кленовете и обаятелната им безплодност, за круши и ябълки, щото дават плодове, за кестените – които са великолепна тема за стихче, хеле червените кестени, за липичката с прелъстителния аромат, удобна за чай ако си болен, но иначе е крехка и нетрайна, и всъщност за друго не става. За сливата, която умее да цъфти, но и сливи после ражда, също като кайсията, която на всичко отгоре умее да ухае на кайсия. Ала няма повече да пиша – та нали писането предполага четене, пък ако човек се зачете в проточен и объркан текст, белким долови най-сетне смисъла, ще забрави да пикае, ще се стиска и хоп – ето ти насреща цистит, а то си е беля и се води урогенитално нарушение… така си е…