Скромно празнично желание –
да не си изкашлям дроба.
Съблазнително ухание –
и мъртвец ще рипне в гроба

да опита с два-три зъба
два-три залъка от всичко.
Рибици, филенца, гъби,
саралийки и сърмички…

А пък аз отвари лоча
от тритонов крак със плесен,
мухъл от надгробна плоча,
бесен плъх, убит наесен…

Чувствам как муха огромна
през трахеята ми лази.
Кашлица като фадрома
бялото ми дробче гази.

В чай неволята си давя.
Даже въздухът ме дразни!
Всички вкъщи да сме здрави –
на това му викам празник.

Коледата е излишество
от притоплени емоции,
и отстъпки за количество,
и усмивки със промоции.

Дребни жестове на едро,
глезотии за най-малките.
Настроението щедро
сваляме от закачалките.

Златно и искрящо алено.
Яркосиньо и сребристо.
И от радостта погалени,
ден поне сме леки, чисти.

Тази любов
е прекалено голяма.
Тя узря,
промени се
и стана горчива.
Изтича й срокът,
а ти
си още в началото.
Тази любов е прекалено голяма
за сам човек.

Молба с по-силен пламък от молитва:
да зная, че към мене той изпитва

такава съща нетърпима нужда.
Че аз не съм му странна, нито чужда.

Да е със мен и всичко да ни стига.
Да бъдем два съседни реда в книга.

Да бъдем близки. И да е наблизо.
Да виждам как, когато вкъщи влиза,

светът омеква, кротко се променя.
Да знам, че той обича точно мене.

Но аз дори не знам кого ли моля…
защото то не става с труд и воля,

нито с молба, дори да е голяма.
А просто – е. Или съвсем го няма.

Тя е малко момиче
на шейсет и отгоре.
Тя избягва да тича.
Тя е вкъщи затворена,

а я будят мечтите,
все така неулегнали.
Тя изглежда сърдита,
със клепачи натегнали,

но зад строгите клепки
и в сърцето й кротко
има порив и трепкане,
има гръбче на котка,

има смях и вълнение,
и ръка за погалване,
уморено търпение
и искра за запалване.

И добре, че е баба
и децата посреща,
че алиби й трябва
да политне към нещо,

нещо светло и звънко
тя да си пожелае,
и да хукне навънка,
за да си поиграе…

Не е добър за раждане
такъв един сезон.
Настръхналите граждани,
с усмивки от лимон.

Сезон за оцеляване,
замръкнал насред път.
И във легла оправени –
деца, които спят.

Врабци, които хълцат.
Съсирена вода,
на ситен сняг накълцана,
и пепел по леда.

Дърветата разголени.
Пейзажът настървен.
Декември чака Коледа
от първия си ден.

Детството няма да свърши скоро.
Даже със цялата тъмна умора.
Даже със черните дрехи през зимата.
Даже със тежките сенки край името.
Детството – семчица, стръкченце хилаво,
всъщност е меко, но силно и жилаво.
Стряска го болката, дебне го мракът,
умни тревоги го блъскат със лакът…
То оцелява си невъзмутимо.
Свива гнезденца във всичко любимо.
Идва със новото бебе във къщата.
Тръгва си. Връща се. Връща се.
Връща се.

Ръждиви старчески петна
нашариха листата.
Не искам да се наранят.
Трошливото им злато.

Треперещият им финес.
Въздишките им кротки.
Последният им ден е днес.
И първата разходка.

На тях дори не им е жал.
Отронват се красиво –
през въздуха – до тази кал.
И нежно я завиват.

Камъчето им свърши –
онова за искрите.
Времето го окърши.
Изхабено, изтрито,

тихо, гладко се хлъзва
като хладна коприна.
И гърбът й замръзва.
И дъхът му изстина.

И какво ще ги грее,
и какво ще ги пали?
И дали тя умее
още нежно да гали?

И дали той си спомня
как добре да прегръща?
Уморено и скромно
тишината се връща.

Те мълчат, но си знаят,
че са вече самички.
И това ли е краят?
И това ли е всичко?

Моля те, слънце, погрей за утеха.
Имам в багажа си шарена дреха.
Имам в обувките пясък от плажа.
Имам на майка две думи да кажа.

Имам и студ, по-дълбок от морето.
Цялото топло ми беше отнето.
Цялото лято на юг емигрира.

Слънце – стотинка. Капачка от бира.
Слънце – рисунка във детска градина.
Хапче, наронено наполовина.

Въздуха хапя. Дъхът ми не стига.
Дрехата ми е корица на книга.
Аз съм история. Разказ записан.
Спомен на пътник, във мисли улисан.

Губя се зиме. Намирам се лете.
Слънчице, слънце, стопли ми ръцете.

През ноември – топло време:
старец, който в парка дреме,

жълти дюли във градините
под небе – от яркосините,

сутрин – тънко заскрежено,
късо, обезоръжено,

без успехи, без доспехи,
потно под дебели дрехи,

жалко като стих неказан,
сочно като плод прерязан,

гузно и половинчато –
нито зима, нито лято.

Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.

Кой децата шпионира
и кусури им намира?
Кой през цялата година
пие вино със сланина –
погледнете му тумбака!
Кой лежи и само чака
работата му да свършат?
Някой ден ще се прекършат
благородните елени,
като се качи в шейната.
Кой подкупва ви децата,
корумпира ги от малки
с материални залъгалки?
Кой горкичките джуджета
кара цялата планета
със играчки да снабдяват
и отчети да му дават?
Кой нахалник и поразник
има специален празник,
има си нарочна дата
да ви рови под елхата,
да се вмъква през комините,
да ви лази из камините,
да ви чупи керемидите,
както спите, без да видите?
Кой се хили като ряпа
и бисквитки с мляко лапа,
и в Лапландия намира се?
Дядо Коледа, разбира се!

Лекичко ми студенеят
босите крака,
и ми иде да се смея,
и приятно е така –
топло е, като за есен.
И ми влиза във сандала
хрускащо листо от кестен.
И се чувствам здрава. Цяла.
И съвсем не ме е страх
от студа и от мъглите.
И се радвам, че вървя,
и че си живея дните.
И че простите неща
се променят хармонично.
И приемам есента
като дар за мене лично.