Пътищата са премазани
и посоките се скриха.
Който страда, е наказан,
който лъже, пише стихове.

И небето се отвори,
ала никой не повярва.
Не погледнахме нагоре.
А пък ангели ни трябваха.

И дъгата разкривена
си превиваше гръбнака.
От смеха си уморена,
аз усмивката си чакам.

1989 г.

*
Самотата готви страхове
и с неудоволствие ги хрупа.
Нервничи. Из кухнята снове.
И огромна тенджера със супа

й остава. Няма към кого
да поглежда, докато се храни.
Тя избягва хладното легло
и купа със дрехите изпрани.

Тя е по пижама втори ден
и дори косата си не сресва.
Залезът е скучен и студен.
Тя се гледа и не се харесва.

Драсва с пръст в натрупания прах.
Пак отива в кухнята по навик.
И пореден сандвич с резен страх
и със сладко от тъга си прави.

*

Защо тъгата се изостря и продължава да боли?
Къде, по дяволите, ходи проклетото лечебно време?
Не помня откога е зима. Димят замаяни мъгли.
Надеждите мълчат студено като съкровища подземни.
И тази тежка самота във вечерите се стоварва,
премазва тънката мечта, която някакси покарва,
и бледо, стръкчето пълзи и по зелен корем се влачи,
и времето едва сълзи, и нищо силата не значи.
И сякаш вечно ще остане, инертна и непоклатима,
отпусната, във лед скована,
огромна неуютна зима.

Между прогизнали селца
шосето кротко лъкатуши.
Гугутки с гащички с перца
и сиви щъркели с ботуши.

И чапла, глътнала бастун.
И омърлушени соколи.
Криле и хвъркане, и шум.
А даже още не е пролет.

Искам да се сгъна на осем
и съвсем да изчезна.
Любовта? Тя се поизноси.
Явно е безполезно

да съм мила, да се усмихвам
и да не се натрапвам.
Като дете радостта притихна.
Като кокиче капна

капката нежност. Избра си мигла,
мигна и просто скочи.
Ще се обадиш, щом си пристигнеш.
Всичко е ясно. Точно.

Времето дъвче изгнила сламка.
Няма кой да ме гали.
Тлеем отчаяно, в скромни рамки,
както сме се разбрали.

Колко интересно! Гледай:
разораното дими.
Някаква мъглица бледа
над кафявите земи

се издига на къдели
и за миг се застоява,
после бавно – накъде ли? –
се запътва, проредява,

сякаш почвата въздиша
и за малко в равнината
са излезли да подишат
сенките на семената.

Най-бавно се топи снегът,
където имаше пътека.
Покрай отъпкания път
почти не стъпва с крак човекът,

а в рохкавото като пух
на утринната си разходка
врабци със героичен дух
разказват вицове за котки.

Там в първия по-топъл ден
снегът въздъхна и потече,
и до следобед – разтопен,
и даже локви няма вече,

и твърда, стегната стои
една изпъкнала пътека.
Ледът е истински стоик,
а слънцето го гледа меко,

и само го побутва с пръст.
А той, от стъпките пресован,
отвсякъде околовръст
в по-топъл въздух опакован,

не се предава и мълчи,
когато някой го прегази.
Но ето, вече си личи,
че стъпките, които пази,

се стапят, стават на вода,
на тънка ледена дантела,
и вече се прокъсва, да,
и после от пътека смела

превръща се в следа от път,
от охлюв диря треперлива…
И от пътеката снегът,
стопен последен, си отива.

*

Ако чакам слънце да стопи снега,
дълго ще си ходя до ушите в преспи.
Искам да е чисто още днес. Сега –
ако ме потърсиш, да ме видиш лесно.

Сънища и грешки, счупени тъги,
думи с бримки, тайни, чувства захабени.
Няма да ги ползвам. По-добре да ги
махна, за да има въздух и за мене.

Просека. Пътека. Хубав път. Следа.
Светнало. Без преспи. Чисто. Без капани.
Всичко ще приготвя, за да можеш да
дойдеш тук. И, знам ли… Може да останеш.

☼

Този въздух е в обращение
от безброй години.
Натоварен със съобщения.
Стоплен. Пак изстинал.

Прашен, стар. Наследен от живите.
Ресто от умрелите.
Този въздух е от архивите.
Как ще го заселите?

Той е дъвкан. Въздишан. Спирал е,
стиснат в тесни дробове.
Той е мляскал салам и сирене.
Той е бъркал в джобове.

Той е тук още от началото.
Той е включен в пътните.
Този въздух скрепява цялото.
Как ще го преглътнете?

Между Изток и Запад,
между Север и Юг,
има пета посока
с кратко именце – Тук.

Тя си няма стрелчица,
тя си няма адрес.
Тя е точка. Чертица!
(Тук е хлъзгаво днес)

Тя на топло отива.
Не обича тя мраз.
Тя е тази красива
точка Тук, където съм аз.

Постоянно пътува
и се мести. Но знам,
че заспи ли, сънува
своя полюс – ей Там.

А пък нейният полюс
е, където си ти.
Тя рисува със молив
и пунктирни черти

разни сложни маршрути
между Север и Юг,
как, поне за минута,
Там ще дойде до Тук.

На една обща плочка
(скромен сив тротоар)
те ще стъпят нарочно
като точки на зар.

А когато се срещнат
Тук и Там, Тук и Там,
едно влюбено нещо
вече ясно ще знам.

И, щастлив, щом ме грабнеш
малко да ме поносиш,
ще възникнат куп странни
географски въпроси.

Тук и Там ще се слеят
в мелодичен тих звук.
Кой ще каже къде е
Там и Тук, Там и Тук.

🙂

По-неуловим от мисъл,
ангелът наминал снощи.
Върху въздуха написал:
„Стой тук. Рано ти е още.“

От леглото ми откраднал
две безсъния, за спомен.
И едно перце му паднало.
И един копнеж огромен

във съня ми се заселил,
за да знам какво сънувам.
Той допълнил: „Я по-смело!
Явно е, че съществувам!”

И излязъл през стъклото,
гладко, без да се пореже.
Стъпвал над снега, защото
знаел, че снегът е нежен.

И защото ще го чакам,
и във знак, че ме наглежда,
той разопаковал в мрака
няколко звезди надежда.

Белолици ученици
ръсят простотии.
Над шофьора клати цици
снимка с фолк-фурия.

Бабка лекичко придържа
своя син освинен.
Той, пиян, света попържа.
Тя въздиша: сине…

Циганчета сополиви –
весели врабчета,
със родители крадливи
по селата шетат.

Аромати – като в кръчма.
Врява безполезна.
Аз се свивам и се мъча
някак да изчезна.

Трийсет и девета пролет
скоро ще посрещам.
Ще ми се да я помоля
да не е гореща.
Да не е студена също.
Да не е проливна.
Да се прибере във къщи
кротко и приспивно.
Да е мека. Да е трайна.
Бавна и красива.
И да продължи безкрайно,
без да си отива.

Хайде някой да ме вземе
и да ме поглези!
Час поне безгрижно време.
Просто да излезем.

Въздух, сняг, небе и вятър.
Да ми върже шала.
Да походим по земята.
Ябълка узряла

да ми купи. Да я лъсне
малко със ръкава.
Тя ще бъде много вкусна.
Като мен такава.

Весела. Доволна. Сладка.
Цяла зачервена.
Глезене! Поне за кратко!
Хубаво студено.

Хубав януари. Леден.
Поносима зима.
Да се смеем. Да се гледаме.
Да сме си любими.