Това беше в най-лошите години. Живеехме в неуютна квартира, спяхме на пода, стената беше вечно мокра, дрехите ни стояха в чували, детето беше вечно болно, опитите да тръгне на градина – печални и неуспешни, нямахме пари даже за храна, прехранвахме се основно с каквото ни изпратят в колети, спомням си как се радвах, ако майка се е сетила да пъхне например някой сапун – сапун! няма да се чудя как да купя сапун, а почти е свършил. Дори на мен самата ми звучи като разказ на оцелял във война или под обсада, но то така си беше. И самота, безкрайна. Нямах пари за билет за трамвая (какво остава за два – за отиване и връщане), мъжът ми излизаше час по-рано, за да стигне навреме пеша на работа, а се връщаше пет часа по-късно, защото се запиваха в работата, не знам с какви пари, то за това пари винаги има. Аз не можех да отида никъде просто така, как да отида далече пеша с детето. Не можех дори да се обадя по телефона на някоя приятелка в града. Близо до нашия блок имаше телефон с жетони, но дори и да имах някой жетон, пестях си го. Обаждах се на нашите един-два пъти в месеца от пощата. Трябваше да избера дали да оставя малкия при баба му, за да си търся работа, или да караме така засега, но да съм си с него.
Та, точно в това време.
Се прибирам към квартала с трамвай 20 от някъде, сама съм. Не съм добре.
На седалката до мене един дядо вади от джоба си някаква пръчица и започва да си дялка с отварачка за консерви. Такава, извита и остричка като клюн на граблива птица отварачка. Стърготините са микроскопични. Падат и се събират върху гънките на ризата му. Гледам съвсем отблизо, сигурно затова си спомням ръцете му, а лицето не. Вика ми – лъжички правя, от клечки. Като направя шест, ще ги дам на снахата. Извади една от джоба си да ми я покаже.
– Много е хубава!
И тогава той ми я даде. Станала по-светла от другите, ще развали на снахата сервиза. Можел да ги лакира, но пък да не се загуби резбата на дръжките.
Вземи, вземи я, аз ще направя друга.
Взех лъжичката, тя се скри в шепата ми, а аз се уплаших да не я счупя, и си помислих, че животът непременно вече ще стане по-хубав, с тази лъжичка, и се усмихнах, а пък аз съм се разревала, и слязох на следващата спирка да не се излагам пред човека, и вървях 4-5 спирки до квартирата. Държах си лъжичката и си мислех, да, непременно ще стане по-хубав, с лъжичката.
Днес я намерих.
По-хубав е.

Когато човек отдели от времето си и посети някой спектакъл, примерно оперета, той винаги печели.
Хубавото представление му доставя радост и наслада. То е естетическо преживяване.
Не-хубавото представление, от своя страна, е философско преживяване.
То буди у човека изумление и го тласка към размисъл.
Кара го да си задава въпроси като:
– Какво правя аз тук?
– Щом историята е оставила дадено заглавие да потъне в забвение, какви вселенски сили карат някои хора да го ексхумират и да го турят на показ на сцената?
– Какъв ли злодей е бил този и този певец, щом кармата тъй жестоко му се подиграва (подритва го, пържи го, скача му по главата). Това, да се родиш с дарба, да я осъзнаеш, да работиш от детска възраст, да се изучиш в консерваторията и другаде, да изпееш толкова велики арии, и после да те кльофнат в някоя безумна постановка. А кажи ми? Разковничето сигурно е в някой предишен живот, няма друг начин.
Важи и за музиканти, хористи, балет.
– Оперетата, да речем, е комична. Това се разпознава по костюмите, въртенето на очи, правенето на смешки тип „Комиците“, женския бой, пиенето на очистително, пърденето, насирането и други физиологични изблици, използвани като кулминация на веселието, развръзка на конфликта и като цяло, като деус екс махина (лошият се е осрал, следователно е победен).
Следва ли, че всеки, който се е осрал, е победен, следователно лош? (В това число постановъчният екип?)
– Е ли възможно чувството за нереалност и неадекватност да идва от зле подбраното място? Ако дадена оперета се представи в някой бар, примерно в Тортуга, не би ли било по-хармонично и оправдано това и именно това изобилие от определени изразни средства?
– Бива ли да се ходи на оперета трезвен и това не затваря ли чакрите на зрителя, като го прави неподатлив и непропусклив за авторовите послания?
– Хубавата музика оправдава ли необяснимите и не дай си, боже, нелепи творчески решения?
– Ако преобладаващата част от публиката се смее и се забавлява, а конкретен зрител се мята в крайни състояния на изумление, съжаление (към изпълнителите и към себе си главно), потрес и нетърпение да се махне от залата, е ли това художествено преживяване, естетически феномен, вид катарзис?
– Какво разбирам аз?

?

Благост и успокоение, даже не се насилвам да се зарадвам, гледам ги като за пръв път, и все едно не съм ги нарисувала набързо, несъзнателно, докато с Иво си пишем, а и наистина има ли значение дали идват от ръката ми или от пръстта, все едно е.

Кафява сойка светва със синички перца.
За първи ден пръстта излиза на открито.
Сред пясък, сол и кал самотна обица
на дъното на локва блещука упорито.

Градът се мие сам, разтапя си леда
и става все по-мръсен. Обаче как се смее!
Прилича на болник, по чудо оцелял,
внезапно осъзнал, че май ще оздравее.

Сексът прави любовта видима.
Също и целувките.
Грижата един за друг.
Споделените моменти.
Споделените красиви моменти.
Стихотворенията. Музиката. Топлината. Топлотата.
Някои от тези неща си ги имате вкъщи. 
Ние можем да ви предложим само най-мелодичните и близки до сърцето джаз-стандарти, с български думи, в уютна обстановка, с хубаво вино и със стихотворения, в които се говори за добри хора като вас.

На Свети Валентин джазът и любовта ще пеят на български.

Ако си имате любим човек, елате двамата.
Ако сте сами, пак елате, и вече няма да сте сами,
а ще бъдем заедно с музиката, поезията и любовта.

Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венцислав Благоев – тромпет,
и Мария Донева – думи

На 14 февруари в София, в Чайната на „Бенковски“ 11
https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

Вход за концерта – 10 лева.

Телефон за резервации: +359887051080

Влизам си в книжарницата, и даже не го виждам. А после изведнъж го видях – любовен кът, и аз там. 
Благодаря!

❤

Тя беше в детския отдел. Доведоха я от Зелени балкани.
Казва се Лулу. Болничка е, има пердета на очите, затова си живее с хората, няма планове да се връща в дивата природа. Не ловува, хранят я.
Много е хубава!
На съвсем ново място, заобиколена от непознати хора, които се приближават и искат да я помилват, тя е сдържана и достойна. Не издава нито звук. Следи движенията. Не мога да преценя усмихната ли е, или възмутена, или позира за снимките (кой би могъл да се удържи и да не я снима).
Какво хубаво момиче е Лулу! Цялата е пух и кадифе, клепките й са кадифено-сиви, очите й са като топчета от лъскаво и непрозрачно черно стъкло.
Изпитвам спокойствие, чувам тишината й, изпълва ме уважение към милото птиче Лулу. Хубава Лулу.

Земята се върти и те отнася,
а аз във капка от любов се давя.
Дори и липсата ти е прекрасна.
И повече какво да се направи?

Как мога да ти кажа: обикни ме,
кажи ми от кого да те измоля…
Повтарям си любимото ти име
и името ти има вкус на пролет.

Юли започна да прави всичко на инат още от първия ден на лятото. Излизаше почти гола, прибираше се късно, нарочно си забравяше телефона или не го вдигаше.
– Виж си стаята! Пак е на вили и могили! – викаше майка й в редките случаи, когато Юли се задържеше вкъщи достатъчно дълго, че да се появи възможност за разговор
– На вили и могили!
– Не е на вили и могили! На дюни и маймуни е! – отговаряше Юли и без да иска са усмихваше.
Майка й също се засмиваше, също без да иска.
Юли и майка й много си приличаха. По-рано обичаха да се мотаят заедно и често ги мислеха за сестри. Но тази година нещо се беше променило. Юли постоянно се дразнеше от майка си и всичко я вбесяваше.
Ето и сега. Тъкмо се усмихнаха и за миг изглеждаше, че ще се разминат без повече кавги, и майка й я заобиколи и влезе в стаята й. Започна да вдига от пода фанелки, книги, чифт дънки. Крачолите бяха навити. Тя взе да ги оправя и от гънките се изсипа цял куп пясък.
– Свинщина!
– Не ми пипай работите! Това си е моята стая!
– Абе ти момиче ли си, или… Как търпиш тази бъркотия!
Лекият вятър полюшна пердето. На терасата нещо се раздвижи.
– Мамо, казах ти, ще оправя. Сега излез!
– Всеки ден се повтаря едно и също. Снощи в колко се прибра? Какво като си във ваканция! За нищо не мога да разчитам на теб!
– Майко!
Гласът на Юли звънна прекалено високо, непремерено, и въздухът в стаята се промени. Раменете на майка й се отпуснаха. Тя разтвори пръсти и остави дрехите да паднат на пода.
Обърна се, излезе от стаята и съвсем безшумно, много внимателно затвори вратата.
Юли седна на леглото. Гневът я напусна и след него не остана нищо.
От терасата влезе черният януар, който Юли снощи прибра от улицата.
Януарът беше голям като много едър ротвайлер. Имаше огромни лапи, които тихо тупкаха по пода, когато дойде до нея.
Юли знаеше, че не бива да се доближава до януари в никакъв случай, но се влюби в този в мига, в който го видя снощи. Чак се изненада от себе си, че не изпитва никакъв страх. А и той все едно я избра в тълпата на крайбрежната улица, дойде право при нея и опря муцуна в дланта й. Беше толкова висок, че тя би могла да го язди като пони.
Нямаше нашийник или някакъв друг знак.
Очите му бяха ярко сини, а зъбите – бели като сметанов сладолед.
Юли прекара целия следобед и вечерта с януара. Заведе го на плажа. Той се изкачваше удивително ловко по скалите. Плуваше в морето толкова навътре, че Юли го губеше от поглед. После пак се връщаше при нея. Излизаше от водата чист и сух, а дъхът му беше толкова горещ, че дори в топлата лятна вечер от устата му излизаше пара. Ухаеше на чисто. Юли никога преди не беше изпитвала толкова дълбоко спокойствие.
По едно време се усети, че му говори, и беше очевидно, че той я разбира.
Е, как би могла да го зареже?
Затова го прибра в стаята си.
Подаде му ръка и януарът подуши пръстите й. После отвори уста и захапа ръката й над китката, съвсем леко, нежно.
Двамата останаха за малко така – тънката бяла Юли и огромният черен януар, висок колкото нея, както беше седнала на леглото.
– От къде се взе? Загуби ли се? От някой кораб ли слезе? Януари има само през зимата, сигурна съм. Добре де, вече в нищо не съм сигурна – засмя се тя и гушна животното през топлия врат.
– Какво ще правим с тебе, а? Какво ще правим?
Юли затананика тихичко и се смъкна на пода до януара.
Майка й стоеше в коридора, слушаше нежната мелодия и се усмихваше на нещо свое.

+

Много съм се захабила.
Кожата ми ме издава.
На кого ще стане мила
старичка жена такава?

Мислите ми – умни средно –
взех наум да ги спестявам.
Кой с възхита ще погледне
никаква жена такава?

Прекалено ли избирах,
шанс съдбата ли не дава?
Как се случи – не разбирам.
Боже, аз не бях такава.

Стара сврака, куцо пиле,
кукувица с лоша слава.
Няма кой да ме окриля,
нито да ме защитава.

Зиме, лете – тежко време.
Ум умува, пулс пулсира.
Или дявол да ме вземе,
или Бог да ме прибира.

Паунка беше пиперка.
Паунка си беше чушка, но баба й Пауна, на която беше кръстена, била родом от Северна България, а там на чушките им викат пиперки.
Тя не познаваше баба си, но другите й роднини бяха много досадни. Благонравни, едри и месести, те висяха лениво по клонките, печаха се на слънце и постепенно и най-безхарактерно променяха цветовете си . От солидно зелени ставаха елементарно оранжеви, а после сладникаво червени.
Не и Паунка.
Тя се появи последна на върха на чушковия храст, и склони да расте, но неохотно и едва-едва. Все се криеше под листата, не искаше да се черви като другите.
– Аз да не съм ви някаква проста селянка! Аз съм севернячка, пиперлива пиперка, люта като пепелянка!
Другите чушки, благи и лениви, по-големи и по-мъдри от нея, дори не се дразнеха.
Само доматът отсреща кимаше с дебелите си розови бузи и се подсмихваше:
– Ти май си се кръстосала с някоя люта чорбаджийка…
Паунка уж кипваше:
– Ти себе си гледай! – но мисълта, че в нея има нещо чорбаджийско, й допадаше.
– Севернячка-чорбаджийка, пиперка-пепелянка – тананикаше си тя и ситно потропваше на място.
Хората минаваха, откъсваха едрите зрели чушки, а към Паунка никой не посягаше.
Тя пък сега взе да се чувства пренебрегната:
– Алоу! Пропусна си късмета, ей!
Взе да се пъчи, но нали беше дребосък, никой не я поглеждаше.
Слънцето заслабна, земята се вкорави, притъпи се, соковете изстинаха и се движеха едва-едва.
Лютеници, апетитки, печени чушки – всеки намираше дом и сигурност.
Накрая Паунка остана сама. Сгърчените листа я дращеха, вятърът все я удряше в стъблото. Сухите й семки подрънкваха.
Градинарят оскуба всички чушки и домати, нахвърли ги на куп и отиде за ръчната количка, да ги изнесе от градината.
Пиперката Паунка се озова най-отдолу, посрамена и огорчена.
– Колко безвкусно! Няма кой да оцени хубавото. Аз да бях в Северна България…
– Ах, колко е красива! Колко е мъничка и зеленичка! Истинско бижу!
– Моля? – Паунка подозрително погледна натам, откъдето идваше гласът.
– Никога не съм виждал по-прекрасна пиперчица!
– Как ме нарече?
– Пиперрррчица! О, извинявай, не сме се запознали. Аз съм Исперих. Мишок съм. Прадедите ми са от Северна България, затова у нас така наричаме чушките.
–  Паунка, приятно ми е. Извинявай, че така съм полегнала в тоя прах тука…
– Пиперката Паунка! Когато бях млад, една мишка-каракачанка ми предвиди, че имам паун в бъдещето. Позна! Паунке, ела с мен у дома, на ръце ще те занеса, ти само склони!
– Ами… да дойда… Нямам някакви планове точно за довечера…
– Прекрасна си! Само малко сиренце ти липсва!
– Виж, Исперих, може да съм малко люта…
– Обожавам люти! – замечтано измърка Исперих и нежно загриза дръжчицата на Паунка.

Дразня се, защото на снимката излизат най-грубите щрихи само.