Небето е сиво. От внезапния студ листата изпопадаха набързо, без да се насладят на новите си цветове, ей така се изтърсиха в грозно старо зелено. Прането виси по три дена и все по-мокро става. Краката ми са студени. В къщи един оздравее – друг се разболее.
В такова време да нямаш работа навън, да си направиш чай, да се сгушиш в големия фотьойл и да си отвориш книгата… Малко да почетеш, малко да погледаш пред себе си и да си помислиш, и ти не знаеш за какво. И после пак да четеш.

Обаче да ти се падне книга, която да ти говори топло и приятелски. Да си споделя с теб. Да я обитават такива герои, че да ти е мило за тях, дори когато става дума за дребните им навици (да измие чашата от чая, но да остави пакетчето в малка чинийка, за да го използва още веднъж), за надеждите им, за съжаленията им, за глупавите им постъпки (той заведе жена си на сватбата на своя стара любов, напи се, отиде да се обади на децата, заспа в стаята и остави жена си сама на партито). Книгата да ти разказва интересно за далечни страни и за хора, различни от теб – например за бенгалци, живеещи в САЩ – а да усетиш близост с тях. Да се вслушваш в имената на храните, които те приготвят, да си представиш цвета на стените, на роклите им, на пейзажа… Да ти спре дъхът от глупавата жестокост, която проявяват без нужда. Да ти спре дъхът от вълнение, когато усетиш заедно с тях, че любовта, която са търсили цял живот, вече е близо, зад съседния ъгъл, и те не може да не я срещнат, и е толкова огромна, че сигурно ще се разделят, защото… Защото.

Ей такава книга.
„Непривична земя” на Джумпа Лахири, преведена от Зорница Христова. Подари ми я Гери, но аз дълго време не започнах да я чета, а когато й дойде редът, я четох бавно, както се пие червено вино, с цялото й богатство от вкусове, аромати и цветове, с целия букет от емоции, които поемаха от думите на книгата и разцъфтяваха във въображението ми, и беше толкова красиво.

Има още една книга от Джумпа Лахири, издадена на български език също от Жанет 45 – „Преводачът на болести”. Аз нарочно я избягвах в книжарницата, защото не искам доброволно да държа вкъщи нищо, свързано с болести (преди доста време Вера Балева ми подари „Любовта трае три години” от Бегбеде, аз я приех, за да не обидя Вера, но съм я закопала на много тайно място и не искам да я виждам, защото ме е страх, че ако я прочета, любовта може наистина да започне да трае само три години, а аз не мога да приема това!) Навремето четях упорито и с желязна издръжливост всичко, което съм започнала, дори книги, които са ме смазвали – примерно „Ракова болница” на Солженицин, или пък „Пилето”. Ако имам причина и достатъчно силна мотивация, и сега мога да чета трудни книги, колкото и мъчително да е – защото кой може да остане безразличен. Но доколкото зависи от мен, с книгите, музиката, киното искам да си добавя красота, хармония и нежност в живота, да го направя по-закътан, по-топъл и обичлив, да не ме разболяват книгите, а да ме лекуват, да научавам от тях интересни истории, и също – как да се справям със злото, когато може, доколкото може…

Точно това получих от „Непривична земя”.
А и Зорница, и Манол ме увериха, че в „Преводачът на болести” не ставало дума точно за болести, така че непременно ще я намеря. Няма все да е есен, и зима иде…

Ще ви кажа едно нещо, което мразя: да ми е скучно.
Ще ви кажа и едно нещо, което обичам: новата книга на Спаска Гацева „Сбогуване с Арл”.

Не зная от къде можете да си купите тази книга. Аз я получих като подарък от авторката, книгата пристигна по пощата. Издадена е съвсем неотдавна, може да се каже – преди дни, от издателство Аквариус. Сега специално я потърсих в нета, но не я откривам в сайтовете за продажба на книги.
Тази книга много ми харесва. Корицата й е по композиция на Галена Воротинцева (Честита нова книга и на теб, мила Галена, щастлив път до твоя „Адрес”!)
А стиховете на Спаска Гацева…
Ами те са понякога чепати, подскачат на един крак, направо я карат през просото, не увъртат, думите им са свързани накъсо, чак искри хвърчат… Първо си казах – ама как може такова нещо… А после видях, че може.
А после усетих, че се връщам по няколко пъти да прочета едно и също стихотворение, защото някой образ се е хванал за мислите ми като малко дете и не иска да ме пусне, и аз го пренасям на гръб през страниците, после се връщам да го видя пак на неговото собствено място… Странно четене на книга беше това четене, и всякакво друго, само не скучно…

Препрочетох книгата два пъти, три пъти. Образът й се оформи пред мен, израсна.
Не бяха само чепати стихове на чепата бабичка, която се оправя и със смъртта, и с раздялата, и с живота, оправя ги и ги слага на местата им.
Присъствието, което усетих в стиховете, е на една голяма личност. Впечатляваща, драматична, способна на едри жестове. Буди в мен уважение и радост. Толкова много радост и от живота, и от смъртта има в тази книга… Противоречива и динамична, поезията й се движи бързо като летни облаци преди буря.

Живях. Незнайно как. Но оживях.
И душно беше. И въздушно беше.

Тази поезия ми е много близка с тъгата си. Голяма, постоянна като фон или остра като единствен лъч светлина, който си пробива път точно в мига на залеза.

Има още →

Книгата се казва „Човек на име Уве”.
Написана е от Фредрик Бакман и е преведена на български от Цветана Гечева. Издадена е от Сиела.
От вас се иска да оставите това, с което се занимавате в момента, и да я прочетете.
Защо?
Защото!
Защото НЕ СТЕ ПЪЛНИ ИДИОТИ! 🙂
Това е една от най-хубавите книги, които съм чела до сега. Изпълнена съм с нежност и възторг.
В нея се разказва за един дърт киселяк, който само мърмори, и който с всеки следващ ред ти става все по-симпатичен и мил.
Книгата е пълна със смешни истории, а, както каза Таня от Хеликон: „Няколко пъти се наложи да се скрия в другата стая, за да си поплача.” И аз така. Само дето не съм се крила.

Интересно, че стилът става все по-добър с всяка следваща история. В началото ми звучеше малко криво, например шантавите сравнения ми идваха прекалено много и се застъпваха, но по-нататък, със следващите страници, вече разказът потръгна по-гладко.

В карето са посочени имената на отговорен редактор и на редактор, и аз обвинявам точно тях за не съвсем малкото печатни и други грешки. На места има изречения, които не са точно изречения, защото смисълът им се губи. Просто ви предупреждавам, че ще се натъкнете на тях. Едно леко примерче, сега го мернах: „Жените с емблемите на гърдите, които пушат като комини, се разпищяват уплашено.” (Кои пушат? Жените? Емблемите? Циците?!)
…но няма да ровя да търся още примери, по-добре да избера някое сладко сравнение. Ей сега.

„Смехът й го стряска. Сякаш е карамелен и някой го е изсипал прекалено бързо и сега той бълбука във всички посоки. Никак не отива на сивия цимент и на правите ъгли на плочите в градината. Звучи завладяващ, закачлив, смях, който не се съобразява с правилата и установените норми.”

Най-хубавото в книгата са героите. Уве. Соня. Котката. (Котката ми е любима!!!) Парване. Джими. Руне. Всичките герои. Те са изключително ярки и отчетливи, съвършено фокусирани, верни и истински. Хора (и котка) от чиста, ясна порода. Такива са, че копнея да живея в този квартал и да ги познавам, и бих се надявала някога да ме поканят на гости, и за да заслужа поканата, бих била много добър съсед и…

Чувствам се обвързана със света, стегнато прегърната, обкръжена от хора, които няма да ме оставят да падна. „Човек на име Уве” ми припомни точно това, накара ме да го усетя с кожата си, направи го видимо за очите ми.

Страхотно е с каква усмихната лекота са показани взаимоотношенията между героите.

„Руне не каза нищо. За всеки, който го познаваше отдавна, беше очевидно, че през следвашите години се смаляваше. Сякаш се свиваше след всяка дълбока въздишка и никога повече не диша нормално.”

„Когато Соня излезе от чакалнята, тя тежко отпусна чело на широките гърди на Уве.
– Колко много мъка, Уве. Имам чувството, че сърцето ми бие извън тялото.
Останаха смълчани дълго, прегърнати. Най-сетне тя вдигна лице към него и го погледна сериозно в очите.
– Сега вече трябва да ме обичаш двойно повече – каза тя.
Тогава Уве я излъга за втори и последен път. Каза, че ще бъде така, макар да знаеше, че няма начин да я обича повече, отколкото вече я обичаше.”

„Сега е шест без петнайсет и котката седи по средата на кухнята. Личи й, че е недоволна, все едно Уве й дължи пари. Уве отвръща на погледа й подозрително, както обикновено се гледа на котка, която е звъннала на звънеца с Библия в лапите, също като свидетел на Йехова.”

(Снощи дочетох книгата, при това със спирания, за да удължа удоволствието,а сега, като разгръщам напосоки, за да избера цитатчета, пак се зачитам и се сещам чак след няколко страници, че търсех нещо.)

Отделните разказчета са кратки и бързи, с много смешни диалози, и от пет изречения всичко ти става ясно. И постоянството, и внезапните жестове, всичко е точно на мястото си, непоклатимо, все едно винаги е било така и ти винаги си го знаел.

„Може би мъката им заради децата трябваше да ги сближи. Само че на мъката не може да се разчита. Когато хората не я споделят, има голяма вероятност тя да ги раздели.”

Уве е монолитен. Цялостен и цял, дори когато си противоречи – например не иска да даде и стотинка повече от минималното, защото мрази да го мамят, но всеки ден отива, разчиства снега и засажда в замръзналата пръст ново цвете, а на другия ден го изхвърля и засява следващото. Розови цветя.

Уве е адски досаден и е прекрасен. Фредрик Бакман го е избрал, за да покаже с него какво значи да си жив, да не си жив и да си умрял. Три различни неща са.

Той държи най-много от всичко на качеството, а така и не успява да се самоубие. Това е най-смешното от цялата книга. Той опитва отново и отново, но постоянно му пречат.

„Ето защо сега Уве стои пред надгробния камък на Соня и едва успява да каже колко много се извинява.
– Човек така се увлича, когато се бори с хората. Истината е следната: просто се налага да ме почакаш още малко. В момента нямам време да умра.”

Уве е техничар и майстор, поправя нещата и избягва хората, но всъщност е най-милият човек на света и смисълът на живота му е… Уф. Не съм на нивото на автора, и това, което той показва просто и красиво, има риск аз да го кажа сантиментално и лигаво. Затова спирам да говоря за книгата. Само ви казвам с цялото си сърце:
Прочетете „Човек на име Уве”!
Още в началото ви казах защо. 🙂

И едно писмо.
„Скъпи Уве,
Моля те да ме извиниш, че се свързвам с теб по този начин. Лена от вестника ми каза, че не искаш да се вдига шум, но бе така любезна да ми даде адреса ти. За мен случилото се е много важно, а не искам да съм от хората, които пропускат да го кажат, Уве. Уважавам нежеланието ти да ти благодаря лично, но ми се иска поне да те представя на хора, които винаги ще ти бъдат благодарни за куража и самоотвержеността. Вече няма хора като теб. Благодарността дори не може да изрази това, което чувствам.”

Книгата е издадена през 2009 година от издателство „Стигмати”, но аз научих за нея съвсем неотдавна. Срещнах заглавието й в една статия на Зорница Христова. Ето какво се казва там за „Пътуване по посока на сянката”:

„Много по-радикален в тълкуванието си на миналото е „Пътуване по посока на сянката” на самата Яна Букова, който наистина оспорва общоприетите нагласи по отношение на миналото, на първо място защото се занимава с време, в което, според учебниците, българска история няма, с „тъмните векове”. На всичкото отгоре се занимава с тях по сложен начин, с различни гледни точки – на чужденеца, на жената, на човека, който влиза и излиза от манастирското и разбойническото битие и т.н. При това, разглежда всички тези истории не в наложените впоследствие рамки на националната територия и предстоящата национална кауза, а съвсем флуидно, в целия им асоциативен потенциал от назоваването на един от основните герои „Никой” до фикционалните (по Борхес) легенди на несъществуващи племена. В този смисъл, „Пътуване по посока на сянката” се родее с Вера Мутафчиева и многоликото минало, описано в „Летопис на смутното време” и „Случаят Джем”, и се явява контрапункт на идеологически удобното „Време разделно” с неговия черно-бял драматизъм. Литературната сложност на романа му пречи да бъде възприет като радикален, да предизвика скандал (на какъвто бяхме свидетели по отношение на Батак). В случая реакцията на публиката се развива като в онзи виц: В командната зала на мозъка. Един неврон докладва на центъра за обработване на информацията: „Сър! Получихме информация, която противоречи на основната система от вярвания!” Центърът: „Отървете се от нея!”

В „Култура”, където беше тази статия, често говорят и много по-сложно. Тази статия аз я разбрах, и поощрена и развеселена от постижението си, си казах, че трябва да прочета романа на Яна Букова. Поръчах го и той дойде, и…

Мили мои, това е една от най-прекрасните и необикновени книги, които съм чела.
Езикът е толкова богат и красив, че няма страница, на която да не съм спирала, загледана в редовете като в красив, ненагледен пейзаж. Такова удоволствие! Знаех си, че ще искам да ви я препоръчам, и безброй пъти понечвах да си отбележа някой пасаж, който се отличава с особена хубост, но после си казвах – защо, където и да отворя, има изящни красоти, и през думите прозират други, още по-големи даже. Езикът на тази книга е като пътуване в долина. Спираш се и се надвесваш над една ягода, и докато ненаситно се взираш в нея (а тя е малка колкото нокът на дете и е алена, със златни семенца и почти невидим мъх и капка вода от дъжд, примерно), знаеш, че си насред поляна с безброй скрити ягоди, и милиарди цветя, а по-натам има храсти, дървета гора, и склонове, и няколко реда планини, които стават все по-светлосини, докато накрая се слеят с небето, изобилно с облаци с причудливи форми.

За нищо от това не се говори в книгата.

Тя не прилича на никой друг роман от български автор, който съм чела. Ако трябва да правя сравнения, хрумват ми имената на Милорад Павич и на Иво Андрич. С ехо от приказките от 1001 нощ, които някой им е чел, когато са били деца.

Има още →

Прочетох новата книга на Христо Карастоянов.
Не я прочетох бързо. Сега виждам, че съм я получила по пощата на 14 май, значи преди две седмици.
Прочетох я по-бавно, отколкото ми се искаше, с прекъсвания. Носих я в чантата си. Спирах, пак четох.

Започва брутално, после преминава в обикновен ужас, който ескалира и постепенно зъбите ти изтръпват и в устата ти изплува кисел вкус на желязо. И после идва краят, пак, наистина.

Две неща ме дразнеха през цялото време.

Начинът, по който в началото на всяка част от романа не се разбира от първия момент за кого става дума, за Гео Милев или за Шейтанов.

И начинът, по който са изписани датите и годините – не с цифри, а с букви. Дезориентиращо, объркващо, размазва времето, както се размазва с тояга череп на арестант.

Гледах как шарена София се взривява и почернява. Гледах как младите с поезията и с перчемите се оттеглят заднишком и ги няма, няма.

И как красивото лице на Мила потъмнява и потъва.

И когато прочетох последното изречение, разбрах защо датите и годините са изписани словом.

Защото това е хроника на две предизвестени смърти
и за да се отдалечи, с няколко букви поне, краят.

…

 

Обичам Джоан Харис.

Не съм влюбена, не е нито толкова трепетно, нито толкова неспокойно и възторжено. Обичам я бавно и сигурно, както се обича някой, който няма да те предаде.
Имам четири нейни книги, едната прочетох току-що, другите три стоят непрочетени.
Всички други съм й чела – от библиотеката или от приятели.
Когато съм болна, или стара, или бедна, ще имам нови книги, които ще ме радват.
Исках да кажа – ще ме топлят – но ми се стори зловещо.
Но те ще го направят, защото Джоан Харис пише много топло.
Първият неин роман, с който се срещнах, беше „Къпиново вино”, и вероятно затова я свързвам със сгряващо, замайващо, потъващо в небето преживяване, представям си парник с растения, светлина, която прониква през прашно стъкло, влага и сладост – неотделими.

Обичам Джоан Харис още от кориците.  Например тези:

Няма други такива наситени с детайли, уютни, красиви, живописни корици като нейните. Днес ще изляза и ще видя в книжарницата един и същ автор ли ги прави, и ако да, и ако не – страхотни са, разпознаваеми, задълбочени, част от плътта на разказа, затворен между тях. (Без тези двете, скандинавските. Що така?)

Обичам плътта на романите й. Обичам крехкото им детство, израстването, младостта, ароматът им на подправки, далечен дим и изсъхнала морска вода, горещата уста, прехапаните устни, вкуса на кръв, трепета като пред припадък.

Обичам задълбочените познания за световете, които Джоан Харис описва-създава-описва-създава. Романите й са различни като тематика, а всяко място и време са описани така, все едно авторката е изживяла живота си там и тогава… Франция по време на Втората световна война или през Средновековието, Англия и нейните консервативни училища или малките градчета, в които дори сериен убиец не е в състояние да смути изражението на невъзмутимо благоприличие, или пък някой завой на огромна, озъбена, блестяща и препускаща африканска река, която тече през едно неопределимо днес… Всяко място и време е изплетено и уплътнено от безброй детайли, цветове, аромати, случки, герои, митове и чудеса, и аз изпитвам распект, граничещ със страхопочитание – колко живота трябва да си изживял, за да знаеш толкова много, и да използваш знанията си, за да създаваш светове…
И общото между всички тях – неподражаемата, сгъстена атмосфера, осезаема, лесна за вдишване, която ме заобикаля и я нося около себе си през дните, в които чета някоя от книгите на Джоан Харис.

Поводът да кажа всичко това е сборникът с разкази „Шапка, котка и въже” (превод – Магдалена Куцарова – Леви). Подарък ми е и съм толкова радостна, че си я имам!
Четох я бавно, с дълги почивки след всеки разказ. Четох я навън – в различни кафенета, на пейка като онази на корицата, макар и още не сред такава буйна зеленина. Четях и спирах почти след всеки абзац, за да погледам безцелно минувачите или просто слънчевата светлина, да обмисля прочетенето, да вкуся някой израз, който ми е допаднал, да го опитам как звучи (смъртни богове, смъртни богове, смъртни богове… ) На моменти изквичавах от смях: „Представата й за литература се изчерпва с онзи тип романи, в които жени на средна възраст преоткриват себе си чрез пластична операция или весели афро-карибски семейства побеждават лондонски банди от закоравели престъпници само с помощта на пържени пилешки бутчета и положителен мироглед.”

Оставях се да потъна в красотата на случайно избрана фраза:
„– Отвори го – каза той. – Направих го за теб.
Беше дървена чиния, широка около половин метър. Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.”
Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.
Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.
(Така си повтарям. Представям си чинията. Представям си парчето дърво, разреза като дебела твърда филия от дървесина. Дълбаенето (инструменти?). Пръсти с лепенки. Шкурка. Фин, бял дървесен прах.)

Обичам начина, по който се чувствам, докато чета тази книга.
Разбира се, абсолютният ми фаворит са разказите за Фейт и Хоуп.
Първият разказ за тези две прекрасни възрастни дами от старческия дом „Медоубанк” е част от друг сборник, мисля, че от „Истории от тук и там”, но може и да греша. Толкова много го обичам – „Вяра и Надежда отиват на пазар”, че го снимах на ксерокс, подвързах го някак и го подарих на доктор Толев – представете си колко чудесен разказ е това. В „Котка, шапка и въже” има още два разказа за Фейт и Хоуп, и… да, те ме изпълниха с вяра и надежда.

Книгите на Джоан Харис са такива – бавни и сладки, и показват, че човек никога не е безпомощен.
Истории са силата на човека и насладата от живота.

Ех, жалко за хубавото изречение, което написах току-що – то не е съвсем вярно. Предишната книга на Дж.Х., която прочетох, беше „sineoko momche”, и тя определено е зловеща. Това е криминален роман за събития, които се случват предимно в интернет и във фантазията на героите, а после рязко – в действителността, за деца – синестети (чудно, прочетох малко преди това „Творците на памет”, явно ми беше период за четене за синестезия, забрава, нещастни любови и в крайна сметка смърт).

Обаче аз обичам Джоан Харис. Щастливо и уверено.

„Е, това беше. Отворих очи. Хрумна ми, че или съм получил по-силно сътресение, отколкото съм предполагал, или има нещо, което нашият Тор не ми беше казал. Той стоеше надвесен над сем със срамежлив и смутен вид. Съни беше коленичила до мен, без да обръща внимание на уличната кал, и синята й рокля сияеше като лятно небе, босите й крака бяха като бели птички, сладникаво русата й коса падаше на лицето ми и аз се зарадвах, че не е мой тип, защото тази дама можеше да създаде на човек само грижи.”
Е, това беше.

дълга покана:

Пролетта не е момиче.
Пролетта е жена.
Застава на прага и рамката на вратата се превръща в рамка на картина.
Слънцето от бяло става жълто като жълтък от яйце на домашна кокошка.
Дърветата от бели стават зелени.
Лицата от бледи стават розови, и очите блестят, и устните се усмихват.
Крайно време е да се влюбим и непременно да е щастливо.
Предстои. Съвсем скоро.

Проектът JAP (Джазът пее на български) навършва четири години в самото начало на пролетта, в самото начало на любовта.

Като официална комисия по посрещането на пролетта
ви каним на концерт на 22 март, за да уточним подробностите.
Подготвили сме нежен дъжд, свежи морета с рохкав пясък без нито една стъпка по него, разтопени снегове, горчиво кафе, карта с начертани маршрути до Париж, Рио де Жанейро, Ню Йорк и където още сърцето ви желае.
Концертът се препоръчва и за тези, които вече са влюбени – защото любовта винаги е начало.

На 22 март от 20 часа в Чайната на „Бенковски” 11 в София 
джазът ще пее на български 
с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

Вход за концерта – 10 лева. Телефон за резервации: +359887051080

Това заглавие съдържа в себе си цял роман.
Хванах се, че мисля за него и се опитвам да отгатна за какво става дума в книгата. Първото ми предположение беше очевидното – че става дума за отминала любов и за някой, който се е възстановил почти напълно от раздялата.
Аз си мисля: „Ако можех да те видя сега, да те зърна, някой да ми каже какво се случва, как се справяш, с какво си запълнил мястото ми…”
Но това е съвсем друг роман.
А „Ако можеше да ме видиш сега” е книга на Сесилия Ахърн. Препоръча ми я Таня от Хеликон и привлече вниманието ми. Аз първо не си я купих, защото тия 17 лева ама хич не ми се даваха.
Наистина, като си помисля за стотиците хиляди книги в библиотеката, които не съм прочела, напоследък ми става все по-съвестно, че постоянно купувам книги.
Така че се въздържах.
Но един ден Иво ме заведе в мола, погледнахме в един магазин, който го интересуваше, и после ме заряза и отиде на среща с приятели, и аз останах сама в големия мол. И какво? Отидох в книжарницата, купих си книгата, намерих си тихо място в едно кафене и започнах да чета.
Дожаля ми за сервитьорката – попитах я за няколкото специални предложения (капучино с вкус на ябълков пай и други разни парфюмерии), а тя не беше ги опитвала. Така че си взех мляко с нес кафе и…

Нека започна с това, което не ми хареса. В книгата всичко е казано направо. Ама по най-късия възможен път, че и леко тромаво. Просто е съобщено – тя е такава, прави това и това, защото така и така. Все едно авторката не вярва, че ако ми покаже нещата, аз ще се сетя защо са такива, затова ми ги обяснява доста прилежно. Аз не обичам претенциозните, загадъчни, завъртени изказвания, но не обичам и чак толкова да ми сдъвкват храната.

Обаче… докато се възмутя както трябва, усетих, че още преди да се е разразил, ядът ми затихва, и аз се оставям да ме водят. Стана ми чудно като какво ще е това същество… да е куче, не е куче, защото има часовник на ръката и маратонки, изцапани с трева… но и дете не е… пък загубило най-добрия си приятел преди три минути и тръгва да търси следващия си най-добър приятел… И после изведнъж сцена с бяс и крясъци, а в същото време смях и търкаляне по тревата…
И се предадох и започнах да чета книгата такава, каквато е – добре, обяснителна, но пък интересна.
Мисля, че историята се разказва така бавно и внимателно, защото една съществена част от нея е през гледната точка на Айвън, а той от векове е свикнал да общува с деца и затова така хубаво и кротко обяснява. Може би е затова.

Развих вкус към четене на женски романи, докато лежах бременна в болницата месеци наред, и ценя увлекателното четиво, което те занимава с поредица от случки и преживявания и така ти дава да си отдъхнеш от своите грижи поне за момента на четенето. А и в обтекаемата, гладка опаковка на роман за минаване на времето спретнато са подредени куп сериозни теми – за отговорността и грижата за семейството, за жертвите, които човек прави, за прошката, за реда, за израстването и за отглеждането на децата и на себе си.
Говорихме си после с Таня и тя ми обърна внимание върху друго хубаво нещо – героят на книгата е, ох, да речем за удобство – въображаем приятел. Чудното е, че и той е объркан и озадачен, и той изпада в необичайна ситуация и не зная как да постъпи.
Героите, Айвън и Елизабет, хем са много различни, хем си приличат по безброй важни неща. Красиво е как се доближават и стават видими един за друг. То точно така си става в живота.

Да ви кажа честно, краят не ми хареса. Беше правилен, не съвсем това, което очаквах, справедлив, красив, вълнуващ, дори поплаках малко, с радост, тъга и удовлетворение. Но ме подразни това рязко припомняне на епизод от миналото, който нито беше някакво велико откровение, нито някаква велика изненада.

Сега е ред на трите неща, които ми харесаха много, ама много, и заради които книгата си струва четенето според мен.

1. Действието се развива в Ирландия, красиво е, чисто е, бих отишла там. Харесва ми.

2. Има много хубави мисли, които ме забавляваха, накараха ме да се замисля, доставиха ми удоволствие. Никакви прозрения или разтърсващи открития, но хубави, разумни мисли, успокояващи и проясняващи моя на моменти пообъркан ум.
„Важно е не как изглеждаме, а ролята, която играем в живота на най-добрия си приятел. Хората  избират определени приятели, защото това е компанията, която търсят в конкретен момент, а не защото имат подходящия ръст, възраст или цвят на косата.”
Веднъж прочетох, че малкото дете обича майка си, без значение как изглежда тя. Новороденото бебе дори не може да я види както трябва, но знае, че това е точно тя, нали!

Или пък това например:
„Когато изпуснеш чаша или чиния на земята, те издават силен трясък. Когато се пръсне прозорец, пречупи се кракът на маса или някоя картина падне от стената, следват гръмки звуци. Но колкото до сърцето, когато то бъде разбито, това става съвсем безшумно. Човек би помислил, че като е толкова важен орган, би издало възможно най-силния шум на света или дори може да се чуят някакви церемониални звуци като  от гонг или чинели, или пък звънтенето на камбанка. Но всичко се случва безшумно и чак ти се иска да имаше някаква врява, та да те разсее от болката.”

3. Най-важното хубаво на книгата.
Тя е 350 страници и още от първия ред, докато я четох, бях потопена в чудесна, радостна атмосфера. Текстът ме придърпа към себе си и ме прегърна, и не искаше да ме пусне, а на мен ми беше хубаво в прегръдките му. Общото усещане е за нещо предстоящо-радостно, че ще стане нещо хубаво, вълнуващо, нещо, което ще ме подкрепи, ще ми даде усмивка и сили.
„Оприличаваше го на детинско привличане, много силно привличане, почти обсебеност, но и нещо повече от това. Чувствата й имаха задълбоченост. Допадаше й абсолютно всичко у Айвън, начинът, по който говореше, облеклото му, използваните думи, привидната му простота, зад която се криеха дълбоки познания и мъдри прозрения. Винаги казваше правилното нещо, дори когато на нея не й се искаше да го чува. Мракът в края на тунела се разреждаше и изведнъж тя можеше да види отвъд. Когато се появеше в помещението, той носеше със себе си яснота и светлина. Представляваше въплъщение на надеждата и тя виждаше, че нещата за нея занапред щяха да бъдат не фантастични, прекрасни или приказни, но биха могли да са наред. А това беше достатъчно за Елизабет.”

Една книга, която купих още във въздуха, преди да е паднала върху рафта в книжарницата, и в същия миг започнах да я препоръчвам активно, до ръба на насилието. Прочетете тази книга!
Аз започнах да я чета, а тя започна да ме изненадва. Например: бях минала средата й, когато наистина видях корицата. Книгата е облечена в красиво релефно кимоно, и някак тя ми каза кога може да надникна под него. Прекрасна!
Това е „Жената жерав”, от любимия ми писател Патрик Нес, преведена от Златка Паскалева. 

Аз ще ви кажа, че тази книга е необикновена. Вие ще попитате защо.
Написах няколко отговора, но бяха твърде груби, тромави и неточни, затова ги изтрих. Ще опитам пак.
Това е книга, нарисувана с перца. История от копнежи и отсъствия.
Любовна история, която не може да се разбере докрай, защото в нея възможните развръзки съществуват едновременно и буквалният реалистичен разказ се разтапя и се слива с легендата, а Изтокът и Западът проникват един в друг и се милват, без да могат да се проумеят взаимно. Чете се бързо, защото е увлекателна и защото мъчителният, дразнещ копнеж те изпълва и искаш да стигнеш до някъде, да разбереш нещо, имаш чувството, че там някъде има нещо точно за теб, а така и не разбираш какво е то. Поне аз не разбрах.
Не очаквах, че ще ми е толкова трудно да говоря за „Жената жерав”, а много искам да ви я препоръчам горещо, горещо.
Ще си избера да ви кажа едно – това, което ме впечатли особено много.
Патрик Нес прави показно как се говори за картини така, че те да ти въздействат, без да си ги виждал (нещо подобно на моите жалки опити да предам колко съм запленена от книгата). Той описва апликациите и колажите на Кумико и Джордж, като разказва какво е изобразено на тях, как са направени, как изглеждат, как въздействат, какви чувства будят, намеква, споделя, премълчава, и ето как звучи това:

„Кумико бе взела стиснатия юмрук на Джордж, юмрукът, изцеден от всякаква сила и желание за мъст, юмрук, примирил се и приел съдбата си, и го беше комбинирала със своя изработен от перца профил на буза и шия на жена, загледана в противоположната посока, сякаш обърнала гръб на художника. Ансамбълът беше още по-шокиращ от лъва и воденицата. Излъчваше загатнато насилие – юмрук срещу лице – без значение колко спокоен беше юмрукът, но тази атмосфера се разнасяше бързо при по-продължително наблюдение. Юмрукът преставаше да бъде юмрук и се превръщаше просто в затворена шепа, отдръпваща се, празна, след като е погалила нежно лицето на жената за последен път. Може би ласката дори не беше реална, а само спомен за ласка, затворената шепа просто посягаше назад в миналото, за да почувства любимия допир още веднъж, но напусто, защото миналото винаги разочарова онези, които искат нещо от него.”

Разбира се, че малко картини в реалността са толкова въздействащи, говорещи и разтърсващи, а още по-малко са хората, които гледат така картините и вникват в смисъла им. Разбира се! Точно затова „Жената жерав” е нужна книга, учи те да се вглеждаш в света и да се вслушваш в себе си, да си даваш време за съзерцание.
Легендата, която апликациите на Кумико разказват, постепенно всмуква и поглъща в себе си героите на романа. Прави ги проницаеми за нещо повече и нещо отвъд. От уморени, гневни, нещастни хора ги прави божества и им дава сили да унищожават и да създават, да убиват и да спасяват. Което е едно и също.
В тази книга Патрик Нес говори за всеки жест така, както говори за изкуството.

„Аманда се поколеба за момент, усещайки колко странно е да яде от ръката на Кумико, но в края на краищата може и да не беше чак толкова странно, не по-странно от всичко друго, свързано с Кумико. Освен това установи, че наистина, ама наистина й се иска да си хапне. Устните й обвиха пръстите на Кумико с най-леката целувка и Аманда изяде хапчицата пудинг…
… и беше пометена, внезапно беше във въздуха, внезапно беше въздух, вятър свистеше край нея, земята беше далече долу, древна, но и млада, скрита под кълба студена пара, сладостта на езика й, лека като желание, лека като мигла от окото, лека като мъглицата от пръски от разбила се вълна…
… и Кумико летеше до нея, поднасяше й нещо…
… Или искаше нещо да й бъде поднесено…)
– Аманда? – гласът на Клеър отекна в спалнята, пръстите на Кумико се отдръпнаха от устата на Аманда (отдръпна се и копнежът, странният, млечен копнеж, копнеж не от сласт, копнеж не за плът, копнеж дори не и за любов, а копнеж за какво? За какво?) и въпросът на Кумико:
– Хареса ли ти?”

В сънищата си тя лети.

Не разбрах закачката с крокодилите (ако може да бъде закачка абсолютният ужас на едно дете, което е само на света и влиза в морето, което вижда за пръв път, за да плава и в следващите три часа да умре или да оживее). Искам да кажа, не знам защо последното изречение на книгата включва крокодили….
Искам да кажа, че мога да бъбря за незначителни, периферни неща до довечера, защото ми е нужно време да събера решителност и да се изправя очи в очи с най-нормалния, всекидневен ужас, и да ви кажа, че има нещо, свързано с него, което е прекрасно.
Добре. Ето.

Прочетох една прекрасна книга.
Тя се нарича „Има крокодили в морето”, авторът й се казва Фабио Джеда, преведена е от италиански от Елица Попова, в нея се разказва за едно момче на има Енаятолах (не съм копирала името, научих го специално и нарочно, преди да го напиша тук).
Това е книга за пътуването и израстването – класика. Роман на пътя. Младият сър Галахад. Рицарят на каруцата. Знаете как е – едно момче пътува, извършва подвизи и израства, щрак, готово – легендата живее според собствените си правила, малко кръв, малко ужас, малко романтика, както е в живота на всяко човешко същество.

В „Има крокодили в морето” има много кръв и много ужас, а романтиката се съдържа в онзи невидим, изтръпващ, свиващ гърлото прашец от нежност… защото това е разказ на дете. Детенце. Аз го чета като майка, която утре или вдругиден ще изпрати детето си в чужбина, и за мен тази книга е и предупреждение, и утеха. Каквото и да преживее моят син – българин във Великобритания – няма да е и стотна от ужаса, преживян от Енаятолах? Нали? Моля ви…

Прочетох тази книга и отново осъзнах нещо много просто – ние не знаем нищо за света. Само се мислим за информирани, умни, начетени и важни. Нищо не знаем. Нищо.
И може би така е по-добре. Иначе как бихме могли да заспим спокойно дори и една нощ?

Чела съм първите две книги на Халед Хюсейни, които излязоха на български (третата я подарих, преди да я прочета). Да, за същия този свят става дума. За Афганистан, за талибаните, за войната… все едно войната може да бъде различна в различните епохи и на различните географски ширини. Има два вида война – за едната знаеш, защото си вътре в нея, за другата просто не знаеш – и значи си благословен от съдбата.

Потресаващо е как в света на Енаятолах се смесват събития от моя живот, неща, които съм отразила някак – атентатът на 11 септември и олимпиадата през 2004 в Атина (имаме големи сини чаши за мляко от тогава) – и средновековното и по-старо даже тегло и ужас на хората, които могат да бъдат продадени в робство, или разстреляни, или натоварени в камион и прекарвани през граница като животни без личност и без ценност… Измъчи ме тази книга, смачка ми сърцето.

Четох я във влака и колкото облаците се вдигаха над главата на Енаятолах и му просветваше, и се появяваше някаква светлина на хоризонта му, толкова повече плачех и не можех да спра.
А после пристигнах в Пловдив като панда, с черни кръгове от размазан грим около очите, почистих си лицето, Гери от Жанет 45 бе чакаше на гарата и тя ми каза, че момчето от книгата е било в България, ето, има и снимки в интернет, и всичко това е истина…
Гери каза, че най-силно впечатление в книгата й е направило желанието на момчето да учи. Мен най-много ме впечатли неговата доброта. Това, че страда, когато му направят зло, но не се озлобява КЪМ НИКОГО. Не упреква майка си нито за миг. Не упреква хората, които го експлоатират, а е благодарен, че му дават работа. Не намразва тези, които го ограбват, които го репатрират, които стрелят срещу него и го преследват като животно, и го лъжат, унижават, измъчват, всичко… А е толкова признателен за всяко добро. Помни доброто. За жената в Гърция, която му дава дрехи и храна, казва – Тя е всеки. Всеки, които би направил такова добро на непознат.
Тогава искам и аз да съм всеки.
Колко много ужаси може да понесе човек, и да остане човек.

Ние сме всеки. Ние можем да понесем всичко.
Ние не трябва да се страхуваме.

Аз вярвам на всяка думи в тази книга, буквално и изцяло.
Но не зная каква е тази майка, която може да се овладее… да заведе детенцето си в чужда страна с чужд език и да го остави там само на света, за да не го вземат за роб… и да му каже три неща, и те да са най-важните, и да му спасят живота… (а това е само самото начало на книгата)
Тази книга…
Това са трите съвета. Три съвета. Приказно е, нали? По функциите на Проп, майката е вълшебният помощник…

„Има три неща, които никога не трябва да правиш, Енаят jan, за нищо на света…

Първо, наркотиците. Някои са приятни на вкус и миришат приятно, и ти нашепват, че ще те накарат да се почувстваш по-добре, отколкото би могъл да се чувстваш без тях. Не им вярвай. Обещай ми, че няма да пробваш.

Обещавам.

Второто са оръжията. Дори някой да нарани чувствата ти или да накърни спомените ти, или да поругае Бог, земята или хората, обещай ми никога да не посегнеш към пушка, нож или камък, или дори към дървен черпак, от онези, с които разсипваме qhormapalaw, ако с него можеш да нараниш някого. Обещай ми.

Обещавам.

Третото е да не лъжеш и да не крадеш. Което е твое, си е твое, което не е – не е. Можеш да си изкарваш прехраната с труд, колкото и тежък да е. Никога не бива да лъжеш, Енаят ян, ясно ли е? Трябва да си дружелюбен и учтив с всички. Обещай ми, че ще си такъв.

Обещавам.”

И ето ти го Фабио Джеда, италианецът, написал книгата (не искам да чета историята за написването й, още нямам сили, но в нета има няколко интервюта, сигурно е казано).
И ето го Енаятолах, в България, бил е тук, Гери го е видяла, гостувал в пловдивско училище, разговарял с децата.
И ето ги бежанците от Сирия, човешки същества като нас, които бягат от абсолютния ужас на войната (която не познавам, и да ме пази Господ от това познание, и думата ужас, заседнала в гърлото ми…
И защото 
една катеричка 
търкаля борова шишарка 
в гърлото ми. 
Отдолу нагоре. 
И отгоре надолу. )
И защото е Коледа, Нова година, Великден, ниоткуда с любовью, надцатого мартобря, и чета Лидия, и се побърквам от безсилие…
Ще направя, каквото мога.

„Рибка“ е издателство.
„Рибка“ е книжка.
Рибка също така е името на един котарак и за него се разказва в книгата.
Тя е много хубава, с твърди корици, 96 цветни страници и с цели 10 истории за Рибка.

Но още не е издадена.
Ще се появи на бял свят, когато 500 човека си купят по един билет на стойност 10 лева. С така събраните парички книгата ще бъде отпечатана.
Аз например имам такъв билет, току що ми го донесе куриерът.
Виждам, че издателството си е направило страница във Фейсбук само преди около месец, а моят билет е №431.
Издателство „Рибка“ е регистрирало страницата си като страница на Общност.
И аз съм вече част от общността. За което благодаря.
И си мисля за книжката, и мъркам доволно, и потривам лапички в приятно очакване.

 

Любка е супер!
Ще ви го каже всеки, който е чел книгата, и мене например доста ме дразни фактът, че хората, които са я чели, не са достатъчно много.
Тази книга ми се мяркаше наоколо, откакто излезе преди година-две (я, през 2010), но все не идваше ред за нея. Пък и това име, Любка, ми звучеше някак славянски, и не знам защо бях решила, че ще се разказва за някакви косовари или пък, естествено, люблянци… Добре, че бяха Мила и Зорница, които ми я препоръчаха, когато им казах, че си търся жизнерадостна книжка, за да се смея.
И ето. „Животът според Любка”, написана от Лори Греъм, преведена от Аглика Маркова се оказа една от най-радостните и смешни книги, които съм чела в последните години.
Започва като чиклит – с героиня, която е бизнес-кучка, харчи пари, сменя мъжете, когато й омръзнат, и е недооценена звезда в работата си. Добре, малко повечко са й годините, отколкото на обичайните героини на такива романчета, но тя и без това не си ги признава.
Обаче… какво става нататък, никой не може да си представи, най-малко героинята. Бъз .
Това е името, което си е измислила.
Натрапват й да придружава група планински баби – български състав за автентичен фолклор. Съпровожда ги преводачка, която е минала покрай английския език.

Мили мои, много хубава книга ви препоръчвам! „Животът според Любка” се казва!
Пет баби плюс преводачка плюс внук на петата баба. Плюс дъщеря на четвъртата. Плюс овца от дистанция. Плюс мечкадарски оркестър. Плюс семейство. Плюс бебе.

Не искам да ви разказвам историята, но нека все пак ви спомена някои от нещата, които ме накараха да се влюбя в книгата:

1. Как се променя усещането на Бъз за себе си. Тя не се променя. Само отношението й се променя. Прекрасно е да се наблюдава.

2. Тя има сърце, меко като пухен юрган.

3. Харесва ми колко сме смешни. Невероятно е, че книгата е написана от човек, който не е живял в България.

4. Харесва ми, че романът е написан от чужденка, която говори за шантавите българки с обич. И аз ги обиквам заради това. И се чувствам обичана. Благодаря, госпожо Лори Греъм.

5. Влюбена съм в английския език на Олга. Аглика Маркова е постигнала чудеса. Това са най-сладките страници от книгата. Прекрасно смешно е, а тъгата и драмата прозират през смеха. Чувствам се дълбоко благодарна за това, което се случва накрая с Олга.
Влюбена съм също в английския на Любка.
„Защо аз да пея за чужди народи? Защо чужди народи не могат да пеят за себе си?”

6. Обичам мислите на Любка, свързани на късо заради чуждия език, които хвърлят искри:
„- Разбирам това – казва Любка. – Кичка вечно се тревожи за пари.
– Много ли е бедна? – пита Мал.
– Ne. Не бедна. Но иска да бъде най-богата жена в гробищата.”

7. Харесва ми как пеят бабите – все едно няма публика.
„Понякога те просто запяват. Както си пътуваме в автобусчето, някоя подема, обикновено Любка или Станка. Не се сговарят. Запяват, след тях запяват и другите, сякаш песента е ски-лифт и като се плъзне кабинката покрай някоя от тях, тя скача вътре. Понякога пеят, всяка в собственото си мъничко пространство, след което гласовете им се сблъскват в непозната странна хармония. Много обичам този момент. Както като захапеш ароматна зряла круша. Както когато вятърът те обвие в облак от здрав хубав сняг.
– Как го правите?
Любка казва:
– Можеш да се научиш. Аз ще те уча. Всички жените трябва да пеят, иначе не са живи.”

8. Харесва ми, че Бъз уж е лошата дъщеря, а всъщност се държи приятелски и човешки с баща си, докато „добрата дъщеря” го третира като предмет. Приятно ми е, когато здравият разум прониква през очевидното и стига до някои истини.

9. Много, много, много ми харесва това, което става накрая на книгата.

10. Особено последното изречение:
„ – Бъз Уекслър може да промени умовете си. Аз също мога да променя умовете си.”

Наистина се надявам да е така.

Страхотно страхотническа книга!
Тя се отнася към любовта към четенето така, както „Пътеводител на галактическия стопаджия” се отнася към любовта към пътуването.
Много ясно, че говоря за „Градът на сънуващите книги” на Валтер Мьорс.

Говоря за нея още от пролетта, откакто я започнах, и ето, стигнах до края и не спирам.
Първо я видях в Русе, разгърнах я и картинките ми се видяха страшни. На другия ден, пак в Русе, пак я разгърнах, и изпаднах в любов, както се казва на други езици. Изпаднах в любов и смях, и я купих за сина си, поне да я разгледа.
После прочетох, че авторът е станал известен с комикс-поредиците „Малкия гъз” и „Адолф”, и ето ме читателка на дебела книга.
500 страхотни страници!
Това лято четох доста, и така се случи, че попаднах на няколко книги за книгите. „Книжният гамбит на кралицата”, един от разказите в „Излетът…”, разбира се – „Фирмин”, която си купих след няколко години туткане, и венецът на всичко, „Градът на сънуващите книги”.
О, изчерпателност в разгъването на всякакви шантави идеи! О, разкош от хрумвания, облечен съкровище от думи! О, търпение, проследяващо всички фини линии, завои, меандри и извивки в архитектурата на престъпното въображение! О, изобретателност, бликаща от всеки сочен и разцъфнал ред! О, азбука на звездите! О, плеоназъм от могъщи словеса! И прочие, и прочие!
Този Валтер Мьорс като истински немец залавя една идея и не я оставя, докато не я изчерпи до край. Например когато говори за милите книгосъздания, той описва къде живеят, как изглеждат, с какво се хранят, какво правят в свободното си време, какво работят, как си почиват, какви характери имат, какви са супер-силите им… и нищо, ама нищичко не би могъл да предвиди читателят, защото всичко е невъобразимо, неочаквано, забавно, красиво, трогателно и свирепо, и е написано така, че не можеш да оставиш книгата, защото усещаш, че още безброй интересни неща те очакват зад ъгъла, зад онази врата, в онова сметище, в корема на някое гнусно чудовище или в безценната библиотека на някой кървав и изобретателен ловец на книги.
Великолепие от кристали на фантазията! Вече не знам и аз какво говоря, нямам толкова хубави думи, за да изразя какво съкровище от идеи, образи и характери е тази книга.
Ами героите! Вие само като им прочетете имената!
Колофоний Дъждосиянието, гениален и добросърдечен ловец на книги и тъсач на щастие, всяко почтено и светло сърце ще се влюби в теб… Фистомефел Смайк, ти, мръснико зъл!… Клаудио Арфофф, мръсно подло прасе… Данселот Сричкоплетни, почивай в мир, учителю…
А ти, Змей Митоблудни от Драконовите крепости…
Змей Митоблудни е главният герой и е абсолютно трогателен с това, че е поет без нито една издадена книга. Той учи, чете, пътува, чете, учи, пропада, пътува, оцелява, чете, сприятелява се, чете, оцелява, чете, учи, мисли, чете, учи, и през цялото време не вярва в Орм, чак докато… ще видите чак до кога. Добре де, ще ви кажа – чак до 495 страница.
Обичам Змей Митоблудни.
Тази книга съдържа един пълноценен и напълно невъобразим свят с държави, обитатели от различни раси, култура и митология, бит и поминък, всичко това изградено плътно и с фантастично въображение. Да, честна дума, такова изобилие от фантазия и мощ на словото и мисълта рядко се среща – авторът има идеите, има и сила да ги разгърне, има и умение да направи всичко това забавно, увлекателно и красиво. Орм, Орм, ви казвам!
В крайна сметка книгата свърши. Накрая, за мостра, ще цитирам едно място от нея, в което се описва как се чувствах след прочитането на последната й страница.
Приятно четене!

– Не! – виках аз. – Не искам! Не искам да се махам от Библиотеката на Орм! Искам да остана тук! Моля те!
Кралят на сенките ме бе сграбчил и ме влачеше през салоните на двореца, а аз безпомощно се съпротивлявах с ръце и крака.
– Предупредих те, че тези книги са опасни. Вече чете достатъчно.
– Не! – креснах аз. – Прочетох само една част. Дори не съм сънувал, че има такива книги. Трябва да ги прочета всичките! Всичките!
– Имаш ли представа от колко време си в библиотеката? – попита Хомунколос, докато продължаваше да ме тегли.
Опитах се да си спомня. Една седмица? Пет? Седем? Изобщо не знаех.
– Аз също не знам точно – каза той, – но трябва да са около два месеца.
– Е, и? Два месеца. Две години. Много важно! Трябва да прочета тези книги!
– Наложи се да те храня насила – каза Хомунколос. . Престана да спиш. Не се миеш. Смърдиш на пръч.
– Изобщо не ми пука! – упорствах твърдоглаво. – Нямам никакво време. Трябва да чета.
– Четенето ще те погуби! – изрева Хомунколос. – Трябва да те махна от тук.
– Но аз още не съм прочел „Лудостта на вълната” – протестирах аз. – „Мечтата на жълтия шлифер”! „Дървеният паяк”! Само разгледах какво има по долните редове. Трябва да прочета всичко! Трябва!
Очите ми горяха, от всяко примигване главата ме болеше, върховете на пръстите ми бяха разранени от непрестанното прелистване. Мозъкът ми се пръскаше от брилянтни идеи, грандиозни диалози и колоритни герои.
– Сигурен ли си, че книгите на горните рафтове са по-добри от тези долу? – бърборех аз. – Мисля, че всички са просто прекрасни.
– Има тънки разлики – избуча Хомунколос.
– Пусни ме! – противях се аз. – Моля те! Не мога да си представя живота без тези книги!
Хомунколос спря.
– Вече се отдалечихме достатъчно – каза той. – Оттук едва ли ще намериш библиотеката.
Паднах на колене и започнах да плача.
– Защо ми го причиняваш? – хлипах аз. – Защо първо ми показваш рая, а после ме прогонваш в ада?
– Искаше да знаеш как действа Орм. Вече знаеш. По-висока доза би те убила.
– Проклетият Орм! – изкрещях аз. – Какво представлява? Не го разбирам!
Хомунколос ми помогна да се изправя и здраво ме хвана.
– Ще го разбереш в момента, щом го почувстваш. Да, може да се почувства. Това са моментите, в които за секунди те връхлитат идеи за цели романи. Можеш да го почувстваш, пишейки диалог, който е толкова съвършен, че и след хиляда години артистите ще го повтарят дума по дума на сцената. О, да, Орм може да се почувства! Може да ти се стори като ритник в задника или като мълния, или да те свие под лъжичката. Може да изтръгне мозъка от черепа ти и пак да го върне, само че наопаки. Може да кацне посред нощ на гърдите ти, а ти да сънуваш най-големия си кошмар, от който да се роди най-добрият роман. Чувствал съм го. О, да! И се моля да ми се случи само още веднъж.
После ме подхвърли настрани като дрипа и изчезна в мрака.
– Но аз искам да чета! – извиках след него.
– Тогава сам трябва да го напишеш – отвърна той някъде отдалеч.

Ставам и придърпвам компютъра в скута си. Намирам музика и я пускам тихичко, колкото да заглуши думкането на сърцето ми. Наслушах ти се, сърце, отстъпи назад и се успокой. Да поговорим за нещо друго сега.

Например за онзи малък мискинин Джери, който наблюдаваше с часове как един рак в плитка локва с морска вода реди върху гърба си песъчинки и анемонии.

Не са ми в мен „Моето семейство и други животни” и „Животни, птици и роднини” на Джералд Даръл, затова не мога да цитирам точно никой от любимите си пасажи, а би било толкова лесно – това бяха първите, и може би единствените книги, в които съм подчертавала. Особено в „Моето семейство…” Когато я прочетох за първи път, беше лято. Спомням си човека със златките и залива със светулките, луната, жълта като масло, ягодово червената къща, маслините, къщата, пълна с рози… Такова сладостно потапяне в лятото, когато въздухът е с топлината на тялото и понякога в късния здрач цветовете започват да пламтят за няколко минути. Сигурно съм била в някакъв детски романтичен период, от онези, в които копнееш да се влюбиш, за да видиш какво е.

Е, не толкова романтичен, колкото периодите на Марго, която се събличаше по оскъден бански и трябваше някой да разгонва със сопа местните момци.

Но аз искам да кажа за малкия мискинин Джери и неговите животни, които въртяха номера на всички наоколо. Например онези организирани престъпнички Савараките, които разкарваха Спиро напред-назад. А Спиро имаше ръце като свински бутове.

Същият този Джери, малкият и любознателният, който тича през острова, слуша внимателно, прави каквото си ще, отнесен малко така, незабележим, и деликатно оставя следите си във вид на чудни изненади – я бурканче от крем, натъпкано с гъсеници, я вана за къпане, пълна догоре със змии.
Ами поздравления!
Имаме среща със същия този човек, все така паметлив и наблюдателен, все така очарователен и пълен с изненади, в „Излетът и други подобни дандании” (преведена на български от Павел Петков).

Като започнах да я чета, пътувах с влак към София и събрах целия вагон със смеха си. Хората един след друг проточваха шии да видят какво става там и всички минаваха и поглеждаха крадешком корицата на книгата ми. Най-смешната книга. Първият разказ ме развесели, но аз се държах, все пак жена на години съм, само от време на време изписквах или пък изпръхтявах, когато смехът се опитваше да ми излезе през носа. А на втория разказ просто се предадох и се смях от сърце.

Боже, колко е хубаво да се смея! Боже, дай ми още такива разкази, дай ми приятели, дай ми работа, която да свърша добре и като погледна, да се зарадвам, дай ми безгрижие и радост, дай здраве и утеха на любимите ми хора и…

Та значи, „Излетът и други подобни дандании” започва с предговор. Кой е авторът на този предговор – никъде не е написано, проверих. Защо е написан този предговор – пак не разбрах. Някой незнаен човек, учител или преподавател, е направил сбит преразказ на разказите, като старателно е преброил, че са шест. Написано е с хубав език, името на убиеца никъде не е споменато, нещо като три странички от нелош учебник са ни сложили в началото на книгата, защо – не е ясно, ама щом ги е теглило хората – ми добре.

Е, аз няма да правя същото, само ще ви кажа, че „Излетът…” е чудна книга. Ако и вие обожавате Джералд Даръл от преди, от книгите му за Корфу и от многото други книги за животни и пътешествия, не само че няма да се разочаровате, ами и ще бъдете доочаровани, и ще го видите и в нова светлина.
А пък ако не сте чели нищо от него до сега, о, щастливи люде, даже не подозирате какъв кеф ви предстои!

За финала на книгата ще кажа… Не, не мога да се въздържа, ще кажа – като я дочетох, взех твърдо решение да се снабдя с булдог. Или още по-добре – да си намеря мъж. По възможност – висок и атлетичен, и да борави добре с оръжия.

Какво да цитирам от книгата, за да ви почерпя… Три цитата за късмет, взети абсолютно произволно:

„Джак спря в една отбивка, оградена от цъфтящи върби, изхвърча от колата, отвори капака и се гмурна в недрата на двигателя като умиращ от жажда в пустинно езеро. Чу се силно пъшкане и сумтене, последвани от характерното носово тананикане на нашия зет, което звучеше като вбесена оса, затворена в гъдулка. Лари въздъхна:
– Е, тъй като кочияшът ни явно е поразен от гръм, какво ще кажете да си сипем по едно ободрително питие?
– Не е ли прекалено рано, миличък? – попита мама.
– За Англия може и да е рано – обясни Лари. – Не забравяй обаче, че съм живял сред множество деморализирани чужденци, които са на мнение, че няма точно определено време за удоволствия, и не смятат, че излагаш безсмъртната си душа на опасност всеки път, когато си пийваш, било то денем или нощем.
– Е, добре, миличък – каза мама. – Предполагам, че едно малко питие няма да ни навреди.”

 „- Разбира се, Неапол е също като Венеция, само че без толкова много вода.
Стоях прикован на малкия кей пред хотела и се взирах в отдалечаващата се гондола. Помислих, че сънувам, и все пак, доколкото знаех, в света имаше само един глас като този, способен при това да каже нещо толкова абсурдно. Той принадлежеше на моя приятелка, която не бях виждал от трийсет години – Урсула Пендрагън-Уайт. Мисля, че от всичките си приятелки по онова време обожавах най-много нея, но тя ми причиняваше и най-много тревога и униние. Болезнен беше не само начинът, по който си служеше с английския език (веднъж тя ми разказа за своя приятелка, която направила абордаж, за да не роди извънбрачно дете), но и заради склонността й да се бърка в личния живот на многобройните си познати. Последния път, когато я видях, тя се опитваше да поправи свой приятел, който пиел толкова много, че можел да се превърне в алкохофил.”

„На следващата сутрин слязохме в трапезарията и се опитахме да се присъединим към закуската. Годините милостиво бяха изтрили спомените ни за гръцкото готварско изкуство. Разбира се, в Гърция има места, където човек може да се нахрани добре, но те трябва дълго да се търсят и са редки като еднорози. Гърция произвежда всички необходими продукти за добрата храна, но жителите й обикновено са толкова заети в пререкания, че нямат време да следват упадъчния път на изисканата кухня.” (Аз, Мария Донева Петрова, категорично заявявам, че това е клевета. Но как сладко пише тоз клеветник, а?)

 

Една майка умира и оставя на двамата си големи синове милиони, а на най-малката си дъщеря – списък със задачи, които да изпълни, за да заслужи своето наследство.
Не какви да е задачи, а изпитания, които се преминават с подвиг.
Да се сближи с баща си, да възобнови дружбата с най-добрата си приятелка от детството, да си купи кон, да си вземе куче, да се влюби… такива нещица.
Повечето изглеждат или невъзможни, или глупави, или пък съвсем безсмислени.
А, да, има и срок, в който всичко това трябва да се случи, и да не е само формално, а съвсем наистина.

Ами това е „Списъкът на живота” от Лори Нелсън Шпилман, преведена от английски от Анелия Янева. Купих я, защото Ваня Хинкова от Русе я препоръча, и като започнах да чета, гледам – тече леко. Американско, женско писане… Даже малко от високо я погледнах… и само от първия поглед вече бях прочела 30-40 страници.
Гладка книга, вчесана, гладко написана. Завръзката звучи едно такова романтично и художествено… и природните описания така… обаче докато си го помисля – хоп! още 20-30 страници съм погълнала.
И за пръв път от твърде много време не си лягам през нощта в пълен мрак, а оставям лампата светната и чета в леглото. А на сутринта пъхам книгата в чантата си, и след репетицията в Раднево почти нарочно изпускам рейса, за да мога да си чета.
Майката вече не ми звучи като учителя Йода, премъдра до досада, и дъщерята не ми се струва чак такава лигла… абе лигла е, но симпатична.
Светва ми, че романът е написан точно по схемата на Проп, с всичките функции, които той изрежда – има забрана, нарушение на забраната, вълшебен помощник, препятствия… и така – до сватбата.
А кой не обича интересните приказки?
И да има такъв човек някъде, аз не го познавам.
Така че постепенно съпротивите ми срещу книгата стихнаха и съвсем изчезнаха, и аз си я дочетох с удоволствие. Спряха да ме дразнят големите, нереалистични жестове на героите (все пак това е приказка, трябва да ти дава примери, които да следваш, трябва да се случват неща, за които да си мечтаеш и понякога да посмяваш…) Хареса ми да видя как човек може да си пребори страховете, пък дори и историята да е написана с неонови букви и да свети неестествено на моменти. Хареса ми, че всички герои до един са безумно, направо неестествено красиви (с изключение на крайно отрицателните, които се мяркат само за страничка-две тук-там). Хареса ми дори, че развръзката е предвидима. Нека да е предвидима. Нека. Както се казва, ние не отиваме да гледаме „Ромео и Жулиета” с надеждата, че на финала ще стане нещо различно този път. Ние обичаме да знаем финала. И обичаме да е заслужено щастлив.

„Списъкът на живота” е хубава книга за четене, когато имаш грижи. Примерно ако лежиш в болница и предстоят скучни дни и часове. Само като си помисля колко романи изчетох, докато лежах, бременна с Иво! Подготвих се и взех изпитите по Морфология, ИБКЕ, Синтаксис и Западноевропейска. И Славянските литератури щях да взема, ама това взе, че се роди на датата за изпита. И пак ми остана време за стотици романи. Гладко вчесани, увлекателни, леко еротични, леко поучителни, в по-добрия случай – забавни, в по-лошия – каквито и да е, само да минава времето, докато системите капят, а бебето рита, или не рита, и рааааассссттттееееее…..
Леко четиво за тежки дни! Знаете ли колко хора имат нужда точно от това!
Книга, да те забавлява и да ти даде кураж. Чудно!
Има много сладки и умни мисли, които мога да цитирам от „Списъкът на живота”, но ще препиша тук две изречения от благодарностите накрая:
„Благодаря и на теб, скъпи ми читателю, че ме допусна в своя живот, независимо дали е било за ден, седмица или месец. За мен е чест да споделя моите думи и моя свят с теб.”
(Абе не трябва ли да е своя, своите?)

🙂