Краят е един за всички –
като мускетар.
Избеляват ти боичките
и осъмваш стар.

Млъкваш. Правиш си убежище
в думите „Не знам.“
Гледаш да не забележиш, че
ще замръкнеш сам.

В огледалото посреща те
тъжен господин,
пие и ти ползва вещите –
всички за един.

Невярната любов е още по-красива.
Прегръща своя празник, стои, не си отива,
на никакви надежди тя вече не робува,
болезнено и нежно със всичко се сбогува,
сънят й е тревожен, присъдата – известна,
напълно невъзможна, напразна и нечестна,
щастлива, наранена, проклета, незавидна,
виновна и смутена, трогателна и свидна,
с прикрито, неспокойно сърце – като пред зима,
не я желае никой. И всеки си я има.

Всички мои думи вече спят,
както са със вчерашните дрехи.
Прекосихме заедно деня,
пяха ми, със себе си ме взеха,

водиха ме в своите земи,
крихме се от тъмни преследвачи,
бягах, те оставаха сами,
връщах се, те друго вече значеха,

бяха ми и майка, и деца,
в мои отпечатъци са целите,
имахме копита и крила,
бяхме удивителни и смели…

И ако не се събудят пак,
ако изберат съня и мрака,
аз ще се превърна в сън и в мрак,
думите си докато дочакам.

Мегапанорамна публикация със стихчета за Коледа в помощ на госпожите в училище. Пък те да не забравят да ме споменат с добра дума на чаша червено вино.

Декември

01/12/2014

Не е добър за раждане
такъв един сезон.
Настръхналите граждани,
с усмивки от лимон.

Сезон за оцеляване,
замръкнал насред път.
И във легла оправени –
деца, които спят.

Врабци, които хълцат.
Съсирена вода,
на ситен сняг накълцана,
и пепел по леда.

Дърветата разголени.
Пейзажът настървен.
Декември чака Коледа
от първия си ден.

Има още →

Соня! От Соня по-Соня! Сонисима!
Другите нека те мислят за хрисима
като те гледат, че вечно четеш,
до кафенето разхождаш се пеш,
нещо си пишеш, изтръскваш цигарка,
думичка сменяш със друга, по-ярка,
като калинка, като буболечка
по запетайките лазиш полечка…

Другите… Другите нищо не знаят!
Твоите думи на лято ухаят,
ти си фурия и златна светкавица.
Както мъхът по листата на здравеца
диша невидимо, но си е там,
всеки писател е славен и сам,
но твоят поглед между редовете
ги е направил да дишат и светят.

Соня, безмилостно строга до края.
Теб за редактор навек ще желая.
Вечно заета си. Винаги. Знам.
Мене ми стига, че има те там,
някъде, скрита сред пушек на масата,
вдигаш на другите автори класата,
но с оптимизъм аз гледам напред,
вярвам, все нявга ще дойде мой ред…

Соня, честит рожден ден и наздраве!
Нещо намислиш ли – да го направиш!
Нещо поискаш ли – да го получиш,
нещо не знаеш ли – да го научиш,
търсиш ли нещо – само да те срещне,
да си останеш все тъй безпогрешна,
мила и хубава и независима,
Соня, от Соня по-Соня, Сонисима!
 

Аз гледам със обичащи очи
и няма начин да не забележа –
с нехайно боядисани лъчи
излиза сутрин слънцето. Небрежно,

загърнато със сивкава мъгла,
набързо гледа работа да свърши.
Примижало зад тежки очила,
студено му е и гърбът го кърши.

А цял свят на ръцете му лежи
и цялата земя на него чака.
И не че да се грижи му тежи,
но отдалеч се вижда, че е плакало.

Притопля и подрежда. Стисва зъби.
Отива двора си да поошета.
Ръждиви, уморени, с крехки ръбове,
листата му подлагат плитки шепи.

Когато си говорим обичливо е все едно как ми казваш.
Когато не те обичам,
изведнъж се усеща, че в името ми има р.

Проявете малко деликатност!
Лятото и без това разбира.
Сигурно не му е най-приятно
да повтаряте, че ще умира.

Със уши зелени, с остър слух
тъжните ви думи то дочува.
И настръхва мекият му пух.
И тревожни сънища сънува.

То си е приготвило за край
дрехите най-бели и искрящи.
И се чувства толкова замаяно,
че не иска никакво изпращане.

Иска до последния си ден
да е силно, младо и красиво.
И в сърцето си е убедено,
че по своя воля си отива.

Затова не говорете с жал,
че било за малко и за кратко.
То си има всичко – тънък шал,
чаша, неизписана тетрадка,

книга с пясък, прежалим багаж,
разлюлян хамак във чуждо село.
То се е целувало на плажа.
То не помни – затова е смело.

То минава само. Не тежи
раницата му на раменете.
Лятото за нищо не тъжи.
Затова и вие не тъжете.

Влез в прегръдката. Изцяло.
От света се изключи.
Събери душа със тяло.
Само затвори очи.

Само се пусни от всичко.
Остави се. Остави
имената за наричане,
името си забрави.

Дишай. Напусни си дрехите,
съблечи си мисълта,
сподели си неуспехите
със водата и солта,

раздели се с всичко скъпо
и излез освободен
на брега, като изкъпан
и като сега роден.

От шепа пух, от педя плат
в напълно нелогичен цвят,
зашит накриво с бод небрежен,
със поглед кривогледо-нежен,
подарък, или пък наследство
от люляковото ти детство –
мече. И как е оцеляло,
омърляно, но чисто цяло!
Такова смешно и любимо,
излишно, но необходимо:
когато страдаш безутешно
и трябва ти прегръдка спешно,
и слънцето накриво свети,
и всички хора са заети,
и никой с теб не пие бира,
и никой друг не те разбира…

Спокойна, бледа и красива
е чашата с овално рамо.
На пръстите ти им отива
едва да я докосват само.

Зад ръбчето й като в залив
угасва и изстива чаят.
Дланта ти, жадна да погали,
се вдига леко и замаяно.

Загребваш мед и медна жичка
изтегляш бавно и внимателно
от смешно малката лъжичка,
и се усмихваш несъзнателно.

А чашата въздъхва крехко
и в шепите ти се смалява,
и като уморено ехо
тъгата се отдалечава.

В юмручето си възелът е скрил конец от риза,
походката забързана, с която вън излизаш,
следобед, в сън прахосан, и страх, че заминаваш,
вина, че си ядосан, възторг, че ме познаваш,

забравената кърпа, която ми открадна,
завивката придърпана, и как поръчвам гладна,
и песъчинка ревност, одраскала клепача,
и „ах, какъв си черен”, и „малко ще поплача”…

И как ли се е вързал? И вечно ли ще стиска
каквото ни е свързало, за да останем близки,
за да не се загубим сред страсти, път и мятане,
този грижовен възел на края на душата ми…

Слънцето обръща гръб на лятото
в най-горещия от всички дни.
Щъркелът си посъбра бохчата
и със двоен възел я завърза.
Да си тръгнеш във мига, когато
всичко е узряло, и сладни
въздухът дори, искри водата…
Със една минута да прибързаш,
както лъхва вятърът и спира,
а не спира да шуми тополата,
както капва прасковата, в сок
миг преди земята да докосне…
Всичко твое в глътка се побира.
Няма как отсрочка да измолиш –
замахни, тръгни, скочи в дълбокото.
Нежността ти щом е високосна,

като сладост и като ухание
още ден след тебе ще остане.

Няма надежда един ден да сме
като другите.
Аз не умея, каквото умеят
съпругите.
Нищо не взимам и нищо не давам
премерено.
Свещ да запаля, и тя се топи
неуверено.
Имаме свои си пътища и
гравитации.
Думи отделни сме, с точки, тирета
и шпации.
Всеки за себе си. И ако все пак
се сливаме,
то е когато съвсем изтощени
заспиваме.
Ти си копнеж по море и разходка
през мрака.
Аз и без теб съм добре. Ако знам,
че ме чакаш.
Странно ли, трудно ли, лесно ли –
има ни, ето ни.
Никога заедно. Общо е само
сърцето ни.