Старостта ще ме осакати
с тежък ум и изхабено тяло.
Без посока тихо ще трепти
мисъл със избягало начало.

Старостта ми ще ме загрози,
ще ме омотае в прах и прежди.
И кръвта ми бавно ще пълзи,
за да топли минали надежди.

Като сух и овехтял вързоп
меко одеяло ще ме гушне.
Тъжно бебе на годинки сто –
кротко, мълчаливо и послушно.

Ще ме унизява старостта,
ще огъва крехките ми кости.
Спомени за хора и места
ще ми идват като живи гости.

Залезът със светлина от мед
в кехлибара си ще ме облее,
ако имам страшния късмет
просто да не спирам да живея.

Днес не ми е спокойно.
Днес не ми е добре.
Във сърцето – усойно
като зимно море.

И очите ми гледат
как ръцете ми шият.
И кафето е бледо,
но устата го пие.

Днес не ми е щастливо.
Днес съм нервна и зла.
И тревога забива
във сърцето игла.

Глухи, глупави мисли
във ума се търкалят.
И страхът се разлиства
и със клонка ме гали.

Аз страха ще обикна
като свое дете.
Да го гледам ще свикна
как цъфти, как расте.

Между другите чувства,
в тъмни, тежки бои –
как сърцето пропуска
удар, щом се бои.

Днес в ума ми е зима,
ден изплашен и сам.
Нека. Всичко да имам.
Нека. Всичко да знам.

Ела по-близо – да допрем обувките
със влажни носове да се подушат.
Ела да си опитаме целувките.
Дали ще е удобно да се сгуша

до рамото ти? Слушай. Капят капки
от покривите. Всичко се разтапя.
И аз така. Устата ти е сладка,
а пък студът по пръстите ме хапе.

Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.

Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.

Ябълка на тротоара.
Кожата й е златиста.
Тя е гладка и с лунички,
смее се от прахоляка.
Под езика си усещаш
тръпка от вкуса на сока.
Ала вече си отминал,
а и хората ви гледат…
*
Днес ще се опитам да ушия една ябълка, и сега се надъхвам 🙂 

Хайде, помогни ми, моля те.
Стига си ми се опъвало.
По коляното ти виждам
колко пъти си се спъвало.

Колко свят си пропътувало,
търсило си ми адреса.
От умора си тъгувало.
Чудило си се къде са

тия, дето те очакват.
По поляните си спало.
Днес дойде при мен – заякнало,
весело и подивяло.

Искаш вън! И ми се мръщиш,
до прозореца въздишаш.
Чакай, остани си вкъщи,
колкото да те напиша.

Римите ти ми се галят
и подскачат от вълнение,
мое хубаво, засмяно
бъдещо стихотворение.

🙂

На глас звучи ето така.

В сряда падна се неделята.
Свърши се и таз задачка.
Все едно са ти отнели
най-любимата играчка.

И назад облегнат в стола,
гледаш – ето го, добро е.
Но съгласно протокола,
вече не е само твое.

И почивката е сладка,
а отвътре нещо дращи.
Беше хубаво, но кратко.
Нова работа подхващай!

Колко е хубаво времето вкъщи!
Беля си ябълка. Книжка разгръщам.
Тихичка музика кротко бълбука.
Слънце ли?! Аз пък не мърдам от тука!

Знам си, че използвам често
„топло, кротко, тихо, меко“.
Само малко ги размествам,
и ги поразбърквам леко,

но каквото и да кажа –
все е някакво подобно.
Аз не се тревожа. Даже
си ми е съвсем удобно.

Имам тиха, мека къща;
топли хора, кротки вещи.
Има кой да ме прегръща.
Трябва ли ми друго нещо?

Коледата е излишество
от притоплени емоции,
и отстъпки за количество,
и усмивки със промоции.

Дребни жестове на едро,
глезотии за най-малките.
Настроението щедро
сваляме от закачалките.

И от радостта погалени,
чувстваме се леки, чисти,
в златно и искрящо алено,
или в синьо и сребристо. 🙂

За всеки цвят си има време.
Аз пак пристигам доста късно.
Нюанси в цветовете дремят –
например бяло, ала мръсно.

Например синьо – хематомно.
Например розово за бебе.
И алено, ала огромно –
когато виждам точно тебе,

градински стрък от странна бабка
на улицата как купуваш.
И тъмно – като ме очакваш.
И светло – като ме целуваш.

Тази сутрин един клип на Сезария Евора ми разби сърцето.
Зная песента, но точно този клип…

Той ми напомни за това стихотворение.

То е детско и смешно.

Мъглата днес е само моя.
Страхът ще спре и ще се кротне,
ще се докосне до покоя
като задрямало животно.

Внезапно ще ми мине болката.
Без повод ще се утеша.
Мъглата е разсеян облак,
решил да повърви пеша.

От Тошко:

Той е муден и масивен.
И със самочувствие.
Не изглежда агресивен.
Всъщност – по предчувствие.

Щом излиза, ще го прави
бавно, с достолепие.
Як е, лапите са здрави.
И без раболепие.

Не обича да го пипат,
но понася галене.
Само със очи те пита,
ако чака хвалене.

Тих е. Не ръмжи, не лае.
Но си има мнение.
Просто, мястото си знае
с кучешко търпение.

Има мисия да пази
всичко важно в къщата.
И го прави без да мрази.
Сетне – нищо, връща се.

Казваш си, че нямаш нужда –
не му ща услугите!
Ала при заплаха чужда
Бог да пази другите!

. 

Всеки ден прикотквам смисъла 🙂
*
Той е скитническа гад –
в къщи рядко се задържа.
Връща се умрял от глад,
но не дава да го вържеш.

Идва целия в бълхи.
Идва рошав и нахапан,
с шоколадови трохи
и със меча кръв оцапан.

Спи във твоето легло,
а във чуждо се събужда.
Да го чакаш е тегло
да го търсиш – няма нужда.

Той е пътник и дивак,
ту е сладък, ту е кисел.
Ти го пъдиш – идва пак.
Викаш ли го – няма смисъл.

Той оставя мокри стъпки,
драска пода с кални лапи,
и със острите си зъбки –
ти го галиш – той те хапе.

Трудно се опитомява
и не се предава бързо.
Иде ти да го оставиш,
само че си се привързал.

Затова ще се търпите
все така и занапред,
ти – калта, прахта, белите,
той – досадния ти ред.