Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.

Кой децата шпионира
и кусури им намира?
Кой през цялата година
пие вино със сланина –
погледнете му тумбака!
Кой лежи и само чака
работата му да свършат?
Някой ден ще се прекършат
благородните елени,
като се качи в шейната.
Кой подкупва ви децата,
корумпира ги от малки
с материални залъгалки?
Кой горкичките джуджета
кара цялата планета
със играчки да снабдяват
и отчети да му дават?
Кой нахалник и поразник
има специален празник,
има си нарочна дата
да ви рови под елхата,
да се вмъква през комините,
да ви лази из камините,
да ви чупи керемидите,
както спите, без да видите?
Кой се хили като ряпа
и бисквитки с мляко лапа,
и в Лапландия намира се?
Дядо Коледа, разбира се!

Лекичко ми студенеят
босите крака,
и ми иде да се смея,
и приятно е така –
топло е, като за есен.
И ми влиза във сандала
хрускащо листо от кестен.
И се чувствам здрава. Цяла.
И съвсем не ме е страх
от студа и от мъглите.
И се радвам, че вървя,
и че си живея дните.
И че простите неща
се променят хармонично.
И приемам есента
като дар за мене лично.

Леглото
е гетото на любовта.
Гола, мокра,
ражда жизнени мръсни деца.
Вие
като
душа,
впримчена в плитък гроб.
Хили се.
Красива и страшна,
крехка, заразна, силна,
мястото на любовта е в леглото.
Извън леглото
я гледат странно,
мирише на друго,
има кръв под ноктите,
загръща се в чужди думи,
разтапя се в неподходящ момент.
Вземат я за опити,
крадат й органите,
обуват я в неудобни обувки.
Любовта обича с цялото тяло,
яде с цялото тяло,
свършва цялата,
а леглото е гетото на любовта.

Тя е нежна и пищна.
Тя е топла и зряла.
Тя по дланите пише
на дървото примряло,
и листата къносва,
и на сватба ги кани.
Тя самата докосва
със къносани длани.
И от допира ласкав
плодовете узряват.
И очите й бляскат!

После се замъгляват,
и светът притъмнява,
ако тя помрачнее.
Топлината престава
да трепти и да грее.
Есента от любяща
става хладна. Студена.
Радостта й искряща
е в мъгли потопена.
И промяната стряска.
Иде ред да се страда.

Как внезапно и рязко
спрях и аз да съм млада…

Мария
Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.

Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.

И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.

ТТ
Мека като капки дъжд
и бъбрива като баба,
върху рижа купа ръж,
с лютеница върху хляба,

есента се смее с глас
посред веселата врява,
ето, смея се и аз,
тичам, топлината сгрява,

а в прозирната мъгла,
лека като дъх на бебе,
вярвам – ти не би могла
да забравиш, че съм с тебе.

Детските крачета
всъщност са зверчета,
хванати на тясно.
Чуй – крачето дясно
хленчи:
„Зад решетка
като зайци в клетка
сме във тез сандалки!
Те за нас са малки!
Есента – чорапки.
Всички горди лапки
искат да са боси!
Искат без въпроси
волно да си скитат.
Шумата да ритат.
Във калта да стъпят.
В локви да се къпят
в пролетите късни!
Искат да са мръсни!”

Но крачето ляво
каза му направо:
„Звяр си, но домашен.
Виж – по пътя прашен
сто беди ни чакат:
кучатата акат –
страшна мръсотия!
С теб не сме от тия,
дето, ако дръзнат,
и в снега ще мръзнат.
Ние сме глезани
със чорапи прани.
Ти бъди послушно –
малко е задушно
и стърчим тук прави,
но поне сме здрави,
имаме си дреха!
Слушай, за утеха
нещо ще ти кажа:
лятото на плажа
боси ще сме пак!
Ти си умен крак,
затова ме чуй –
бързо се обуй!”

Дясното краченце –
умничко зверченце,
осъзна, че право
е крачето ляво,
и след две минути
ето ги – обути.

Който си обича
публиката – глези я.
Най-добре протича
среща със поезия,

случи ли поетът
с нещо да успее
между два букета
всички да разсмее.

После да притихнат,
без да забележат.
И да се усмихнат.
И да се разнежат.

Думите да светят,
чисти и красиви.
Всички да усетят
радост, че са живи.

Даже да поплачат.
И да им е леко.
И това да значи:

– Браво бе, човеко –
ти за мен си писал!

Малко е, но стига –
значи има смисъл
от такава книга.

Говорът е ходене.
Песента е танц.
Музиката думите
разкрасява с гланц,

и с едно докосване
думата несмела
като омагьосана,
с шепот на дантела,

плисва се, изгрява,
стапя разстояния,
нежно приласкава,
тъжните мълчания,

знае ги къде са,
музиката води я –
думата – принцеса
в рокля от мелодия.

Със щит от яйчена черупка
животът идва на света.
Към него с малки бързи стъпки
подтичват да го поздравят

тъгите, дребните провали,
нещастията и бедите,
и искат той да ги погали.
Избегне ли ги, са сърдити.

Сдружават се. Капани слагат.
Набутват му се във леглото.
И той не може да избяга,
и приютява ги, защото

за всичко се намира време.
И щом със лошото се свърши,
веднага пак ще се съвземе
и нос в ръкава ще избърше,

и ако си затананика,
ще му просветне пред очите,
и с песничката ще извика
и радостите, и мечтите.

Нека да се спре на пет без десет
слънцето, омекнало и зряло.
Не че точността не ми харесва,
но сега го искам закъсняло.

Спрете кестените – да не падат!
Славеите – без прощални песни!
Аз не искам лятото да страда,
ако в някой хубав сън го стреснат.

Нека кротичко си досънува,
да си полежи, да се протегне.
Стане ли готово да пътува –
есента багажа му ще стегне.

Той е спокоен и приятен,
но не е необикновен.
Единствената му позлата
е, че обича да е с мен.

И някак си разхубавена
от погледа му приветлив,
аз забелязвам, че със мене
той става много по-красив.

И бързам всичко интересно
да му разкажа вечерта,
и ми е весело и лесно
дори във трудните неща,

а той, изглежда, се вълнува
и сладък е, така смутен,
и явно, че се е преструвал
на скучен и обикновен,

защото точно мен е чакал –
да дойдат вечери сияйни,
да ми даде ръка, и яке,
а с тях – и всичките си тайни.

В тревата, през листа и клечки,
тя стъпва весела и жива.
Здравей, мъничка буболечко!
Ти знаеш ли, че си красива?

Заобикаля корен. Сенки
помръдват леко и я стресват.
Ей, буболечице червенка,
ти знаеш ли, че те харесвам?

Ще си открадна две минути
да те разгледам по-отблизко.
Трошица пясъчна се срути.
Прелитна лястовица ниско.

Пчела задъхано пристигна.
Въздъхна цялата градина.
А буболечката ми смигна
и деликатно ме отмина.