Под липите прецъфтели
плочките са пожълтели.
Въздухът е като чай.
Чувство за тъга и край.
Топло, сладко и протяжно.
Под езика ми е влажно,
и солено, и горещо.
Искам да си спомня нещо,
да завяхна като рана,
нещо сигурно да хвана,
някак нещо да направя,
да се спра, да се избавя,
да забравя всеки страх.
Под липите – цвят и прах.

Докато се усетим – и кестен ще изтропа,
и орех ще извае горчивата си ядка.
Във гроздето прозрачно ще се свари сиропът,
оси ще се замаят – лютиви, сухи, сладки.

Докато се усетим, ще се търкулне – обло,
безценно, тънко, златно, със звън – като монета,
като бисквитка – слънце – във пяната на облак,
и ще сме пак без лято – докато се усетим…

Пустош плодородна. Жегата души.
Стръкче кой ще бодне – да я утеши?

Стълбовете гледат вяло настрани.
Под небето бледо мараня звъни.

Въздухът е мазен и възпламенен.
През полето гази дълъг празен ден,

през трева бодлива, в спечени земи,
и прахта горчива пари и дими.

Под небето свети щъркел тъмно-бял.
Той е бил свидетел. И е оцелял.

Изгоряло, наранено,
смазано и наводнено
свито, костеливо, болно,
сгърчено и недоволно,
жарко, хванато на тясно,
беззащитно и опасно,
вяло, със ръце примрели,
разсъблечено до скелет,
тъжно, изтощено, грешно,
безпросветно-безутешно,
стиснало във зъби мрака –
лято. А така го чаках…

Слънчогледите свалиха
жълтите си ореоли
и лицата си откриха –
кръгли, потъмнели, голи;

прави, сухи, уморени,
без перца, без огърлици,
във очакване вглъбени
недоспали лунатици.

Какво така те огорчи?
Не светят твоите очи.
Поеми спря да рецитираш.
Утеха в книгите намираш.
Историята те вълнува.
Дали доброто съществува?

Два часа всекидневно – вяра.

Да бъдеш в ролята на звяра,
на агне, ангел, демон лек,
добър човек и лош човек,
различна личност с всяка дреха,
да даваш смисъл и утеха…

Червена кадифена зала
в прегръдката си е побрала
човеци. Непознати. Близки.
Те всички да те видят искат,
да им говориш, да научат
какво накрая ще се случи
с Тартюф, със Куцар, със кръчмаря…
Прожекторите път отварят.
Завеса тежки клепки вдига.
Миг мрак… На сцената пристигат
герои. Страдат и говорят,
и със съдбата си се борят,
в минути пламенни и къси
душат и мачкат съвестта си,
товари мъкнат, участ тежка,
скръбта и радостта човешка…

Два часа всекидневно – чудо.
Има още →

 
Стихнали спокойни сенки.
Залез, разтопен в позлата.
Спомени. Мечти стаени.
Лястовици над вода.
Мислите пристъпват бавно
по баира на тъгата
като зърнати далече
млечни сънени стада.

Хоризонтът се вие зелен.
Иззад облаци слънцето свети.
С неподвижни широки криле
тъмен щъркел лежи във небето.

Нещо съска и нещо жужи,
нещо сладостно, лепкаво зрее.
Ти ела с мен и ми покажи
моят път от сега накъде е.

Аз не знам. Аз мълча и смутено
се заслушвам през въздуха мътен –
в равновесие здраво сглобено,
всичко живо расте с кротък тътен.

Животът ни ще мине след няколко цъфтежа
и няколко безкрайни непоносими зими.
Когато си отиваш, дали ще забележа?
Дали ще те оставя, когато си заминеш?

Щом дюни от минути сърцето ми затрупат,
когато се отдръпна и любовта е в отлив,
ти как ще се сбогуваш с каквото ти е скъпо?
Дали ще бъдем мъдри? Смирени? Жалки? Кротки?

Един във друг сглобени и пак сами-самички,
в предателство и вярност, в безмълвие и в крясък…
И който се бунтува, и който свиква с всичко,
накрая ще потъне като вода във пясък.

Зора без утро, труд без цел
и чувство без посока.
Опитваш се да бъдеш смел
в тревогата дълбока.

Опитваш да останеш прав,
съвсем да не потънеш
във залез розов и лилав,
задушен и бездънен.

Боли от всичко наведнъж,
а някак без причина.
Вали студен и лигав дъжд
върху очи от глина.

В небе от пръст чертаеш знак.
Наказан си сурово –
дълбаеш в думи, пълни с мрак,
и не откриваш слово.

Даже и ако ме няма,
няма времето да спре.
Няма да си с мен. И няма
да отидем на море.

Няма да напишем книга.
Няма да я прочетем.
Ако нещо не достига –
няма и да разберем.

Както е обикновено,
наболява и горчи.
И че беше част от мене,
днес почти не си личи.

Гальовни пламенни покои
във дълбините на съня.
Разцъфналото тук е мое
и мога да го променя.

Подводно кадифе. Коприна.
Пленителна дълбочина.
Рисувана с любов картина,
целувка като след война.

Разгъват се пространства тайни,
щом мисълта ги назове
във изобилие безкрайно
от форми, звук и цветове.

И са прекрасни, и ги има,
залежи от любов огромни
във сънища неуловими,
които след това не помним.

Като дебела балерина,
която тръгва с бавна крачка,
ръба на тенджерата мина,
без пяната си да омачка,

надигна се на меки дипли,
и без да мисли, без да чака,
с горещ и нежен шепот кипна
забравеното прясно мляко.

Като кестен – кестеняв,
лъскав и загладен.
Той не знае що е гняв.
Постоянно гладен,

любопитен и влюбчив,
крайно симпатичен.
той се чувства най-щастлив,
хукне ли да тича.

Циркаджия, хубавец,
свикнал да се глези.
Рицар, стража и ловец –
щом навън излезе.

А на пакостите – цар –
сто бели в минута!
Куче – чудо! Куче – звяр
с поглед на кошута!

Взимаш букви. Правиш думи.
Нека място помежду им
има – после там се слага
топла светлина и влага.
Между буквите поникват
живи стръкчета. Надникват.
Всяка дума е саксия.
После се пресаждат тия
думи в редове – направо
вътре в почвата корава
на учудената мисъл.
И ако добре си писал,
думите се вкореняват.
Храбро се раззеленяват.
От филизите наболи
във ума настъпва пролет.
Тръгват сокове потайни.
Пламват цветове незнайни.
И на краските в пожара,
и на ласките в нектара,
като нарове се пукват
думи със зърна от букви.