Не е добър за раждане
такъв един сезон.
Настръхналите граждани,
с усмивки от лимон.

Сезон за оцеляване,
замръкнал насред път.
И във легла оправени –
деца, които спят.

Врабци, които хълцат.
Съсирена вода,
на ситен сняг накълцана,
и пепел по леда.

Дърветата разголени.
Пейзажът настървен.
Декември чака Коледа
от първия си ден.

Детството няма да свърши скоро.
Даже със цялата тъмна умора.
Даже със черните дрехи през зимата.
Даже със тежките сенки край името.
Детството – семчица, стръкченце хилаво,
всъщност е меко, но силно и жилаво.
Стряска го болката, дебне го мракът,
умни тревоги го блъскат със лакът…
То оцелява си невъзмутимо.
Свива гнезденца във всичко любимо.
Идва със новото бебе във къщата.
Тръгва си. Връща се. Връща се.
Връща се.

Ръждиви старчески петна
нашариха листата.
Не искам да се наранят.
Трошливото им злато.

Треперещият им финес.
Въздишките им кротки.
Последният им ден е днес.
И първата разходка.

На тях дори не им е жал.
Отронват се красиво –
през въздуха – до тази кал.
И нежно я завиват.

Камъчето им свърши –
онова за искрите.
Времето го окърши.
Изхабено, изтрито,

тихо, гладко се хлъзва
като хладна коприна.
И гърбът й замръзва.
И дъхът му изстина.

И какво ще ги грее,
и какво ще ги пали?
И дали тя умее
още нежно да гали?

И дали той си спомня
как добре да прегръща?
Уморено и скромно
тишината се връща.

Те мълчат, но си знаят,
че са вече самички.
И това ли е краят?
И това ли е всичко?

Моля те, слънце, погрей за утеха.
Имам в багажа си шарена дреха.
Имам в обувките пясък от плажа.
Имам на майка две думи да кажа.

Имам и студ, по-дълбок от морето.
Цялото топло ми беше отнето.
Цялото лято на юг емигрира.

Слънце – стотинка. Капачка от бира.
Слънце – рисунка във детска градина.
Хапче, наронено наполовина.

Въздуха хапя. Дъхът ми не стига.
Дрехата ми е корица на книга.
Аз съм история. Разказ записан.
Спомен на пътник, във мисли улисан.

Губя се зиме. Намирам се лете.
Слънчице, слънце, стопли ми ръцете.

През ноември – топло време:
старец, който в парка дреме,

жълти дюли във градините
под небе – от яркосините,

сутрин – тънко заскрежено,
късо, обезоръжено,

без успехи, без доспехи,
потно под дебели дрехи,

жалко като стих неказан,
сочно като плод прерязан,

гузно и половинчато –
нито зима, нито лято.

Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.

Кой децата шпионира
и кусури им намира?
Кой през цялата година
пие вино със сланина –
погледнете му тумбака!
Кой лежи и само чака
работата му да свършат?
Някой ден ще се прекършат
благородните елени,
като се качи в шейната.
Кой подкупва ви децата,
корумпира ги от малки
с материални залъгалки?
Кой горкичките джуджета
кара цялата планета
със играчки да снабдяват
и отчети да му дават?
Кой нахалник и поразник
има специален празник,
има си нарочна дата
да ви рови под елхата,
да се вмъква през комините,
да ви лази из камините,
да ви чупи керемидите,
както спите, без да видите?
Кой се хили като ряпа
и бисквитки с мляко лапа,
и в Лапландия намира се?
Дядо Коледа, разбира се!

Лекичко ми студенеят
босите крака,
и ми иде да се смея,
и приятно е така –
топло е, като за есен.
И ми влиза във сандала
хрускащо листо от кестен.
И се чувствам здрава. Цяла.
И съвсем не ме е страх
от студа и от мъглите.
И се радвам, че вървя,
и че си живея дните.
И че простите неща
се променят хармонично.
И приемам есента
като дар за мене лично.

Леглото
е гетото на любовта.
Гола, мокра,
ражда жизнени мръсни деца.
Вие
като
душа,
впримчена в плитък гроб.
Хили се.
Красива и страшна,
крехка, заразна, силна,
мястото на любовта е в леглото.
Извън леглото
я гледат странно,
мирише на друго,
има кръв под ноктите,
загръща се в чужди думи,
разтапя се в неподходящ момент.
Вземат я за опити,
крадат й органите,
обуват я в неудобни обувки.
Любовта обича с цялото тяло,
яде с цялото тяло,
свършва цялата,
а леглото е гетото на любовта.

Тя е нежна и пищна.
Тя е топла и зряла.
Тя по дланите пише
на дървото примряло,
и листата къносва,
и на сватба ги кани.
Тя самата докосва
със къносани длани.
И от допира ласкав
плодовете узряват.
И очите й бляскат!

После се замъгляват,
и светът притъмнява,
ако тя помрачнее.
Топлината престава
да трепти и да грее.
Есента от любяща
става хладна. Студена.
Радостта й искряща
е в мъгли потопена.
И промяната стряска.
Иде ред да се страда.

Как внезапно и рязко
спрях и аз да съм млада…

Мария
Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.

Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.

И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.

ТТ
Мека като капки дъжд
и бъбрива като баба,
върху рижа купа ръж,
с лютеница върху хляба,

есента се смее с глас
посред веселата врява,
ето, смея се и аз,
тичам, топлината сгрява,

а в прозирната мъгла,
лека като дъх на бебе,
вярвам – ти не би могла
да забравиш, че съм с тебе.

Детските крачета
всъщност са зверчета,
хванати на тясно.
Чуй – крачето дясно
хленчи:
„Зад решетка
като зайци в клетка
сме във тез сандалки!
Те за нас са малки!
Есента – чорапки.
Всички горди лапки
искат да са боси!
Искат без въпроси
волно да си скитат.
Шумата да ритат.
Във калта да стъпят.
В локви да се къпят
в пролетите късни!
Искат да са мръсни!”

Но крачето ляво
каза му направо:
„Звяр си, но домашен.
Виж – по пътя прашен
сто беди ни чакат:
кучатата акат –
страшна мръсотия!
С теб не сме от тия,
дето, ако дръзнат,
и в снега ще мръзнат.
Ние сме глезани
със чорапи прани.
Ти бъди послушно –
малко е задушно
и стърчим тук прави,
но поне сме здрави,
имаме си дреха!
Слушай, за утеха
нещо ще ти кажа:
лятото на плажа
боси ще сме пак!
Ти си умен крак,
затова ме чуй –
бързо се обуй!”

Дясното краченце –
умничко зверченце,
осъзна, че право
е крачето ляво,
и след две минути
ето ги – обути.

Който си обича
публиката – глези я.
Най-добре протича
среща със поезия,

случи ли поетът
с нещо да успее
между два букета
всички да разсмее.

После да притихнат,
без да забележат.
И да се усмихнат.
И да се разнежат.

Думите да светят,
чисти и красиви.
Всички да усетят
радост, че са живи.

Даже да поплачат.
И да им е леко.
И това да значи:

– Браво бе, човеко –
ти за мен си писал!

Малко е, но стига –
значи има смисъл
от такава книга.