Слънчогледите свалиха
жълтите си ореоли
и лицата си откриха –
кръгли, потъмнели, голи;

прави, сухи, уморени,
без перца, без огърлици,
във очакване вглъбени
недоспали лунатици.

Какво така те огорчи?
Не светят твоите очи.
Поеми спря да рецитираш.
Утеха в книгите намираш.
Историята те вълнува.
Дали доброто съществува?

Два часа всекидневно – вяра.

Да бъдеш в ролята на звяра,
на агне, ангел, демон лек,
добър човек и лош човек,
различна личност с всяка дреха,
да даваш смисъл и утеха…

Червена кадифена зала
в прегръдката си е побрала
човеци. Непознати. Близки.
Те всички да те видят искат,
да им говориш, да научат
какво накрая ще се случи
с Тартюф, със Куцар, със кръчмаря…
Прожекторите път отварят.
Завеса тежки клепки вдига.
Миг мрак… На сцената пристигат
герои. Страдат и говорят,
и със съдбата си се борят,
в минути пламенни и къси
душат и мачкат съвестта си,
товари мъкнат, участ тежка,
скръбта и радостта човешка…

Два часа всекидневно – чудо.
Има още →

 
Стихнали спокойни сенки.
Залез, разтопен в позлата.
Спомени. Мечти стаени.
Лястовици над вода.
Мислите пристъпват бавно
по баира на тъгата
като зърнати далече
млечни сънени стада.

Хоризонтът се вие зелен.
Иззад облаци слънцето свети.
С неподвижни широки криле
тъмен щъркел лежи във небето.

Нещо съска и нещо жужи,
нещо сладостно, лепкаво зрее.
Ти ела с мен и ми покажи
моят път от сега накъде е.

Аз не знам. Аз мълча и смутено
се заслушвам през въздуха мътен –
в равновесие здраво сглобено,
всичко живо расте с кротък тътен.

Животът ни ще мине след няколко цъфтежа
и няколко безкрайни непоносими зими.
Когато си отиваш, дали ще забележа?
Дали ще те оставя, когато си заминеш?

Щом дюни от минути сърцето ми затрупат,
когато се отдръпна и любовта е в отлив,
ти как ще се сбогуваш с каквото ти е скъпо?
Дали ще бъдем мъдри? Смирени? Жалки? Кротки?

Един във друг сглобени и пак сами-самички,
в предателство и вярност, в безмълвие и в крясък…
И който се бунтува, и който свиква с всичко,
накрая ще потъне като вода във пясък.

Зора без утро, труд без цел
и чувство без посока.
Опитваш се да бъдеш смел
в тревогата дълбока.

Опитваш да останеш прав,
съвсем да не потънеш
във залез розов и лилав,
задушен и бездънен.

Боли от всичко наведнъж,
а някак без причина.
Вали студен и лигав дъжд
върху очи от глина.

В небе от пръст чертаеш знак.
Наказан си сурово –
дълбаеш в думи, пълни с мрак,
и не откриваш слово.

Даже и ако ме няма,
няма времето да спре.
Няма да си с мен. И няма
да отидем на море.

Няма да напишем книга.
Няма да я прочетем.
Ако нещо не достига –
няма и да разберем.

Както е обикновено,
наболява и горчи.
И че беше част от мене,
днес почти не си личи.

Гальовни пламенни покои
във дълбините на съня.
Разцъфналото тук е мое
и мога да го променя.

Подводно кадифе. Коприна.
Пленителна дълбочина.
Рисувана с любов картина,
целувка като след война.

Разгъват се пространства тайни,
щом мисълта ги назове
във изобилие безкрайно
от форми, звук и цветове.

И са прекрасни, и ги има,
залежи от любов огромни
във сънища неуловими,
които след това не помним.

Като дебела балерина,
която тръгва с бавна крачка,
ръба на тенджерата мина,
без пяната си да омачка,

надигна се на меки дипли,
и без да мисли, без да чака,
с горещ и нежен шепот кипна
забравеното прясно мляко.

Като кестен – кестеняв,
лъскав и загладен.
Той не знае що е гняв.
Постоянно гладен,

любопитен и влюбчив,
крайно симпатичен.
той се чувства най-щастлив,
хукне ли да тича.

Циркаджия, хубавец,
свикнал да се глези.
Рицар, стража и ловец –
щом навън излезе.

А на пакостите – цар –
сто бели в минута!
Куче – чудо! Куче – звяр
с поглед на кошута!

Взимаш букви. Правиш думи.
Нека място помежду им
има – после там се слага
топла светлина и влага.
Между буквите поникват
живи стръкчета. Надникват.
Всяка дума е саксия.
После се пресаждат тия
думи в редове – направо
вътре в почвата корава
на учудената мисъл.
И ако добре си писал,
думите се вкореняват.
Храбро се раззеленяват.
От филизите наболи
във ума настъпва пролет.
Тръгват сокове потайни.
Пламват цветове незнайни.
И на краските в пожара,
и на ласките в нектара,
като нарове се пукват
думи със зърна от букви.

Шипката е разпростряла
розова, зелена, бяла
циганска пола с волани.
Ще посегне да те хване,
ще разтърси ситни клони
и цветът й ще се рони,
ще е дива и небрежна,
а на теб ще ти е нежно,
ще настръхнеш, щом те галне
с нокти ситни и нахални,
ти – до кръв докоснат лично,
тя – засмяна безразлично.

Грейнала край пътя
весела мозайка –
във роса се къпят
макове и лайка.

От божур изгряла,
мека от съня ми,
светлина – узряла,
сладка, на салкъми.

Остри и лъчисти
розови бодили.
Всичко свети чисто.
Всичко ми е мило.

Тази любов във ума ти
трепти и се срива.

Почва от нищо,
за всичко се хваща.

Расте.

Като дете,
което не иска да спи,
но накрая заспива.

Като желано,
внезапно,
объркващо всичко дете.

Такъв копнеж по красота,
че ми се иска да се влюбя.
Да имам време да чета.
Да се намирам, да се губя.

С език и с кожа и с очи
във красота ми се надниква.
И доземи ми се мълчи.
И като цвят ми се пониква.