Сезоните са на квартира.
И всеки нещо майстори.
Един навреме се прибира,
а друг вилнее до зори.
Единият цветя засажда,
а другият му ги бере.
Един квартирата охлажда,
друг ръси пясък от море.
Понякога е неуютно,
а друг път като в собствен дом.
Един стените й ще бутне,
а друг разтребва мълчешком.
Декември мъкне кални чанти.
А август се разхожда гол!
И бедните съквартиранти
понасят този произвол.
Толкова съм уморена
да съм весела и умна.
Боядисани в червено,
вън листата капят шумно.
Тропат грапави прашинки
и се трупат по предметите.
Дразнещи като настинка,
лампите жужат и светят.
Нищо вкъщи не намирам
и от всичко се напрягам.
Дрехите ми се допират.
Даже въздухът ми стяга.
Но ще заличи полека
тази дразнеща умора
къщата ми – тиха, мека,
с кротки вещи, с топли хора.
Бабичката като буба
готви разни зелении.
Дреме, мислите си губи.
Плакне сивите чинии.
Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.
Спомените й са нишки
от износена коприна.
Сиви, заядливи мишки
дъвчат булото й в скрина.
Бабичката е протрила
на килима си пътечка.
Тихо вкъщи се е скрила
като стара буболечка.
Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.
Бархет от преди години,
мъхав като лист мушкато.
Крехки снимки на роднини
на бюфета зад стъклата.
Тук не идват много гости.
Тук се пазят скучни тайни.
Старите неща са прости,
но са хубави и трайни.
Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Паякът с кривите пръсти във ъгъла кляка,
дъвче устата му, нещо говори, но нищо не чака.
Много е стар. Няма внуци. Не ги и обича.
Спи във един крехък вестник и вяло го срича.
Май че решава да тръгне, поклаща се, спира.
Връща се пак при праха от мухи. И умира.
Книжките са четен вестник,
новините им са стари.
Днес не ми е интересно
приказки да преговарям.
Някаква сънлива котка
локва дъжд побутва с лапа.
И на мене ми е кротко,
и не искам да се цапам.
И каквото е сънливо,
както капки тропат глухо,
аз със книжката заспивам –
котка, сгушена на сухо.
Влюбеният мъж е ергономичен,
по-удобен от кресло, по-уютен.
Влюбеният мъж поема твоето тяло,
мускулите намекват за приятна заплаха,
потъваш,
замаяна от собствената си лекота.
После
мъжът се начупва на ъгли,
невидими пружини скърцат оголено,
появяват му се лакти и нокти,
ръцете му те прегръщат
като изсъхнали клони…
И накрая
всичко се чупи.
Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.
Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.
Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.
Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.
Аз ги мервам, докато вървя,
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.
Мен само идиоти ме привличат.
Те също доста силно ме обичат.
Намират ме в метрото и на плажа.
Напират нещо важно да ми кажат.
Заспиват ми на рамото във влака.
Със шлиферчета в парка мене чакат.
Обливат ме с възторжени идеи
и настояват с тях да се гордея.
Чаровни са, но взеха да ми писват.
И чудя се – те как ли ме описват?
Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.
Кой ме кара да излизам?
Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.
Корабите на възможната любов
идват зад гърба на хоризонта –
бавно.
Пръв ще стигне до брега,
който от сърцето си изхвърли
трупаните ласки и надежди,
житото – в солените води,
плътните коприни – по вълните.
Гол, свободен и въоръжен
с правото да обяви за свои
камъните, сенките, дъжда,
сладките като целувка извори
и пръстта за правене на хора.
Във кутия от обувки
и завити със хартия,
сред трошици от целувки
и искрици от магия,
те дискретно се протягат,
лъскат си огледалцата,
блясък и брокат си слагат
и примигват им сърцата.
Колко е ноември? Скоро
ще му се изниже краят.
Този шкаф ще се отвори,
лампите ще засияят.
Щом декември се разсъмне –
идва празник, свършва мракът.
С нетърпение, на тъмно,
старите играчки чакат.
🙂
Трябва със перо да галиш
всяка дума, всяка мисъл,
да я гледаш благодарен –
хубава, като изписана.
На прозореца отворен
като кацне – да не дишаш –
с дъх за да не я изплашиш
и със дъх да я запишеш.
Да я гледаш във очите
и почти да я отгатваш,
без да знаеш, щом отлитне,
ще ли долети обратно.
Мария
Целият подут от гордост,
бързал, уморен, без дъх,
той се връща, и ми носи
заловен на пътя плъх.
Друг път ми сервира жаба,
развълнуван и щастлив.
Просто думите са слаби
за възторга му игрив,
за вкуса на радостта му
от примъкнатата плячка.
Вчера охлюв гол ми хвана,
утре гущер ще довлачи.
Има още
Тази сутрин,
докато се къпех, видях,
че твоята четка за зъби
на моята нещо прошепна.
Мария Донева 