Стара Загора – два пъти мой град: веднъж по раждане, веднъж – по избор.
Защото много дълго бях далеч, аз виждам по-добре и оценявам дърветата, сънливите квартали, Аязмото, прегърнало града, и езерото – цялото зелено, и гарата, защото знам, че мога спокойно, дълго, бавно да разчитам на тяхното присъствие край мене.
Харесват ми полетата за шах и фигурите, жарките турнири, разпаленият коментар, макар че за мене той е непонятно-скучен. Обичам Хе-ли-кон! Какъв ти кон – Пегас! – витрини с книги, и всичките ги искам. Всеки път, когато ида там, така се случва, че без да са ме питали, започвам да увещавам непознати хора, че трябва да си купят четиво – предимно „Шантарам”, а напоследък им казвам за „Човек на име Уве”.
Ами библиотеките? И тях със цялата си обич ги обичам, засмяните момичета в „Родина” и много ясно, цялата „Захарий” със хубавата зала, във която театърът ми идва да играе. Театърът! Работното ми място, и бял, и розов, в Градската градина. Градината и в нея шадраванът. И градският оркестър, който прави надвечер лете своите концерти.
Защото много дълго бях далеч, а после по желание се върнах, на мен не ми е даденост градът, а ми е даден, за да го обичам два пъти повече. Например зърнах вчера на ъгъла пред кино „Комсомол”, че вече има кестени – и пушек, и аромат, и есенна тъга ме лъхнаха от печения кестен. А преди седмица излязох вън след втора за сезона премиера в театъра, и чух за първи път – чак в центъра! – как феновете викат и как скандират там, на стадиона, защото имаше Берое мач, със друг отбор, не толкова велик, ох, ЦСКА ли, някой друг ли беше…
Когато бяхме малки, много пъти сме чували привечер със сестра ми рева на лъв, замръкнал в зоопарка. И също, нощем често чувам влак да ме зове, когато преминава.
И ето, моят град съдържа звуци – тролеи, джаз, съдържа аромати – които след реакция химична със въздуха така в едно се смесват, че аз изпитвам някаква любов, която иначе е безпричинна. Тя не е обяснима, но нали е дадена не да се обяснява, а да се чувства и да се живее.
И както я живея, любовта към този град, със всичката му глупост, със всичките му мили бъркотии, и с другите, съвсем, съвсем не мили, аз все си казвам – днес ще съм така, реша ли утре – може да замина. И ми е много хубаво да знам: замина ли, пак тук ще се завърна, и моят град ще става все по-мой, и по рождение, но и по избор.
Мария Донева 