ТТ:
Кротък, топъл, слънчев ден
на сбогуващо се лято.
Може би съм натъжен
от отлитащото ято…

Мария:
Топъл, сладък, разтопен,
есенен, един от тия,
чувстваш го предназначен
да се маже на филия,
бавничко да се яде,
да остане вътре в тебе,
топлинка да ти даде,
меден, восъчен и хлебен.

ТТ:
Чудно е! Благодаря ти!

Мария:
Чуден повод ти ми прати!

🙂

събота, 22 септември 2007

Вече съм пораснала, вече си играя
с дребните чудовища в детската ми стая.

Щом се скупчат сенките, в тайните си ъгли
малките чудовища с погледите кръгли

с острите си лапички почват да пристъпват,
чакат ме да дойда, мъркат и потръпват.

Аз така съм свикнала малко да се плаша,
с мъничките ужаси във играта наша,

разни нервни ангели, мили таласъми,
с призраците галени, бродещи в ума ми,

че не бих помисляла да си сменям къщата.
Щом ще са чудовища – нека да са същите.

Аз харесвам страшното, щом ми е познато то,
любовта отчаяна, на тъгите блатото,

вечното объркване в лабиринт човешки,
грешките, затрупани със по-нови грешки,

тъмното във стаята, сгушена и тясна,
чувството, че няма как още да порасна,

че съм омагьосана в сигурно леговище
с моите си собствени тайни и чудовища.

София е в Пловдив.
Добре й е там.
Защото София града си обича.
И тази любов споделена е, знам.
Те даже са почнали да си приличат.

Във нейния ум – векове, векове
натрупана мъдрост от срещи и книги.
И топла. Уютна. И без снегове.
Мъгла и да падне – веднага се вдига.

А Пловдив е шантав, разхвърлян поет.
Усмихнат и хубав. Културен. Радушен.
И той като нея е вечно зает.
И двамата бързат. И двамата пушат.

Не знам от къде взимат толкова сили
и с кеф да живеят, и служба да гонят.
Какви са ми чудни, какви са ми мили,
и как си обичам и Пловдив, и Соня!

Есенната тишина.
Да не я смутиш с гласа си!
Кротко помълчи. Една
мигла падна. И се скъса
паяжина. И златист
прах контурите запали.
Приеми, смирен и чист,
залезът да те погали.

***
А този град е толкова студен,
че котките пресипнали се викат.
Как от дома, във който съм дете,
излизам – и внезапно ставам никой.

И често стъпвам в тънка тишина
и гледам с погледа на зимно куче.
А всички постоянства се рушат,
преди пътеките им да науча.
_______________________________________

***
Радостта и тревогата,
нежните дрехи,
дишат във стария сак.
А толкова често
си губя багажа по гарите.
_______________________________________

***
Качете Добротата на мотор,
сложете й една червена каска.
И нека въобще да не говори
следобед сънищата ви да стряска.

И нека да не е като принцеса,
да не е задължително красива.
Да има за другари едри песове
и да пищи от ябълки червиви.

Тя нека да е весела и тънка,
със кожен панталон и със сафари.
И ще я заобичат всички пънкове,
ще я целуват нежните хипари,

девойките на нея ще приличат.
Да си добър ще стане много модно.
Открийте Добротата във момиче
и го пуснете да греши свободно.

🙂

________________________________________________

Честит първи учебен ден, сладки деца и любими колеги! 

♥

Когато книгата е написана,
ако нямаш заглавие, дошло от само себе си,
Бог да ти е на помощ.

То трябва да е точно, но не илюстративно,
да загатва, без да преразказва,
да дава изпълними обещания,
да е привлекателно за новите ти читатели,
а верните стари читатели да кимнат разбиращо, когато го зърнат,
да се свързва с името ти по приятен начин,
да е музикално,
да има образ, най-добре да ангажира няколко сетива,
да е кратко,
да изразява,
да привлича,
да не напомня на друга книга, освен ако не е важно именно да напомня,
да има закачка в него,
да може да се разбира по няколко подходящи начина,
да подсказва вечния първи въпрос на журналистите,
да не ти е неудобно да го кажеш на майка си,
да ти подхожда,
да подхожда и на книгата, все пак…

И ако заглавието не е дошло от само себе си,
ти ровиш и оглеждаш думите в текста,
после започваш да чуваш заглавия в новините, във всеки разговор с приятели, по надписите в магазините, по всички надписи, включително и по вратите на обществени места, питаш всички, врънкаш всички, досаждаш на всички, сънуваш идеалното заглавие, събуждаш се и го забравяш, пробваш всяко нещо как ще изглежда в кавички, отхвърляш всичко, вкопчваш се в някоя дума, захвърляш я с отвращение, отчаяно избираш нещо, после го пускаш да падне лекичко, уж случайно, имаш тъмни кръгове под очите, напиваш се, имаш махмурлук, завиждаш на другите автори, че всички хубави имена вече са заели, ето, дори „Бдение над Финеган” е заето, и „Война и мир”, и „Три сестри”, проклинаш факта, че си се родил твърде късно, не, сериозно, дай да измислим едно заглавие, не, няма да дойде само, няма го, времето минава, помощ бе, хора, загивам бе, не, не мога, сядам и

Хора, ужасна история е това, ви казвам.

В живота и в изкуството
най-важното е чувството.
От всички чувства на света
най-сладкото е любовта.

С парите и с имотите,
с монетите, с банкнотите,
без обич се живее в мрак,
без обич си бедняк.

Но откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш в любовта.
Откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш ти.

Затварят я поетите
във римите, в куплетите,
ценят я познавачите,
подправят я готвачите,

изследват я, преследват я,
а има тайна лесничка –
записвайте си, следва тя
във тази малка песничка:

Откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш в любовта,
откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш ти.

Това е песничката за началото на спектакъла, който репетираме в момента.

За съжаление, краката не са откраднати,
а са любезно закупени и изпратени тук от Ваня Могилска.

🙂

Ние си репетираме,
към средата на октомври ще ви каним на премиера
в Раднево. 🙂

Щом сърцето обезоръжено
се стреми на всички да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти –
никого не иска да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

Скрива се. От всичко се откъсва.
По-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, ходи, свети, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

 🙂

Някои неща човек ги разказва с лакомия.

Просто няма търпение да изговори думите. Бърза за следващите, иска и тях да подържи за малко в устата си.

И разказва на големи хапки, и пропуска важни моменти, и ръси трохи от истории.

С пет думи – нищо не му се разбира.

Извод – и в разказването на истории е важно въздържанието!

Снимчицата е от тук.