Слънце киселичко, дребно
като ябълчица дива.
Изостанало последно,
зъзне и се свива.

Мокри облачни грамади
тежко го затискат.
И на мястото му сядат.
И с вода го плискат.

Слънце, ябълчице сладка,
пълна с витамини!
Потърпи. Ще е за кратко.
И това ще мине.

Тъжничко и тихо.
Зимно и горчиво.
Думите се скриха,
станаха плашливи.

Станаха бодливи
като таралежи.
Пръснаха се, диви,
стреснати и нежни.

Неопитомени,
остри и корави.
Малки, но решени
да се защитават.

Как да ги извикам?
Остри и разумни,
парят ми езика
зимни трудни думи.

Автор ТТ
сряда, 20 април 2011

Вдиш – издиш. Шумолят дробовете
и сърцето хлопа своя ход.
Мускули и нерви – робовете,
ми прислужват, правят ми живот.

Сменят се в обмяна веществата.
Чувствата, и те са вещества…
И така усещам естествата –
що съм аз сред други същества.

А когато дойде ми нагоре
и се случва всичкото напук,
книжчица със стихчета отворя.
От Мария. Или някой друг.

:)))))))))

Ей-сегинка се появи, щото чатех с Мария

Домашният вятър скучае и всички играчки,
които търкаля из къщи, сега са заспали.
Останал е сам и от стая във стая се влачи,
побутва вратите, листата на фикуса гали.

Долепя лице до прозореца, таен и плах,
и гледа ветрищата улични – тичат ли тичат…
Изглеждат щастливи. Той леко прилича на тях,
но още е малък. Плашлив е, и само наднича.

Без нищо да прави се чувства така уморен,
все нещо очаква, а даже не знае какво е,
и често въздиша, тъгува, не му е добре.
Във къщи е топло и той се върти неспокоен.

Домашният вятър си мисли как тръгва на път –
когато се сменят сезоните, става тревожен.
Мечтите му пърхат, политат, пътуват, валят,
но той да напусне дома си не смее. Не може.

В студеното време прозорците стискат стъкла,
вратите заключени топлото пазят и скриват.
Домашният вятър със нежните, крехки крила
във прашния плюш на завесите тъжно застива.

Домашният вятър скучае. И всички играчки,
които търкаля из къщи, сега са заспали.
Домашният вятър от стая във стая се влачи,
побутва вратите, листата на фикуса гали.

Долепя лице до прозореца, таен и плах,
и гледа ветрищата улични – тичат ли тичат.
Изглеждат щастливи. Но той не прилича на тях.
Той още е малък. Плашлив е. Той само наднича,

и често въздиша, тъгува, не му е добре.
Във къщи е топло и той се върти неспокоен.
Домашният вятър бездейства, но е уморен,
и нещо очаква, а даже не знае какво е.

✿

Искам да се видим пак.
Искам да ти бъда крак,
дроб, ребро, колянна става.
Искам всичко да ти давам.
Да ми мъркаш до ухото.
Аз обичам те защото.

🙂

Мария
Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.
Кой ме кара да излизам?
Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.

Якодим Макавеев
Само детски книжки да четеш,
само детски спомени да имаш,
да си сам, да те прегръща зимата,
да се влюбиш в стиховете, в римите,
да прекарваш дните си в мълчание,
всичко бъдно да е обещание,
да заспиш до пролетта с копнеж.

Ако някой ме обича,
лятото ще се забави.
Дълго пролетта ще кити
разцъфтелите дъбрави.

Дълго ще долитат птици.
Бистрото небе ще пее.
Ще полюшват стан черниците.
Тайно вишните ще зреят.

Ако някой ме обича,
ще е празник всеки цвят.
Всеки корен, всяка рима
ще го правят с мен богат.

Ще се пукат водни капки.
Лудо ще шумят реки.
Ще е звездно, ще е лятно,
ще ухае на липи

и ще бъде всяко цвете
разбираем послеслов.
Нежносинята планета
ще светлее от любов.

През очите ми е лесно
да се видиш очарован –
как си кротък и чудесен,
как си силен и поробен.

Лесно е да ме загубиш,
а ме искаш – да ме имаш.
Аз съм благодарна публика.
И съм ти необходима.

🙂

Иде време за супа,
иде време за чай.
Под обувките хрупа
остро чувство за край.

Иде време за хрема,
иде време за кал,
мръсно есенно време,
с ръкавици и шал.

И мъглите си влачи,
и гласа ще ми вземе.
Иде време. Обаче
рано и не навреме.

ТТ:
Кротък, топъл, слънчев ден
на сбогуващо се лято.
Може би съм натъжен
от отлитащото ято…

Мария:
Топъл, сладък, разтопен,
есенен, един от тия,
чувстваш го предназначен
да се маже на филия,
бавничко да се яде,
да остане вътре в тебе,
топлинка да ти даде,
меден, восъчен и хлебен.

ТТ:
Чудно е! Благодаря ти!

Мария:
Чуден повод ти ми прати!

🙂

събота, 22 септември 2007

Вече съм пораснала, вече си играя
с дребните чудовища в детската ми стая.

Щом се скупчат сенките, в тайните си ъгли
малките чудовища с погледите кръгли

с острите си лапички почват да пристъпват,
чакат ме да дойда, мъркат и потръпват.

Аз така съм свикнала малко да се плаша,
с мъничките ужаси във играта наша,

разни нервни ангели, мили таласъми,
с призраците галени, бродещи в ума ми,

че не бих помисляла да си сменям къщата.
Щом ще са чудовища – нека да са същите.

Аз харесвам страшното, щом ми е познато то,
любовта отчаяна, на тъгите блатото,

вечното объркване в лабиринт човешки,
грешките, затрупани със по-нови грешки,

тъмното във стаята, сгушена и тясна,
чувството, че няма как още да порасна,

че съм омагьосана в сигурно леговище
с моите си собствени тайни и чудовища.

София е в Пловдив.
Добре й е там.
Защото София града си обича.
И тази любов споделена е, знам.
Те даже са почнали да си приличат.

Във нейния ум – векове, векове
натрупана мъдрост от срещи и книги.
И топла. Уютна. И без снегове.
Мъгла и да падне – веднага се вдига.

А Пловдив е шантав, разхвърлян поет.
Усмихнат и хубав. Културен. Радушен.
И той като нея е вечно зает.
И двамата бързат. И двамата пушат.

Не знам от къде взимат толкова сили
и с кеф да живеят, и служба да гонят.
Какви са ми чудни, какви са ми мили,
и как си обичам и Пловдив, и Соня!

Есенната тишина.
Да не я смутиш с гласа си!
Кротко помълчи. Една
мигла падна. И се скъса
паяжина. И златист
прах контурите запали.
Приеми, смирен и чист,
залезът да те погали.