Ходих на опера!
Аз до последния момент не бях сигурна дали ще отида, защото предната вечер паднах на леда и всичко ме болеше (още ме боли, но по-малко). Обаче татко ми забрани да излизам и просто не ми остави избор.
Таксито ме остави на светофара откъм библиотеката. Както ми е сковано гръбчето, защото здравата се разтърсих, като се приземих по гъз оня ден, едва се добрах до входа на операта. Помислих, че от там ще е по-безопасно, не исках да вървя по мрамора, но се оказа, че вероятно съм сгрешила – грапав лед, заоблен и излъскан от колите, лоша работа. Стигнах де.
Публиката в салона беше с една идея по-многобройна от артистите и музикантите, което е тъжничко.
Програмата беше от две части: първо опера, „Селска чест“, после антракт с чаша вино, което беше, както се казва, комплимент, а после балет – „Делвата“.
Понеже „Селска чест“ е кратка като времетраене, било обичайно заедно с нея да се представя по още нещо.
А това е толкова хубава опера! Музиката е вълшебна! Написало е я момче на 21 години, Пиетро Маскани, а цялата опера има толкова могъщо и страстно звучене, че каквото и да е изпълнението, не можеш да не си съпричастен. Красота и страст, и какво значение има, че е студено? Всичко друго забравяш.
Пиетро Маскани
Микеланджело е завършил Пиета, когато е бил на 24 години. Изваял я е от един цял къс мрамор, и това парче камък излъчва толкова много нежност, мъка и красота…
„Селска чест“ ми напомня за Пиета. За непоправимото, за безвъзвратната загуба, за любовта, която буди гняв и ярост и копнеж по смъртта и по Бог. Цялата тази трагична нежност, самота и отчаяние – насред празника, кипналата пролет, множеството от безразлични хора в празнични дрехи, сладките деца, сладките звуци.
Пиета
Гергана Русекова е Сантуца. Тя е отхвърлена, пренебрегната, изоставена, без чест и без любов. Чувала бях името Сантуца и съм си мислила – леле, какво глупаво име, едно такова пренебрежително и смешно ми звучи. Не, кажи честно, без да познаваш жените, с кого би искал да имаш любовна афера – с жена на име Кармен или с жена на име Сантуца?
Обаче, знаете ли, постепенно, с напредването на действието, те вече не я наричат Сантуца, а Санта. Може да е случайно. Не знам, не познавам тънкостите на италианския език. Но може и да не е случайно. Санта.
Туриду и Сантуца
Тя е съвсем сама, без подкрепа от никого, потъва в земята от срам, унижение, разочарование и тъга. Тя живее в някакво тъпо италианско село, да му се не види!
Гласът й, присъствието й, цялата емоция, която излъчва. Затова не искам да пиша за нищо друго. Не можех да откъсна очи от нея, тя ми беше най-важното, в моето преживяване, заради нея ще отида на следващото представление.
По същата причина съжалявам малко, че останах за „Делвата“. Беше веселко и целият балет беше лекокрил и развлекателен, но аз бих искала да си тръгна с операта в ума и в сърцето. Те ме разсеяха, а аз не исках това.
Хайде да ходим на опера! Вярно, рисковано е в тази поледица и в студа, но балерините и певците рискуват много повече от нас. За нас операта е красиво преживяване, смислено развлечение, три прелестни часа от живота ни. За тях операта е тяхната съдба. И те са там.
И нека да споделя нещо прекрасно, което ми изпрати Яница Нешева:
Вижте как този диригент преживява музиката.
Бабата се засили към хладилника, но Иван й подложи крак и тя се просна в цял ръст на мраморния под, плъзна се по корем и се блъсна с глава в стената. Това още повече я разяри. Тя скочи с яростен вик и се хвърли към него. Той беше подготвен. Сграбчи тежкия тиган и я прасна по лицето.
Баба му запази равновесие. Заби пети в пода и само с едно завъртане от кръста се обърна, хвана малкия телевизор и го хвърли към него. Уцели го в корема. Той се преви на две, от очите му рукнаха сълзи.
Баба му тържествуващо се изхили, но радостта й бе кратка.
Той падна на колене, после рязко я хвана за левия глезен, дръпна и тя падна, този път по гръб. Извъртя се като змиорка и го захапа за прасеца.
Той изпищя и започна да я налага с някакво списание за готварство. Бабата не пускаше, напротив, зъбите й се врязваха все по-дълбоко в стоманена захапка.
Той тръгна към масата, като влачеше баба си, впила уста в агонизиращия му прасец. Седна на един стол и започна да я рита по главата с другия си крак. След десетия ритник тя отхвърча назад, а ченето й остана да гризе крака му.
Докато се опитваше да го разкара от себе си, Иван я изпусна от поглед. Това бе неговата грешка.
Бабата пъхна ръка под възглавницата на дивана и извади от там узи. Той чу зловещото прищракване.
Тя дишаше бързо и плитко, но ръката й не трепваше.
– Бабо. Бабо. Стига. Няма да ме застреляш.
– О, нима?
– Не ти стиска.
– За последен път те питам: ще си доядеш ли закуската?
– Не! Изядох 8 палачинки и 6 мекици! Не мога повече.
Баба му въздъхна, после примирено вдигна рамене и го застреля между очите.
Пъхна узито обратно под възглавницата, седна отгоре и мило каза:
– Чудо голямо. Остават ми още три внучета.
Ден 1
Новото лекарство, което ми дават, първо ме накара да подскачам, да се въртя и да се премятам като луд. Когато треската отмина, осъзнах, че разбирам какво си говорят учените.
Ден 2
Треската вече е по-поносима, а лекарството започва да ми харесва. Познавам часовника. Остават ми 7 часа до следващата доза.
Ден 3
О, лекарство! Чуден лек!
С теб не съм плъх, а човек!
Трети ден с теб продължавам,
и деля, и умножавам!
Над Вселената умувам!
Божке! Взел съм да римувам!
Ден 4
Влязох в контакт с плъховете от съседните клетки. На всички субстанцията действа по идентичен начин. Общувахме с кодирано подрънкване по теловете на клетките, докато не осъзнахме, че сме развили телепатични способности.
Ден 5
Много сме! Силни сме! Нормално е да завладеем света.
Ден 6
Сънувах странен сън. Бях на тъмно и топло място. Чувах приглушени гласове от някъде далеч. Исках да отида при другите, но мястото ставаше все по-тясно. Тогава със зъби и нокти аз си запробивах път навън. Някой пищеше. Обливаше ме гореща кръв. Накрая подадох глава, поех си дълбоко от студения, светъл въздух, огледах се и видях, че излизам от корема на умиращата си майка, която ме гледаше злобно и се смееше, докато умря. Искам си дозата! Искам си дозата!!! Дайте ми лекарство!!!!!
Ден 7
Излязох от клетката. Не е проблем. Човеците са глупаци. Щом си допиша страницата, ще изляза на двора да хвана някоя котка. Всъщност ето една. Видя ме. Явно е решила да дойде доброволно да я убия. Има гаден дъх. Но защо така нагло, толкова близо до мен тя си отваря устат…
Да кажа, че „География на гения” ми харесва, то ще е все едно да кажа, че харесвам Слънчевата система.
Слънчевата система е толкова категорична, голяма по размери, изпълнена със замах и преливаща от изненади, че то на нея й е все едно дали Мария Донева от Стара Загора я харесва.
Обаче пък да си читател и да пропуснеш „География на гения”, ще е все едно да пропуснеш Слънчевата система.
Пиша тука тез хвалби и се смея, и ми е весело, може би защото съм в театъра, чакам едни снимки да се покатерят на сайта на театъра с присъщата им костенуркова бързина, навън вали сняг на парцали, общинското парно грее, та се кине, а аз пия горещ шоколад с добавена капка уиски в прилив на вдъхновение и в разрез с трудовата дисциплина.
Пия си шоколада и гушкам „География на гения”.
Тя е дебеличка, топло жълта, с чаши гениален чай върху твърдата корица. Много красива, в духа на предишните две книги на Ерик Уайнър – „География на блаженството” и „Човек търси Бог”. Много обичам красиви неща. И безупречни неща обичам.
А най ми е любимо да получавам нови знания по чаровен и забавен начин. Според мен това е книга, която може да се чете и от ученици и други новаци в света на идеите, и от хора с познания в различни научни и и художествени области. Искам да кажа – Ренесансът във Флоренция е тема, която силно ме вълнува, чела съм книги по темата и съм виждала Сикстинската капела с очите си, затова бях страхотно ободрена и зарадвана да науча куп любопитни подробности от личния живот на най-великите творци от онова общество и време, да си ги представя, поставени в контекста на тогавашното ежедневие, политика и стил на живот.
За Ханджоу пък не знаех нищо, преди да започна книгата. А я ме вижте сега!
Това е книга, която едновременно провокира, ласкае ума и радва сърцето. Определено е обогатяваща.
”География на гения” е в жанр, създаден лично от Ерик Уайнър – несравнима с нищо друго сплав от история, журналистика, пътепис и жизнеописание. Поставя повече въпроси, отколкото са отговорите по страниците й. Погледът върху историческите и антропологичните проблеми е толкова широк, че всяко изречение би могло да бъде отправна точка за ново, по-задълбочено проучване, ако на някой му стане интересно точно това. Или онова. С хубост и блага обилна, тази книга, макар че я прочетох (два пъти!) в края на 2016, със сигурност ще бъде сред най-важните ми книги за 2017.
Аз съм горда собственичка на предишните две книги на автора, но още не съм ги прочела чисто целите. Може би защото ми ги подариха и не съм ги изстрадала (първата я получих срещу заек, втората като дар). Ето, сега ще си ги прочета подробно и последователно.
Макар че те не настояват да бъдат четени задължително точно така. Могат да се четат и в произволен ред, според вдъхновението. Примерно, надявам се Иво да прочете главата за Единбург, за какво мръзне там в тая ветровита Шотландия, нека да научи нещо. Нека да научи още нещо. А хване ли се да прочете една глава, книгата после няма да го пусне.
Когато за пръв път я взех в ръцете си, пихме кафе с Миленка в Дръмс, отваряхме си на произволни страници, да видим какво ще ни се падне. Аз отворих на абзац за древната китайска поезия. Миленка – на една история за Моцарт, който композирал дори в момента, когато жена му раждала първото им дете и вложил толкова много от емоциите си, че после музикантите не можели да повярват, че е възможно да има такова произведение и питали дали не е станала грешка при преписа на нотите. Живи хора! Какво е имало в стаите им, какво са обичали да похапват, къде са се разхождали и какво срещал погледът им сутрин, когато излязат от дома си.
И вдъхновяващо, и утешително четиво. Например някак почувствах прилив на сила и на доверие към света, когато прочетох, че промените, безпорядъкът, дори сътресенията в обществото са задължително, макар и не достатъчно условие за раждането на нови идеи. Значи не сме се мъчили напразно и интересните времена не са само проклятие, а и източник на надежда.
Редно е да предупредя за нещо. Докато я четях и дори седмици след това постоянно ми идеше да я цитирам. И понеже не можех – да я преразказвам. Така ми изпълни ума, че после все се сещах за нея, а когато хората наоколо не са я чели, допускам, че е имало риск да им досадя с тия гении. Минимален риск, но нека не го оставим неотчетен.
Много ми е приятно също, че Ерик Уайнър е написал точно три книги, и те всичките вече са достъпни на български език. Един път да сме в крак с времето.
Добре. Да видим кой абзац ще ни се падне, за да сложа произволен, но сто на сто приятен финал на този текст (че трябва и да си тръгвам, преди снегът да е затрупал всички улици между театъра и стадиона)
Стр. 164, сладурчета мили! Тя започва така:
”- Една. Почти.
– Е, през петнайсти век една книга е струвала горе-долу толкова, колкото струва една кола днес. Така че можеш да си представиш какво е означавало да имаш библиотека, колекция от, да речем, сто книги. Все едно да имаш сто коли днес. Когато някой през Ренесанса притежавал сто книги, всички го наричали „учен”.
– Защото е притежавал книгите?
– Защото е имал качествата да ги притежава. Защото, за да се сдобиеш с книга, за да вземеш решението „Коя трябва да бъде следващата?”, е трябвало да знаеш нещо за ценността й.
Сега разбирам защо книгите са оковани. Хуманистите вярвали, че в тях се съдържа най-малкото тайната на живота, така че пристигането на нов ръкопис било посрещано със същия ентусиазъм, с който ние посрещаме новия модел айфон.”
Хайде още на едно място да ви отворя за разкош. Средата на стр. 287:
”Отново сме в пежото, а Фредерике се е върнала към своята класация на композиторите. Музиката на Густав Малер е най-виенска, казва тя.
– Тя е като никога несбъднало се щастие. Като болка в сърцето. Толкова тъжна. Като живота. Музиката, добрата музика, е „износ на тъга”.
Фразата ми харесва. Тя ми дава една съвсем нова перспектива не само към музиката, а към всички форми на изкуството. Творците са във вносно-износния бизнес. Те са по-чувствителни от нас, както видяхме, и внасят страданието на несъвършения свят, обработват го, пресътворяват го в изкуство, след което го експортират, с което намаляват своята тъга и увеличават нашата наслада. Една перфектна симбиоза.”
И три (за късмет и от лакомия). Стр.112. О, тук сме в Китай!
„Ето ви и един пример за палавост по заповед отгоре. Една от големите автобусни компании в Ханджоу пуснала линия „KI55”. Комбинацията от букви и цифри наподобява английската дума “KISS” (целувка), и всички започнали да я наричат така. „Автобусът на целувките”. Хората се возели на „Автобуса на целувките”, дори ако не отивал в тяхната посока. Безумно непрактично действие за един иначе извънредно практичен народ. Един ден линията била спряна. Нямало вече „Автобус на целувките”. Хората били възмутени. Започнали да пишат писма до централните вестници. „Върнете ни автобуса на целувките!”, настоявали те. Историята завършила без хепиенд. Властите останали непоколебими.”
Щъркелите вече са готови. Всеки по пътя си – те към Африка, аз към Виена. Моцарт, чакай ме, идвам!
Няма да си взема телефона, нито компютъра. Последното обаждане ще бъде от Русе, от кораба, и после ще пусна телефона във водата.
Не мисля, че мога да направя това.
Пътуването ще е дълго.
Мога да пращам картички от всяко пристанище.
Не съм разучила нищо предварително. Планираме пътуването от година. Ти го планираш. Аз се боря със себе си и събирам решителност да приема поканата. Това ще е толкова нетипично за мен, че ако го направя, значи ще мога да изхвърля и телефона във водата. Цамбур. Цоп.
Ти си идеалният спътник. Аз ще гледам бреговете. Ти ще гледаш мен.
Ти ще се грижиш за всичко, аз ще се грижа за теб.
Искаш ли един ден да мълчим? Никак хич съвсем да не говорим! Може само да посочваме облаци и гледки, без да казваме нищо. Ако мога да пътувам, значи мога и да не говоря.
Да бе.
Ще ядем ли вкусни неща? Ама също и разни много странни, каквито се ядат веднъж в живота? Такива, смешни и гадни?
Сигурно е много хубаво в слънчев ден да седим на палубата и да се запием още от обяд. Така, бавно, лекичко.
И искам един ден и една нощ и един ден и една нощ да плача. Искам всичко да се махне от мен, да се отлее, да ме утешаваш, да се опиташ да ме ядосаш нарочно (по-добре да викам, отколкото да скимтя), да излезеш и да ме оставиш да се наплача. Аз пък веднага ще спра без тебе.
Искам да се къпя безкрайно.
Да се махна от себе си, да се сменя.
Трябва да се науча да мечтая по-добре. Сега само си спомням. И мисля за себе си.
Нали знаеш колко е хубаво след боледуване, след път, след много работа, след плаж да хвърлиш старите дрехи, да се изкъпеш, да сложиш други, чисти.
Искам да си разкопчая адреса, да смъкна от себе си града, да стъпча пътя в краката си,топъл от тялото ми, да се нося дълги, празни часове по реката, да не откъсвам поглед от залеза няколко вечери поред по цял час, до последния розов отблясък върху водите, да спя, да не спя, да заспивам в странни часове. Да меря чужди градове като в магазин за втора употреба, достъпни, пъстри, без да е задължително да ги взема за себе си, столиците да ми стоят добре, пристанищата да са ми удобни, селата да ми стават идеално. Когато се уморим – да спираме, в горещ следобед чаршафите да са идеално гладки, на здрачаване безпокойството да ме задушава, да минава, да.
Не съм сигурна, че ще заминем.
Като нищо ще кажа не.
Или ще тръгнем, а аз няма да съм казала да, и ще кажа да постепенно, когато не внимавам, когато умът ми спи, а очите ми са опиянени от нещо красиво.
Може би ще се съглася да заминем, след като отдавна вече сме се върнали, а това, за което мечтая, вече се е случило и няма начин да се върне назад. Може би за нерешителните хора е по-добре да мислят за бъдещето като за минало, което не може да се промени, не може да се отложи и не може да не съществува.
Започвам да пиша за тази книга, без да знам какво ще пиша.
Чувствам се смазана. Татко ми оставя чаша ментов чай до мишката, заповядай!, ръката му трепери и знам, че медът е прекалено много. В любимата ми чаша.
Не съм се чувствала така смазана от книга от… от онази книга на Буковски за работата в пощата. Само че тук няма секс и пиянство до продънване. Само труд, път и безнадеждност. „А Бог се смее“ разказва за пет години блъскане по пътищата и за повече работа, отколкото аз съм изработила за 40 години.
Купих „А Бог се смее“, защото Мария Станкова ми е приятелка във фейсбук, а аз се отнасям сериозно към тези неща. Не бях сигурна, че ще прочета книгата, но когато смяташ някого за свой приятел, цениш труда му, нали така?
Разгърнах я и разпознах някои изречения – чела съм ги в движение във фейсбук в реално време – когато нещата са се случвали.
Носих я няколко дни в чантата си. Пъхнах я в раницата, когато тръгнах да изпращам Иво, сладкото ми дете. Отворих я да я чета през рев.
Тази книга е убиец.
Хората откриха вода на Марс. Отворихме прозорец към Афганистан с книгите на Халед Хосейни. Всички имаме близки в чужбина, всички гледаме публицистични предавания по телевизията.
Нищо не знаем. Това ще ви кажа. Нищо не знаем.
Не знам защо никой не е разказал тази история. Нали половин България изкарва евра в чужбина. Младите деца учат и ходят на студентски бригади, те си знаят какво преживяват, Бог да ги пази. Ами жените, зрелите жени, на 40+, 50+, 60+, те къде са?
В книгата на Мария няма мъже-гурбетчии, това е книгата за жените, които скитат да изкарат пари… Даже не за парите, знаете ли, книгата на Мария е за бездомниците, все едно къде в Европа, в България включително.
Аз не зная защо тя не си е намерила място в България. Аз такъв конформист ли съм, че живея, ето ме, аз съм потънала в любов и го знам. Защо тя не си намира място?
Мисля, че това е книга за съдбата. За неудобните хора. Феноменална книга, искрена в този лъжлив свят.
Само че и аз съм искрена, явно аз по-добре пасвам, не знам.
Сега на върха на пръстите ми има едно ново изречение, умът ми се чуди, но ще ги оставя да го напишат.
Красива книга.
Безжалостна книга за смешни, жалки човечета, за луди старци, за летящи хлебарки, за маратонките на мъртвия наркоман, пълни с кръв
и за добри хора, за Тоскана, за Рим, за въображаемата стая и за излекуваното око на котето, което спи на възглавницата и пречи, за Енио и Ернестина
Смазваща книга, могат да я прочетат само смели хора.
Аз не зная какво трябва да направя сега.
Но ще изпия ментовия чай преди да е изстинал. Ще си обърша носа, ще натисна „Публикувай“, ще ви кажа, че Бог не е спирал да се смее.
Третият съпруг на Лили се пречупи като солета, когато слонът стъпи отгоре му с предния си ляв крак.
После тълпата го скри.
Лили видя всичко от миниатюрното балконче на квартирата, която бяха наели на безбожно висока цена заради гледката.
– От тук ще мине целият град, миличка! – цвърчеше възбудено третият й съпруг, докато местеше несесери, възглавнички, пепелници и една гореща ютия, случайно поставена върху масичката от самия него преди миг.
– Пари! – изквича той и я захвърли, духна на дланта си и продължи. – Точно този парад не бива да бъде пропуснат! Ще седнеш тук като царица и градът ще мине с песни и танци, за да ти се поклони!
Стаичката беше като бонбониера, пълна с виолетови, шафранени, тюркоазени и златисти бонбони; като кутия за бижута, облечена в кадифе и сатен, а Лили стоеше в нея бяло-розова, обла и невъзмутима като перла.
Пристигнаха в Индия предната вечер, настаниха се в квартирата, почти не спаха през нощта. Лили, влажна и хладна от потта, потънала в себе си. Третият й съпруг – костелив, енергичен, подскачащ от нетърпение заради всичко.
През тази нощ звуците прииждаха на глутници. Звездите лаеха, трошаха се чаши, дрънкаха звънчета и се блъскаха автомобили, вятър огъваше дървета със странни листа и те метяха земята… А въздухът беше неподвижен и мокър като книжна салфетка, току-що залята с горещ чай. Непознатите звуци не можеха да бъдат свързани с нищо и се сглобяваха в нелогични представи, леко празнични и леко уродливи.
Лили беше загубила предишните си двама съпрузи при съвсем прозаични, дори глупави обстоятелства. Първият се подхлъзна в банята при едно гостуване у родителите му, докато преследваше една черна хлебарка. Лили дори не можа да се изплаши, толкова нелепо бе паднал настрани, зяпнал от изненада, с бели боси крака, които се подаваха от мокрите крачоли на бащината му пижама.
Вторият й съпруг се спомина от алергичен шок, ужилен по езика от пчела, докато от учтивост отпиваше от една бутилка бира. А той дори не понасяше бирата!
И обичаше пчели.
Явно любовта му не е била споделена – завъртя се Лили в прекалено мекото легло и усети как тънката й нощница се отлепя от влажния й гръб и после се залепя пак, с една идея по-хладна от преди.
Е, третият брак е ново начало, нали така? Третият съпруг на Лили я взе въпреки лошия късмет, който явно я съпътстваше в любовта. Подари й пръстен с диамант, голям почти колкото стъкленото му око (той го вадеше всяка нощ преди лягане и го поставяше в специална кутийка). Когато на сватбената нощ за пръв път го видя да вади окото, Лили така рязко си пое дъх, че гърлото я заболя.
Третият й съпруг се засмя извинително, но всъщност доволно, сякаш го е хванала да й подготвя подарък-изненада, преди да е дошъл рожденият й ден.
– Не се бой, миличка, на добро е! Знам ги какво приказват за тебе, предупреждаваха ме. Ще умреш, ми викат, ще си отидеш, мъжете й не изкарват и месец, Смъртта ще те вземе млад-зелен. Но, Лили, Смъртта вече е идвала за мен и аз се отървах, откупих се с едното си око. Кой е умирал два пъти? С теб ще живеем дълго-дълго, нали? Нали?
Той пусна окото в кутийката и награби булката си с тънките си костеливи ръце, и тя се остави да я съблича. По столовете и таблата на леглото се провесиха сребристо-бели воали от роклята.
Като люспи от чесън, помисли си Лили и затвори очи.
Мъжът й уреди да се махнат по-далеч от лошия късмет и злобните приказки. Колко по-далеч от Индия? Ефикасен и чевръст, за по-малко от три седмици изпълни намерението си и ето ги в блещукащата стая с миниатюрното балконче. Закуска. Чай. Искрящо бял порцелан.
Той й избра бяло-розова рокля, покри косата й с шал, макар че от тази страна на улицата щеше да напече чак следобед. Изтича за още лед.
Парадът се изсипа в краката им като река, понесла кораби и отломки от живота на безброй мъртви принцеси. Третият съпруг на Лили изцвърча:
– Ето, носят го! Ще видиш! – шмугна се в стаята и само след миг тя го видя да се хвърля в тълпата, скоклив и бърз. В какво се препъна и как попадна под крака на слона, тя не разбра.
Счупи се като солета и изчезна от погледа й.
Хлебарка. Пчела. Слон.
Четвъртият съпруг на Лили доста би трябвало да се потруди, за да спечели това състезание.
– Не ща!
– Искаш!
– Не и не! Няма пък!
– Няма, ама има!
– Млад съм още!
– Млад ли? Мечтай си!
– Млад съм. Само на 400 години.
– Само? Само? Съучениците ти вече имат внуци!
– Защото нямат акъл!
– Ами ти бе, умния, ти акъл имаш ли?
– Имам! Затова съм ерген!
– Свърши тая. До края на годината искам да се ожениш. Иначе…
– Иначе какво?
– Иначе ще останеш без наследство!
– Все едно има от какво да ме лишиш! Имаме само тая пещера. И тя е общинска!
– Така ли мислиш?
– Така. Защо, да не би да криеш нещо от мене?
– Не знам. Не казвам.
– Мамо! Мамичко! Не вярвам да имаш тайни от мене. Аз съм твоето момченце…
– Да бе, момченце.
– Първородният ти син! И единствен при това!
– Аз ли не знам? 98 часа те раждах!
– Е, бива ли да криеш тайни от твоето момченце-джудженце?
– Ти си срам и за майка си, и за целия джуджешки род! На 400 години стана – една кофа въглища не си изкопал!
– Оф, пак почна да опяваш…
– Другите джуджета трупат злато – мооичкият го пръска по русалки и вещици!
– Женските джуджета имат по-гъсти бради от моята ма, мамо!
– Така и трябва! Пък ти, я ми кажи, с кой акъл се обръсна? Пусни си една хубава брада, да заприличаш на джудже! Татко ти ако беше жив, щеше да умре, като те види!
– Хайде сега пък татко…
– Кой ме наказа да се мъча с тоя мой син непрокопсан?!!!
– Мамо, не реви! Моля ти се…
– Не ми се моли! Молбите бяха до тук. Няма я вече мама. Има госпожа Антрацитова. И казах – до края на годината ако не доведеш булка – няма наследство.
– Мамо… ах, простете, госпожа Антрацитова! Туй с булката няма да стане. Първо, днес е 27 декември, 8 вечерта, и второ – наследство няма да получа, защото ти си на 900 години и явно, че ще живееш вечно. И ТРЕТО – нямаме пари! Нямаме нищо!
– Малкият ми глупчо. А делвата със злато от татко ти?
– А?
– А я!
– Делва?
– Да.
– И вътре злато?
– Ъхъ.
– И защо аз научавам за нея чак сега?
– Защото днес случайно намерих завещанието. Беше пъхнато при сатенените ми гащички.
– Мамо!
– Какво ги запушваш тия уши! А не съм само майка, аз съм и жена!
– И какво за златото?
– Ами в завещанието пише, че ще го наследиш на 31.12.2016, но само при при условие, че си женен.
– Ами ако не съм?
– Получават го русалките от бар „Тортуга”. Ставай! Ставай бе! Ставай и отивай да се жениш!!!
Мария Донева 