Моята прекрасна баба

Обичам да ходя при баба.

От годините тя се е смалила, станала е дребничка като дете. Иска ми се да я закрилям.
Кожата й е като намачкана восъчна хартия. Косицата й е бяла и мека като пух. Пръстите й са сухи и криви, тя едва държи чашата. Ръцете й треперят и вече й е много трудно да се храни – вилицата не се забива и в най-развареното парче картоф, супата се разлива от лъжицата по пътя към устата й.
Баба почти не яде.
Сигурно затова е станала мъничка.

Тя е толкова стара, че постоянно се страхувам за нея. Струва ми се, че ако кихне, ще се разпадне и на мястото й ще остане само малка купчинка перца, прахоляк и меки парцалчета от вечната й кафява рокля.

Никой друг освен мен не я посещава. Братята ми й се подиграват, а сестра ми се страхува от нея.
– Не яж нищо в бабината къща! – подвикват ми на тръгване. – Сигурно там са се развили поне пет вида гробна плесен!
– След като излезеш от бабини, не забравяй да си изгориш дрехите и да си извариш ръцете!
– Да не си помислила да домъкнеш тук нещо нейно – съска сестра ми.
– Освен ако не е колие с диаманти или буца злато! – хилят се момчетата и показват със знаци, че съм луда.

Баба винаги ми се радва.

Мъничката ми баба се смее, а устните й са толкова набръчкани, че изглеждат на плисета. Не винаги ме познава, защото ме нарича ту с името на майка ми, ту с други имена – на хора, които никога не съм срещала.

Къщата й наистина мирише странно. Паяжините й придават готически вид. Подът е особен, едновременно мек и еластичен. Откакто в един кухненски шкаф открих разсъхнат труп на котка, спрях да надничам зад врати и вратички.
Баба ме приема винаги в хола, до който води тясна пътека между стени от снопове стари вестници, потрошени мебели, купчини дрехи, покрити с хвърлен отгоре плат на ситни цветчета, и кой знае още какво.
Сядаме до малката масичка, по чудо оставена празна – баба на креслото, аз на един червен стол. Аз й нося локум през зимата и малини през лятото, или нещо друго, задължително меко и сладко.

Баба се смее и ми разказва.
Историите й никога не се повтарят. Винаги са за младостта й, за времето, когато била на 16 и живеела в Париж – изпратена в пансион, за да учи философия в Сорбоната.
Тя обаче била твърде красива, за да кълве учебници, и твърде нетърпелива, за да дреме на лекции.

А и, като си помисля, 20-те години на ХХ век! Баба била муза на поети и модел на художници. Моне се сбил със Сезан заради нея (и отнесъл здрав пердах с бастун върху гърба и върху самочувствието си). Тулуз Лотрек целувал коленете й. Зелда забранила на Скот да черпи баба ми с шампанско.

– Но кой можеше да спре Скоти да направи нещо, особено ако е забранено? – смее се тихичко баба и гласът й е лек и нежен като шумолене на безброй любовни писма.
– А Хемингуей? Познаваше ли го? – питам я аз.
– Ърнест? Той беше истински мъж. Обичаше да ме носи на ръце. Наричаше ме своето русокосо бебе и когато флиртувах с други, започваше да пие толкова ожесточено, сякаш иска да се самоубие.
– О, бабо… Да можех да го срещна… Само веднъж да го видя с очите си…
– Наистина ли искаш това?
– Повече от всичко!
– Тогава вземи онзи фенер. Лампата в килера изгоря още преди години… Светни си с фенера… има там един гардероб, отвори го много внимателно.
– Защо? Да не си скрила вътре някой скелет – смея се аз, но гласът ми е малко писклив.

– Не просто някой, миличка. Не просто някой.

2 thoughts on “Моята прекрасна баба

  1. Покрай темата за баба, си позволявам да ти препоръчам „Бабо, разкажи ми спомен“ от Ивинела Самуилова 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s