Честит рожден ден, блогче!
Шест години и шест дни!
На тази възраст децата стават особено сладки. Започват да си губят млечните зъби и нали знаете онези усмивки без един-два предни зъба, абсолютно неустоими?
Както винаги на този рожден ден, редно си му е да спомена, че Ан ме накара почти насила да си направя блог и двамата с Йовко до ден-днешен ми помагат да се оправям за адреса и каквото още трябва.
Аз имах няколко дни почивка от интернет и дори прескочих рождения ден на блогченцето си любимо, но нито за миг не съм си помисляла да го изоставя. Нали знаете, това е адресът ми – mdoneva.com, и аз си го харесвам. На хубаво място е и тук често се отбиват моите приятели да си поприказваме.
Тук е моята къща с тераса, с цветя, които никога не увяхват, с широка маса до прозореца, на която кроя и шия, с красива гледка надалеч… а край къщата има малка улица, покрита с плочи. По нея маратонките шепнат, а токчетата звънтят, има чешма и понякога от къщи чувам как водата се лее. Има високи дървета, всяка сутрин специално се събуждам към 5, за да чуя как пеят птиците. Тези славеи бе! Има също сойки и червеношийки, врабчета и гълъби, а на края на улицата виждам щъркелово гнездо.
За какво говорехме?
Много обичам да имам блог!

🙂

Чувства се като Трети.

*

ЛЮБОВЕН КОНЦЕРТ

на 13 февруари от 20 часа
в Чайната на „Бенковски” 11 в София

Ако си имате любим човек, елате двамата.
Ако сте сами, пак елате, и вече няма да сте сами,
а ще бъдем заедно
с най-красивите и романтични джаз стандарти.

Джазът ще пее на български

с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

Вход – 10 лева.
Не забравяйте да се обадите на телефон 0887-051 -080
и да си запазите място. Миналия път се наложи Антони да свири прав, защото не си беше направил резервация!

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

🙂

Вие не знаете какво означава Па де Кре.
Аз знам, защото търсих, четох и накрая взех, че попитах.
Па де Кре значи Стъпката на Креми.
Кремена Костова е прекрасна балерина. Дечицата от нейната школа много я слушат и тя никога не повишава тон, а при нея се учат на балет стотици дечица. Представете си сто малки патета (пух, шум и сладост). Сега си представете сто дечица с балетни пачки.
Да, тя не повишава тон. Смятай!
И ето, на 7 декември ще бъде големият спектакъл Коледни вълнения. Много се гордея, че написах стихчетата за него.
Ще го гледам и ще се вълнувам.

❤

Тя дойде малко преди края на едно чудно пътуване, което никога няма да забравя.
Първо беше петък тринайсти и аз скачах от рейс на рейс и с такова облекчение пристигнах в Карлово, че нямаше как вечерта да не мине хем вълнуващо, хем успокоено, като нещо, което най-после е дошло на мястото си и се случва в точния момент.
След дълга сутрин с мъгла зад стъклото, малка разходка и пътуване с леки прекачвания (Гери славно ни вози в червената кола, пловдивско-трудово-старозагорска дамска група последните километри), пристигнахме в Житница.
Аз така, непринудено нали, подпитвам, още по пътя – случайно нещо, новата книга дали не е излязла – не бе, другата седмица, най-рано другата седмица.
Там улиците са широки и цялото село е приветливо… Всяко нещо беше изненадващо и хубаво, а следващото го надминаваше. Стана и късно и аз някак съм объркана, и искам да разкажа всицчко едновременно, а не мога. В Културния дом – мъничка сцена като от приказките, красиво. Отвориха ни църквата, за да я разгледаме, слънцето залязваше от лявата страна точно зад витражите, а таванът беше светлосин и изпъстрен със звезди. И в ръката на свещеника беше новата ми книга 🙂
Ах, ти, Гери! ❤
Поканиха ни и в къщата на сестрите, после беше рециталът, през цялото време на заден план ми течеше мисълта „От кого беше книгата „Рецитал пред мама“?
Стихотворения, букети и прегръдки. И после отидохме на гости на леля Ани, сестра Митова, и знаете ли, това беше по-голяма радост и от новата книга.
И Пловдив – Чирпан – Стара Загора – след 12 през нощта.
И какво стана после? Научих новините, какво се е случило в Париж, и исках веднага да се похваля и да благодаря, но нямах сърце да се смея.
И така.
Имаме си нова книга, мили ми.

Мили мои!
Новата ми книжка е готова. Казва се „Тя се наслаждава на дъжда“. Остава й само да се въплъти в книжното си тяло. Дори в стотици книжни тела, за да може всеки, който я поиска, да я заведе удома си.
Трябва да кажа нещо много важно.
Издателството е „Жанет 45“.
Редакторът е Божана Апостолова.
Корицата е дело на Иво Рафаилов.
Мая Любенова откри всички грешки и строи пунктуацията в стройни редици.
Дори не зная имената на всички мили, обични и отзивчиви хора, които ми помогнаха в събирането и избирането на стихотворенията.
През цялото време до мен бяха Милена Ташева, Зорница Христозова, Гергана Георгиева, Силвия Недкова, Васил Балджийски, Веселина Седларска, Русанка Одринска, ренета Кирилова, Ваня Недева, Никола Владиков и Елка Стоянова. И моите любими търпеливи сладки близки, без които не мога.
Благодаря!

Сега чакаме книга 🙂

Добро утро!

Мили мои.

Тази година ще имам нова книга. 

На вчерашния много хубав, топъл и празничен ден  получих потвърждение.

Книгата ще съдържа избрани стихотворения от минали години. Ще бъде красива предколедна книга за гушкане и за подарявяне. Знам, че ще бъде красива, защото Иво Рафаилов ще направи корицата. 

Защо ви пиша всичко това сега?

За да ви кажа колко ми е радостно. Странно – едно такова тихичко радостно. Нищо, тъкмо ще има накъде да се засилва. И послеее… Ееехххх….

И защото ви моля, ако някой си има любимо стихотворение от досегашните книги, може ли да ме подсети, за да не го пропусна? Може с линк, или с две-три думи, аз ще се сетя за кое става дума.

Благодаря още от сега!

❤

Денят с нощта се изравнява
и щом замръкне – хладно става,
и лястовиците се махат,
и есента почуква плахо
и деликатно ме подсеща,
че иде ред за важно нещо:
печални мисли да прогоня,
да викна: Соня! Соня! Соня,
здравей, къде си, как си, що си…
Да я засипя със въпроси,
и да подскачам, да се смея,
защото разговарям с нея,
и нищо, че по телефона,
и нищо, че край нас във фона
нахален градски шум наднича.
Такова хубаво момиче
е Соня, Соничка, София!
Едва ли тайна ще открия,
ако ви кажа, че без нея
сама едва ли ще успея
да подредя прилична книга.
Тя бързо същината стига,
и ловко смисъла открива
и като бебе го повива.
София книгите отглежда
с Любов и Вяра и Надежда.
Надеждна, вярна и любима,
на мен ми е необходима,
и затова й обещавам
редовно да я поздравявам
до края чак на този век –
защото е голям човек!
❤

 
Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

На най-почетното място – вратата на стаята ми, вече се мъдри плакатът за годишния концерт на децата от ЦНИК (там, където е и литературният клуб „Без заглавие“)
Точно този плакат всъщност не се мъдри. Смее се.
(аз съм върху буквичката С и съм русокоса)