Изчаках да мине малко време, но вълнението ми не иска да стихне. И аз не искам да стихва. Получих толкова много топли прегръдки, че не трябва никога повече да ми бъде студено.
Не можах да обиколя панаира, защото идваха мили, сладки хора да си поговорим, да им подпиша книга, или пък „аз си купих книгата още преди това, но може ли малко да я подържите?“
Няма как да се отблагодаря за цялото внимание, радост и топлота, но мога да мисля за тях, да ги запомня и да се опитам да бъда на висотата на празника, всеки ден.
Видях отдалеч лица на приятели, които после не успях да поздравя.
Получих похвала от господина, който се грижи за озвучаването, и от охранителя. Това значи много.
За мен това беше голяма вечер. Много важна. Вие бяхте там.
Ето няколко снимки, които взех от фейсбук, снимките са от Стефка Крушарова, Любомир Перчемлиев, Зина Чаушева, Зорница Христозова, Симеон Аспарухов, Ивелина Чолакова и Радослав Чипанов.
Има също и видео, на което много се радвам. Погледах от тук – от там, и установих, че да, наистина съм силно притеснена, необичайно, и я, ами че аз не съм дебела!
Сърцето ми е пълно с благодарност.

Макар че, като се замисля, тези кавички за какво са ми?
Пловдив ми е любим, без кавички, с кавички, всякак.
И тъй, премиерата на новата книжка в Пловдив ще бъде в понеделник, 19 декември, от 18,15 в Bee Bop Cafe.
За гостите е от 18,15. За мен е 18,00, но като се добави вечното закъснение… Надявам се да се видим там!
❤

Това ябълково дърво си стоеше ниско долу в дерето под пътеката, а ябълките му светеха.
То не беше отрупано с плод като другите дръвчета наоколо, имаше си само няколко ябълки, но какви ябълки си имаше само! Едри, алени, лъскави и ярки като коледни играчки.
Да бяхме решили, сигурно щяхме да успеем да се спуснем на зиг-заг по хлъзгавия стръмен склон и да си откъснем някоя, те изглеждаха примамливи и вкусни, напълно готови да бъдат обрани.
Аз само снимах тази и я запомних с очите си, с представата за сока й, за вкуса и аромата.
А и ние вече си тръгвахме, бяхме шили, яли, пили, бърборили край камината, всичко както си трябва. Аз имам само тези няколко снимки по-долу, защото ръцете ми бяха заети я с чаша, я с вилица, а през повечето време – с иглата, нали шихме човечета, котета и един заек.
Снимки ще има, и къщата, и планината са ненагледни, всички снимаха.
Аз почти не.
Но направих снимка на ябълката.

Киселчово е като тази ябълка.

Поканиха ни с Евгени Черепов да открием Седмицата на четенето в един единадесети клас в Езиковата гимназия.
Аз започна ли да говоря – нямам спиране, обаче Евгени, какъвто е общителен, в един момент зададе на децата въпрос – има ли някое произведение, което сте изучавали и ви е било скучно.
А децата – красиви, сладки! Възпитани! Накрая едно хубаво момиче вдигна ръка и така отговори:
– Скучни са ни онези книги, които са далече от нас и не ги разбираме.

Приказно дете, благодаря ти за това изречение. То ми остана в ума и снощи, докато се опитвах да заспя, дойде да ми прави компания, за да си поговорим.

На нас в началото всички книги са ни далечни.

Научаването на азбуката е като да си обуеш обувките, преди да тръгнеш на път.
И после тръгваш.
Има книги като роден дом, книги като съседната улица.
Има книги като Венеция и книги като Антарктида.
Не е само това. Има книги като континенти, които никога не са съществували.
Не всички книги могат да ти станат близки.

Вярно, че някои книги идват до леглото ти, гледат те с кръгли очи, гризат ти пантофите и те молят с поглед да им обърнеш внимание.
Други книги обаче са азиатски тигри и трябва да премериш сили и хитрост с тях, преди да ти позволят да ги доближиш.
Трети са загадъчни и мълчаливи като слонове.
Някои са опасни. Други са питомни и услужливи. Има и отровни, има и хищни.
Не всяка книга може да бъде разбрана.

Обачеее…
Обаче страшно много си струва човек да се опита. И никак, ама никак не е скучно точно това. 🙂

http://fineartamerica.com/featured/elephant-splash-aged-pixel.html

Майка ми вика – Русе, Русе, Русе, не спираш да говориш за Русе, а за Стражица нищо.
Русе е кралска закуска, Русе е малини и еклери, и Дунав и книги, и благодат. Всеки знае как е там – приятели, радост и любов.
А в Стражица отидох за първи път, покани ме господин Николай Христов, и още от първата минута се почувствах приета. В ритуалната зала, в която хората се бракосъчетават, имаше изложба от детски рисунки. От клуб „Пегасче“ до клуб „Златна есен“, всички бяха толкова добронамерени, усмихнати и мили.
Доайенът на художествената самодейност, Иван Колев, ме изненада не, ами направо ме смая с толкова хубави думи… Първо стана и каза две мои стихотворения, но така искрено, че в един момент се замислих аз ли съм написала тези редове, все едно той ги измисляше в момента и ги поднасяше. Този човек е голям артист. Никога няма да забравя този момент, иска ми се винаги така да звучат думите ми.
А галерията им! Не можете да си представите каква галерия имат в Стражица! Самата сграда е повредена и след 1986 година не е възможно да се използва (знаете), но имат разкошен фонд. Експозицията сега е в една малка зала, но видях впечатляващи картини, от сърце искам да отида пак.

От сърце искам да отида пак.

И изобщо, как да ви разкажа за Стражица? Хубаво ми е, светло ми е. Ето снимки.

Любимо Русе!

❤

🙂

Предстоящата седмица ще бъде препълнена със събития и срещи.
На 16 декември точно от 18,26 ч. – „Тя се наслаждава на дъжда“ в Би Боп Кафе в Пловдив.
На 17 декември от 18,30 пак ще рецитирам стихотворения, но в бар КоШиПрайм в Асеновград
На 18 декември от 20 часа – JAP В Чайната в София.
На 20 декември ще си дойде детето ми за ваканцията.

Хайде на панаирааааа!!!!

Много радостно това. Ще пребродя всички етажи този път. И колко много любими хора ще видя!
Пак се заричам да си купя само три книги. Три плюс една, в краен случай. Но не повече от пет.
Хайде, седмицо, изтъркаляй се по-бързо!

Тя дойде малко преди края на едно чудно пътуване, което никога няма да забравя.
Първо беше петък тринайсти и аз скачах от рейс на рейс и с такова облекчение пристигнах в Карлово, че нямаше как вечерта да не мине хем вълнуващо, хем успокоено, като нещо, което най-после е дошло на мястото си и се случва в точния момент.
След дълга сутрин с мъгла зад стъклото, малка разходка и пътуване с леки прекачвания (Гери славно ни вози в червената кола, пловдивско-трудово-старозагорска дамска група последните километри), пристигнахме в Житница.
Аз така, непринудено нали, подпитвам, още по пътя – случайно нещо, новата книга дали не е излязла – не бе, другата седмица, най-рано другата седмица.
Там улиците са широки и цялото село е приветливо… Всяко нещо беше изненадващо и хубаво, а следващото го надминаваше. Стана и късно и аз някак съм объркана, и искам да разкажа всицчко едновременно, а не мога. В Културния дом – мъничка сцена като от приказките, красиво. Отвориха ни църквата, за да я разгледаме, слънцето залязваше от лявата страна точно зад витражите, а таванът беше светлосин и изпъстрен със звезди. И в ръката на свещеника беше новата ми книга 🙂
Ах, ти, Гери! ❤
Поканиха ни и в къщата на сестрите, после беше рециталът, през цялото време на заден план ми течеше мисълта „От кого беше книгата „Рецитал пред мама“?
Стихотворения, букети и прегръдки. И после отидохме на гости на леля Ани, сестра Митова, и знаете ли, това беше по-голяма радост и от новата книга.
И Пловдив – Чирпан – Стара Загора – след 12 през нощта.
И какво стана после? Научих новините, какво се е случило в Париж, и исках веднага да се похваля и да благодаря, но нямах сърце да се смея.
И така.
Имаме си нова книга, мили ми.

В събота от Карлово през гара Калояново – в Житница.
Гледала съм снимки от срещи в тяхното читалище. Добре де, ще си призная. Мислила съм си – и аз искам в Житница, ама как и кога точно мене ще поканят…
И какво мислите? Когато бях в Труд, от Житница дойдоха съгледвачи! И ме харесаха, и ме взеха.
Идааааааа!!!!