Когато зимата ме мачка
и ми расте холестеролът,
и изнемогвам от задачи,
си казвам – като дойде пролет

денят ще стане дълъг (ясно
и благосклонно е небето)
и дрехите – в момента тясни,
ще ми стоят като излети,

и грижите ще се разтапят,
и никой няма да се мръщи.
Но идва пролет и внезапно
нещата си остават същите.

23.02.08

Много ми е коледно –
във търговски смисъл.
Липсва минимален шанс
лев да ми артиса.

Пазарувам шеметно,
пазарувам бесно.
Коледно е времето.
Пък и ми харесва. 🙂

Мария
Днес съм цялата в звездички –
прах от коледна украса.
Скоро ще изкупя всичкото
злато от пластмаса.

В мен криле разперва гордо,
харчейки, надвива мрака,
ненаситна по природа
Коледната Сврака.

ТТ
Аз съм също тази вечер
във пазарна мания.
И понеже имам вече
коледни желания,

купих две кила надежда
и усмивка купих,
ала тя, по недоглеждане,
падна и се счупи. 🙂

Мравка – касоразбивачка
с инструменти тънки, фини,
с тирбушон и отварачка,
с чукове и бормашини

обикаля пресен орех,
мъчи се, с език изплезен,
иска дупка да отвори
и при ядката да влезе.

Тя професионалистка
е от най-висока класа.
В къщи мравчетата искат
орехов сладкиш на масата.

Тя потропва, тя почуква,
драска с тел, ръкави суче.
Нещо вътре се пропуква,
трясва орехът – отключен!

Сезоните са на квартира.
И всеки нещо майстори.
Един навреме се прибира,
а друг вилнее до зори.

Единият цветя засажда,
а другият му ги бере.
Един квартирата охлажда,
друг ръси пясък от море.

Понякога е неуютно,
а друг път като в собствен дом.
Един стените й ще бутне,
а друг разтребва мълчешком.

Декември мъкне кални чанти.
А август се разхожда гол!
И бедните съквартиранти
понасят този произвол.

Бабичката като буба
готви разни зелении.
Дреме, мислите си губи.
Плакне сивите чинии.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.

Спомените й са нишки
от износена коприна.
Сиви, заядливи мишки
дъвчат булото й в скрина.

Бабичката е протрила
на килима си пътечка.
Тихо вкъщи се е скрила
като стара буболечка.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.

Бархет от преди години,
мъхав като лист мушкато.
Крехки снимки на роднини
на бюфета зад стъклата.

Тук не идват много гости.
Тук се пазят скучни тайни.
Старите неща са прости,
но са хубави и трайни.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.

Паякът с кривите пръсти във ъгъла кляка,
дъвче устата му, нещо говори, но нищо не чака.

Много е стар. Няма внуци. Не ги и обича.
Спи във един крехък вестник и вяло го срича.

Май че решава да тръгне, поклаща се, спира.
Връща се пак при праха от мухи. И умира.

Има още →

Книжките са четен вестник,
новините им са стари.
Днес не ми е интересно
приказки да преговарям.

Някаква сънлива котка
локва дъжд побутва с лапа.
И на мене ми е кротко,
и не искам да се цапам.

И каквото е сънливо,
както капки тропат глухо,
аз със книжката заспивам –
котка, сгушена на сухо.

Влюбеният мъж е ергономичен,
по-удобен от кресло, по-уютен.
Влюбеният мъж поема твоето тяло,
мускулите намекват за приятна заплаха,
потъваш,
замаяна от собствената си лекота.

После
мъжът се начупва на ъгли,
невидими пружини скърцат оголено,
появяват му се лакти и нокти,
ръцете му те прегръщат
като изсъхнали клони…
И накрая
всичко се чупи.

Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.

Аз ги мервам, докато вървя,
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

Мен само идиоти ме привличат.
Те също доста силно ме обичат.

Намират ме в метрото и на плажа.
Напират нещо важно да ми кажат.

Заспиват ми на рамото във влака.
Със шлиферчета в парка мене чакат.

Обливат ме с възторжени идеи
и настояват с тях да се гордея.

Чаровни са, но взеха да ми писват.
И чудя се – те как ли ме описват?

Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.

Кой ме кара да излизам?

Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.

Корабите на възможната любов
идват зад гърба на хоризонта –
бавно.
Пръв ще стигне до брега,
който от сърцето си изхвърли
трупаните ласки и надежди,
житото – в солените води,
плътните коприни – по вълните.
Гол, свободен и въоръжен
с правото да обяви за свои
камъните, сенките, дъжда,
сладките като целувка извори
и пръстта за правене на хора.