Веселее студът.
Едри преспи блещукат.
Няма брод, няма път.
Аз съм първата тука.

Кадифе и брокат,
ей така по земята.
Някой много богат
е пилял, без да смята,

скреж от чисто сребро,
и с разкошни завивки
като в меко гнездо
всички нежни извивки

на града е завил.
Освежил е небето.
И света подредил,
и му казал да свети.

Сън безукорно тих,
утро кротко смълчано.
Този път не сгреших,
че съм станала рано.

Моят татко се грижи за мен.
Със пуловери тежко навлечен,
той излиза навън всеки ден.
Пазарува. Не иска да пречи.

Моят татко пренася дърва,
във студеното, както куцука.
И прилича на чудо това –
вчера свършиха – днес пак са тука.

Той не е глух! Но често не чува,
а се сърди, когато крещя.
Моят татко цветя не купува,
но през лятото гледа цветя.

Моят татко по селски говори
и за ясни неща разсъждава.
Той за нищо не иска да спори,
той се смее и се съгласява.

Моят татко си прави майтапи,
моят татко обича джумбуши.
Притеснява се, ако изцапа.
Майка казва, а татко я слуша.

Мога много за татко да меля,
но в момента да спра се налага –
той е тук, портокал е обелил,
и държи да го взема веднага.

Небето е насипно!
Лежат по тротоара
снежинки ситни-ситни
на облачни камари.

Снежинките подреждат
студено като мляко,
заоблено и свежо
небе, небе навсякъде!

Усмихвам се и мръзна,
вървя и дишам вятър.
И като се подхлъзна,
политам към земята.

Сняг по-тънък от дантела
шушне в клоните на бора.
Перушинките му бели
меко ръсят се отгоре.

Спи земята, нежна, гладка,
без парфюми, без трева.
И завивката е кратка,
и докосва я едва.

Градът е стиснал зъби, и смълчан
се взира в локвите по тротоара.
Мирише на препечен патладжан,
на мокър въглен, на вода, на гара.

Сивее всичко. Лепкава мъгла
безцелно и унило се разхожда.
И да пробие слънчева игла,
в ревера си мъглата я забожда.

Безвкусен въздухът, студен и гъст,
и безпричинна – хладната тревога.
Ох, слава богу, че денят е къс!
Но, за беда, такива има много.

Аз три месеца да дремна,
а пък после ще му мисля.
Я си представи: зелено,
облаци – изпрани, чисти,

и листа разлиства паркът,
и черешата – узряла….
Ей такава сутрин чакам.
До тогава бих поспала.

🙂

Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.

И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.

Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.

И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.

Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.

Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.

Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.

А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!

Осъденият на самота
тайно се надява
да бъде помилван.

С малко помощ от Google Преводач  🙂

Умората и седация

🙂

Може и така обаче: „Спокойствието и умората“

Мария

Каква съм станала нервозна!
През стаи три – в четвърта чак
стои часовникът, а нощем
ту чувам тик, ту чувам так

като изписано със думи,
с червено на оранжев фон,
И вместо сън – добър и румен,
вибрирам като телефон,

тревожа се, не ми е кротко,
сънят – далечен и мъглив,
не спя, дори да пия водка,
и не часовникът е крив.

Иван Груев

А кой е крив? Кажи бе, драга?
Че то така – в безличен стил
да се упрекват не приляга
ни фон, ни телефон, ни грил.

Така наистина е жалко –
неспала да осъмваш пак.
Навярно водката е малко,
затуй цапни един коняк.

Във ситуацията грозна
не мога друг съвет да дам,
но щом си толкова нервозна…
стани кюфте – да те изям.

🙂

Взето от тук и тук

Пърхащ речен камък.
Топла перушина.
Мека като лято.
Сива като зима.

Щура се смутено.
Като бебе гука.
Диша учестено
на града в юмрука.

Старостта ще ме осакати
с тежък ум и изхабено тяло.
Без посока тихо ще трепти
мисъл със избягало начало.

Старостта ми ще ме загрози,
ще ме омотае в прах и прежди.
И кръвта ми бавно ще пълзи,
за да топли минали надежди.

Като сух и овехтял вързоп
меко одеяло ще ме гушне.
Тъжно бебе на годинки сто –
кротко, мълчаливо и послушно.

Ще ме унизява старостта,
ще огъва крехките ми кости.
Спомени за хора и места
ще ми идват като живи гости.

Залезът със светлина от мед
в кехлибара си ще ме облее,
ако имам страшния късмет
просто да не спирам да живея.

Днес не ми е спокойно.
Днес не ми е добре.
Във сърцето – усойно
като зимно море.

И очите ми гледат
как ръцете ми шият.
И кафето е бледо,
но устата го пие.

Днес не ми е щастливо.
Днес съм нервна и зла.
И тревога забива
във сърцето игла.

Глухи, глупави мисли
във ума се търкалят.
И страхът се разлиства
и със клонка ме гали.

Аз страха ще обикна
като свое дете.
Да го гледам ще свикна
как цъфти, как расте.

Между другите чувства,
в тъмни, тежки бои –
как сърцето пропуска
удар, щом се бои.

Днес в ума ми е зима,
ден изплашен и сам.
Нека. Всичко да имам.
Нека. Всичко да знам.

Ела по-близо – да допрем обувките
със влажни носове да се подушат.
Ела да си опитаме целувките.
Дали ще е удобно да се сгуша

до рамото ти? Слушай. Капят капки
от покривите. Всичко се разтапя.
И аз така. Устата ти е сладка,
а пък студът по пръстите ме хапе.

Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.

Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.