Вече не крада минути,
защото няма с кой да ги похарча.

Прилепчиво прилепало,
също като невидяло,
през една минута звънка –
Ти излезе ли навънка?
и потропвайки с копита,
пак звъни и пак те пита –
Весел ли си? Със кого си?
Някой път компот ти носи,
друг път хруска ореховка,
кво ли не си пъха в човката,
равномерно дебелее,
като шантаво се смее,
щом затвориш, се отчайва,
вряка, после се разкайва,
след това звъни отново,
и за любене готово
всеки час и всеки ден
ходи си без сутиен.

🙂

TT
Неделя. Спокойна сребриста мъгла.
Царица на зимните хубости.
А граждани в своите топли легла
сънуват пари. Или глупости… 🙂

Мария
Свита на топло, а с ледени крайници
искам да спя, но не идва сънят.
Гледай ги мечките – мъдри бозайници,
лягат и цели три месеца спят.
Хъркат доволно, сънуват прилежно,
хич не им пука какво е навън.
Виж костенурките! Виж таралежите!
Хайде на бас, че се хилят на сън!

ТТ
Пък мен не ми се ще, Мария,
да тъна в перманентна дрямка.
Не ми е кеф да съм от тия,
що само нанкат, нанкат, нанкат…

Пред мен стоят, и то е вярно –
къде по-смислени задачи:
да пуша, да похапна харно.
Това е кредото ми, значи!

ТТ
А усмивката къде е?
Без усмивка – лошо!
Ама че съм бил завеян!
п: / забраванко тошо
🙂

Мария
Аз три месеца да дремна,
а пък после ще му мисля.
Я си представи: зелено,
облаци – изпрани, чисти,

и листа разлиства паркът,
и черешата – узряла….
Ей такава сутрин чакам.
До тогава бих поспала.

🙂
Този лиричен диалог може да бъде прочетен и тук.

Тя се готви да пътува.
Вече знае накъде.
Но макар че се шегува,
тайна мисъл я яде.

И макар че тя е смела
и е купила билет,
във лъжи се е оплела.
За да продължи напред,

трябва да развърже възел,
трябва да прескочи плет,
да надвие своя мързел,
да изхвърли много смет.

И четирите саксии
на сираческа съдба
да остави. Да изтрие
спомена за веселба.

Да извика студовете.
Да си спомни за дъжда
във леглото, на ръцете –
пръстените със ръжда.

Да не мисли за доброто.
Да не мисли за вина.
Да си навлече палтото.
Без целувка на уста

да потегли, да замине –
вече знае накъде.
Да остави да изстине
окаденото кафе.

Да не мие тези чаши,
да не готви за обяд.
Да се радва, че се плаши,
Да не търси път назад.

Да не спира. Да не чака,
време е да се реши –
който пак я е разплакал,
няма да я утеши.

Тя се готви да пътува,
но да се стопи снега.
Ще избяга, ще отплува,
но не знам кога,
кога…

Няма да е по-различно.
Бирата и „Травиата”
хората ще ги обичат
и без мене на земята.

С мекия прозрачен вятър,
бабичките – със протези,
с нови гуми за колата –
доста този свят ни глези

и благата се разливат,
чудни до непоносимост,
идват и не си отиват.
Само мен не ще ме има.

Три снежинки за заглавие
са едно добро начало.
Щом отгоре ги поставиш,
настроението бяло

леко думите поръсва,
те подскачат от вълнение,
и над тебе клонка тръсва
весело стихотворение.

С уверена и зла походка
при мене идват през нощта
две много неприятни котки –
Безсъние и Самота.

С настойчиви и хладни лапи,
безжалостни и търпеливи,
не ме нападат и не хапят,
но чакат. И не си отиват.

Очакването им ме дразни.
Търпението им ме плаши.
Леглото ми изглежда празно –
ужасно мое, никак наше.

Неясни тръпки от тревога
пробягват леко по гръбнака.
Два ангела четириноги
със мен разсъмването чакат.

Сънливо мълчаливо замаяно врабче
във къщи си отглежда от вчера януари.
Те заедно закусват. Разделят си парче
оранжев портокал. Бурканче мед отварят.

Врабчето е разумно. Не бърза да лети.
То мисли да остане на топло. Тук ще чака.
Изпраща януари до външните врати,
и после нещо готви, чете, премита мрака.

И този януари си има вече дом,
врабче – да си обича, врати – да си отключва.
Какво като е зима, и е студено, щом
такова чудно нещо решава – и се случва.

Снежинките са най-приятни,
ако се гледат отдалече.
Във кухнята е ароматно,
и курабийките препечени,

и, разпечатани, бонбоните,
блестят със разтопени крайчета.
Отблясъците по лимоните,
медът и слънчевите зайчета,

които скачат по покривката
и се разхождат по витринките,
ми правят весела усмивката
и ме сдобряват със снежинките.

понякога искам да ти кажа,
че твоята липса кара града
да се криви като неудобна обувка
и не мога да мисля за нищо друго.
понякога искам да ти изкрещя,
че съм нещастна.
понякога съм те сънувала
и всичко помня.
но в тези случаи
си служа пак с
обичам те

Мария казва:

Меко и топло, следобедът – тих.
Щях да чета, но във сън се унасям.
Чувам елхата как рони игли.
Чувам дори как блещука украсата.

Они свою забыли встречу,
Но с высоты земного свода
Им дождь спускается на плечи,
И утро снова ждёт чего-то.
Успокоенье и усталость
Навстречу проторили тропку,
Им средь людей одно осталось –
Друг к другу прикасаться робко.
Сошла на нет разлуки жалость,
И просветлело настроенье.
И тесно так они прижались,
Как две строки в стихотвореньи.
А день, что быстр, как привиденье,
Им помахал хвостом на счастье…
Усталость и успокоенье
Во сне не разомкнут объятье.

Превод  Максим ЗАМШЕВ

Спокойствието и умората

Хайде
да си играем двамата.
Ти ще бъдеш бащата
на моето щастие.
Ще прилича на теб,
ще порасне голямо и силно
и ще ни построи къща.
Аз ще бъда майката
на твоите спомени.
През дълбоката зима
ще си говорим за тях.
А когато съвсем остареем,
ще ни напуснат полека –
дъщери, задомени далече.
Хайде да си играем!

Летните обувки на дъжда
още се търкалят на тавана.
Те тежат от прах и светлина,
но на мене може да ми станат.

Ще обходя нечия душа,
ще изтичам по въжето с дрехи.
И един човек ще натъжа,
а на друг ще донеса утеха.

И ако дъждът ми стане гост,
ще се вмъкна тайно през комина.
Ако му харесва да е бос –
ще му кимна и ще ме отмине.

1988