ЗЛАТНИЯТ ВЕК
1968 – 1982

Директор: Васил Апостолов

Разказват
Режисьорите проф. Атанас Илков, проф. Николина Георгиева, Владимир Парушев

Актьорите Добрина Василева, Добрина Бунарджиева, Георги Монев, Анастасия Луканова, Здравко Калпакчиев – Зико, Маргарита Апостолова, Ива Апостолова, Георги Георгиев – Гец, Вяра Калинкова, Надя Тошева, Мая Димитрова

Тон-техниците Красимира Железарова, Борис Енев, Диана Дурлова

Добрина Василева В историята на нашия театър най-големият връх беше по времето, когато директор беше Васил Апостолов.

Здравка Михайлова При Васил Апостолов театърът много бързо тръгна напред. Със страхотен хъс! Актьор човек, тя душата му е друга.

Проф. Николина Георгиева Васил Апостолов беше мой студент, в първия випуск „Актьорско майсторство за куклен театър” във ВИТИЗ. Той толкова много ми помагаше! Ние всички, цялата група преподавател и студенти – всички бяхме един борчески екип, който трябваше да защити правото да се открие и да я има тази специалност – защото тогава това беше само експеримент. Да се утвърди, да се легализира. И ако не бяха студентите, такива като него, това нямаше да стане. Той хвърчеше, търсеше ни зали в разни читалища, където да репетираме – само и само да върви работата. Още като студент, в академията, той помагаше да се реализира обучението – отдаден на куклите, и в същото време безкрайно амбициран да помогне.

Тогава всички му викахме Директора.

Просто имаше дарба. Тогава още нямаше специалност куклена режисура, но като един от най-добрите, като човек, който от всичко се интересува, той избра режисурата. Необходимо е да се вдадеш, да мислиш, да създадеш просто от нищото нещо, за да стане живот на сцената – а Васил имаше тези качества. Нямаше как да не стане режисьор или да не стане директор.

  Има още →

Имало едно време една съвсем, съвсем мъничка бубулинчица. Тя имала четири мънички краченца и на всяко краче – по едно малко чехълче. Бубулината била цялата кристална, ама не от стъкло-кристална, а жива-кристална. Тя била толкова красива, че принцът като я погледнал – и не можал да си отвори очите. Тогава те се оженили и били толкова щастливи, че целият град станал кристален, а също и конете.

1999 г.

Меко

На М. Донева

Можеш ли да си поток,
да се сливаш със нещата?
Да протичаш през живота,
без да стъпваш по земята?
Можеш ли да не бодеш,
да си ласкав и магичен?
Даже докато ядеш,
да сияеш от величие?
Да си малък като кръг,
а да вдигаш планината…
Сладостта ти да се слива
с естеството на нещата.
Да си чуждия копнеж,
но и своята стипчивост,
да се връщаш, без да щеш,
към плачливото си минало…
Да си чист като вода
и да промениш земята?
Следвай своята следа,
без да драскаш тишината!

♥

Ако някой ме обича,
лятото ще се забави.
Дълго пролетта ще кити
разцъфтелите дъбрави.

Дълго ще долитат птици.
Бистрото небе ще пее.
Ще полюшват стан черниците.
Тайно вишните ще зреят.

Ако някой ме обича,
ще е празник всеки цвят.
Всеки корен, всяка рима
ще го правят с мен богат.

Ще се пукат водни капки.
Лудо ще шумят реки.
Ще е звездно, ще е лятно,
ще ухае на липи

и ще бъде всяко цвете
разбираем послеслов.
Нежносинята планета
ще светлее от любов.

Не го казвам, за да ме погали някой по плоската главица и да ми каже – о, о, о, справяш се, справяш се, виж само колко хубаво се справяш.
Казвам го заради лепкавото чувство на дезориентация.
От време на време, но все по-често и на все по-продължителни периоди
губя представа къде съм, кое е добро и кое е правилно, защо правя това, което правя.
Едно безформено, меко усещане, жилаво и еластично, че накъдето и да тръгна, тъпча на едно място.
Тъпча на едно място, това е във въздуха. Не мога да дишам добре, дишам шумно, вдигам гюрултия около дишането си, хората ме питат – тъжно ли ти е, скучно ли ти е.
Виждам протегнати ръце, а не мога да се хвана за никоя от тях.
Абе хора, каква е тази гадост?!
Ако пия витамин С, дали ще ми мине?
В рамките на общото голямо Нищо има всякакви хубави неща, тропат кестени, блещукат пръстени, нямате си представа каква хубава книга чета (ще ви кажа скоро, имам още сто страници до края й!) („Възвишение“ на Милен Русков), слънцето е топло, приятелите ми са около мен, родителите ми са живи и здрави,
Не се справям.
Дишам, щом съм жива, а имам чувство, че се задушавам.
Правя сто хубави неща, а виждам, че нищо не е до край добре и всичко не ми стига.

Какво означава това?

Слава богу, не ме въртят ставите и не ми се обажда ишиас, и ревматизъм нямам.
Затова познавам, че времето се сменя, по особения гъдел в дланите, когато започне да ми се плете – може би един лесен, дълъг шарен шал.
Пече ми се сладкиш с карамел и ябълки.
Ходилата ми стават студени, и така ще бъде чак до юни 2012.
За пръв път написах 2012… ето и за втори.
Ето какво още си спомних.
Но с това май стигнах прекалено далеч прекалено бързо.

През очите ми е лесно
да се видиш очарован –
как си кротък и чудесен,
как си силен и поробен.

Лесно е да ме загубиш,
а ме искаш – да ме имаш.
Аз съм благодарна публика.
И съм ти необходима.

🙂

Тази вечер гледах  прекрасен спектакъл, от онези, след които сърцето ти е пълно с радост.

„Разкази от бъчвата“!

Това е моноспектакъл на Димитър Иванов.

Режисьор е Димитър Стефанов, сценографията е на Йордан Иванов, Димитър Димитров и Полина Христова.
Да знаете само колко хубаво беше! Това е куклено представление, и артистът така хубаво си водеше куклите, че те наистина го милваха и целуваха, и той се криеше от тях, и ги преследваше, а после…
И още, той отиграваше всяко нещо, което се случи, и беше толкова живо всичко!
И смешно, и открито, и за любовта, без нито грам лиготия.
Такова младо, талантливо, красиво, храбро пиратско представление никога преди не съм гледала.
Ако знаех, че ще е такъв празник за душата, щях да кажа на всичките си приятели непременно да го гледат…
Но то нали пак ще се играе? Поне в София, нали ще се случи пак?
Сто на сто!

Идете да го гледате в Ателие 313, гледайте го непременно! 🙂

ПП Мога да разказвам за представлението, но то още ми е отвътре и не искам да го вадя от там… а и както казва Снусмумрик, „Не разбират ли, че ако почна да разказвам, всичко ще се натроши на думи? А после ще изчезне и като искам да си спомня какво е било, ще помня само как съм го разказвал.“
Ако имате възможност, гледайте, моля, „Разкази от бъчвата“. Благодаря.

Иде време за супа,
иде време за чай.
Под обувките хрупа
остро чувство за край.

Иде време за хрема,
иде време за кал,
мръсно есенно време,
с ръкавици и шал.

И мъглите си влачи,
и гласа ще ми вземе.
Иде време. Обаче
рано и не навреме.