Костенурково-зелени
са дърветата одрямани.
По стъблата им, по мене,
по изстиналите камъни

слънцето подхвърля блясъци
като хладна лимонада.
В кафенетата по масите
никой днес не ще да сяда.

Вече е студено. Клоните
са увиснали от влага.
Тук-таме листа се ронят.
Котка неохотно ляга

на земята, после става,
после хуква възмутено.
После слънцето престава.
После – всичкото зелено.

Иван
Как живееш днес, Мария?
С битови детайли ти ми
SMS-че нашари,
па прати ми.

Колко захар на кафето
слагаш? Слагаш ли въобще?
Дреболии разни, дето
аз зарадвам им се ще 🙂
–

Има още →

Още нося лятното си тяло,
а пък то е тънко за мъглата.
Ветровете го обгръщат цялото
и го вдигат леко над земята.

Доверчиво гали дъждовете,
глупаво във къщи ги прибира.
Щом луната ледена засвети –
вижда се, през кожата прозира.

Топлината вече е изпита.
Пръстите са влажни и студени.
На кълбо се свива, беззащитно,
тялото, за лято пригодено.

Мек като опашката на коте,
сивият следобед спеше тихо.
Падаха листата от дървото,
но преди това се извиниха.

През мъглата дъжд полека мина.
Локвите потрепнаха насън.
И пейзажът кихна и настина,
а ще бъде цяла нощ навън.

Такъв чаровник е дъждът.
Красив! Намокрен и окалян,
с ръце, изцапани с ръжда,
се спря – и борчето погали.

И борчето с настръхнал гръб
внезапно стана беззащитно.
На устните му с режещ ръб
усмивка спря – и не отлитна.

И борчето наостри слух,
пое си дъх, изправи клони.
Усмивката със пъстър пух
като шишарка се отрони.

Такъв голям и хубав дъжд
дори веднъж да те погали,
да те допре дори веднъж –
ти няма ли да се похвалиш?

Сънят цветята изпотъпка,
на ореха се покатери.
По покрива остави стъпки.
Пролука някаква намери,
последва мравешка пътека,
тих паяк стълбичка му спусна.
В леглото мушна се полека.
Една целувка (много вкусна)
ми носеше, и ми я даде.
И във косата ми подиша.
И няколко милувки гладни…
но няма тук за тях да пиша.

Дете със меки, влажни пръсти
е подредило покрай влака
коли, като калинки пъстри,
на прелеза които чакат.

Магаре сиво, с бял корем,
и второ, този път – кафяво.
Под облаци от млечен крем –
до стадо къщи – стадо крави.

Чупливи, лекички – перце,
подпрени, за да бъдат прави,
две баби с трепкащи ръце,
които лютеница правят.

И като истински пътува
там влакът, отминава вече.
А аз в едно купе кротувам –
сънливо истинско човече.

Така е просто, просто е така –
между неясното и очевидното
един човек те хваща за ръка
и заедно на някъде отивате.

Пристигате ли? Светло ли е там?
Или пък се загубвате? А после,
без видима причина, пак си сам,
и просто е така. Така е просто.

След минути есента
идва и започва.
Дъжд и щъркели, листа –
като пролет точно,
само че в обратен ред –
ползвани, разбити,
стари, подлепени с мед
мокри реквизити.

Кой сам човек си готви?
Оставам по пижама.
Кафе като от локва,
а мляко, гледам, няма.

Не смятам да излизам.
И в къщи е студено.
И мислите ми водят
от мене – пак към мене.

Днес само ще се кротна
със музика и книга.
Така не съм самотна.
И всичко ми достига.

Късна сутрин. От леглото
слушам как вали дъжда
и усмихвам се, защото
над града тече вода,

а пък аз – под одеалото,
в настроение прекрасно.
И ми е добре на цялото,
и на всичките ми части.

Мария, към 16.45
Малка западна тераса
със котлон и стол на нея.
Със разнежена гримаса
тук на слънчице се грея.
И съседите се карат,
и ютия май че съска.
Есента ще я изкарам, но
що ще чина аз зимъска?

Има още →

Не те искам такава,
облечена цялата.
Нека аз съм ти дрехата
и пак аз – огледалото.

Нека аз съм леглото ти,
нека аз съм ти книгата,
да съм кърпа, която
до под дупето стига,

и водата от душа,
разтопена по шията.
Да те ям, да те пуша,
да те дъвча и пия…

И когато, по грешка,
се окажеш без мене
да усетиш – горещо е,
но ужасно студено.

А пък аз, остарял,
тих и необитаем,
натежал, опустял,
като къща под наем

без стопани, без мишки,
даже без квартиранти,
по-смутен от разнищени,
разкопчани тиранти

да побързам, и лесно
пак при теб да се връщам
за да мога, естествено,
да си те напрегръщам.