Далече, далече

Аз живея в резерват
зад невидими стени.
Тук страхът не е познат.
Не прииждат новини.

Обкръжена от предмети,
мисля мислите си стари,
от места любими взети.
Чаят диша нежни пари.

Моделирам всяка дума.
Любовта ме обикаля,
със походката на пума
идва, за да я погаля.

Някакви мъниста нижа,
в дом, населен само с мене.
Самотата ми се грижи
и ме пази. Защитена,

в топъл и заоблен свят
без внезапни новини,
в моя личен резерват
със невидими стени.

Честит първи вятър.

Червени шипки. Мед и прах.
Одърпани, смутени хора.
И вятър, който буди страх.
И къщи, бледи от умора.

Прозорци с поглед затъмнен.
Метален мирис на тревога.
Студена сутрин. Топъл ден.
Тъга – не остра и не много.

Изпити есенни жени,
оси и плодове измити.
Сезонът днес ще се смени –
клюкарстват за това врабците.

Тези възрастни хора

Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –

тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.

Той – почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.

И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.

Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.

Мое мило, любимо,
аз като остарея,
ти дали ще ме имаш,
както той има нея?

Вятърът ме дотъркаля…

Вятърът ме дотъркаля
до врата, която
е изметната и зее
цяло лято.

До вратата има пейка,
маслено-зелена.
Там една засмяна баба
чака мене.

Да не беше тоя вятър,
нямаше да мина.
Всичко тук ми е познато
от години.

И любимо, и досадно,
и не ми се връща.
Виждам, че съм остаряла
като къща.

Натежала съм, с обувки
уморени.
Бабата я няма, мястото й
чака мене.

След всичко

Хладните длани на раздялата
милват лицето. Без усилие
дни идват, дни си отиват.
Нощите са малко самотни,
благословени гладки чаршафи.
И вечер всичко си е на мястото,
където го оставих сутринта.

Любимото лице, което вече не обичам,
не ме измъчва.
Спокойствието бие по прозорците.
Това е водопад от изумление и яснота.
И само някой хубав спомен,
като парче стена
с невъзмутимо весели тапети

ме гледа сред отломките от къщата.

относно котките

Този град
изведнъж се препълни със котки
Автентични и други.
Независими и безотговорни.
Сигурно е поличба.
Сигурно означава,
че абсолютното количество на ласките
занапред ще се разпределя
между мене и още много
бездомни,
електрически,
нестабилни психически,
нескромни, разгонени,
неуспешно прогонени,
мъркащи,
хапещи,
дремещи, зяпащи…
Само че,
за сведение
на цялото котешко население,
ти си обичаш само мене.

Тъгата мина

Водата слезе по скалите
и сякаш вдън земя потъна.
А по пътеката измита
тъгата мина, и се спъна.

В дланта със борова игличка,
със колене небесно сини,
подаде си ръка самичка,
и се целуна – да й мине.

Прищя й се да си поплаче,
но никой нямаше – да види.
Тъгата се засмя, закрачи,
и някъде далеч отиде.

Септември

И навреме, и внезапно,
пак септември се прибира.
Счупва орех. Грозде хапва.
Две къпини си намира.

И къпината го драсва
с нокът. Клонка се прекършва.
Изведнъж нощта пораства.
Лятото дими и свършва.

Духва вятър и отнася
сенки на листа и птици.
Руси паяци от пясък
в ъглите плетат терлици.