Къде да ходя? А е топло,
и вятърът – гальовно мек.
Очарователен следобед,
и аз – като ленив човек,

богато надарен със време,
със книга и със самота,
един удобен стол ще взема
и на балкона ще чета.

🙂

Август, разтопен и ласкав,
объл, сочен като праскова,

изнемогващ за докосване,
ферментиращ, захаросан,

очарован и разнежен,
хрускав, ментов и крайбрежен,

гали те и те разсмива
август, който си отива.

Вече късно се стъмнява.
Сенките са светлосини.
Тъмното се утаява.
С две светулки се разминах.

А пък миналото лято
не видях дори едничка!
Някой ми ги е изпратил,
за да не вървя самичка.

Не че нещо… но добре е,
някой като те наглежда.
Буболечка – а изгрее
в тъмното, и го разрежда.

Мария казва:

Летните обувки на дъжда
още се търкалят на тавана.
Те тежат от прах и светлина,
но на мене може да ми станат.

Ще обходя нечия душа,
ще изтичам по въжето с дрехи.
И един човек ще натъжа,
а на друг ще донеса утеха.

И ако дъждът ми стане гост,
ще се вмъкна тайно през комина.
Ако му харесва да е бос –
ще му кимна и ще ме отмине.

1988

Сезоните са на квартира.
И всеки нещо майстори.
Един навреме се прибира,
а друг вилнее до зори.

Единият цветя засажда,
а другият му ги бере.
Един квартирата охлажда,
друг ръси пясък от море.

Понякога е неуютно,
а друг път като в собствен дом.
Един стените й ще бутне,
а друг разтребва мълчешком.

Декември мъкне кални чанти.
А август се разхожда гол!
И бедните съквартиранти
понасят този произвол.

Водата слезе по скалите
и сякаш вдън земя потъна.
А по пътеката измита
тъгата мина, и се спъна.

В дланта със борова игличка,
със колене небесно сини,
подаде си ръка самичка,
и се целуна – да й мине.

Прищя й се да си поплаче,
но никой нямаше – да види.
Тъгата се засмя, закрачи,
и някъде далеч отиде.

Сутринта валяло дъжд
и ръцете ми са хладни.
Мигна ли дори веднъж,
лятото ще се разпадне.

Сол и пясък и ръжда
палят в гърлото ми суша.
Лятото ще задържа,
само ако в теб се сгуша.

на едно дърво е спряла
някаква кафява птица
под небето, пожълтяло
като снимка на старица
хоризонтът е размътен
топлината те унася
слънчогледите край пътя
са разсейваща украса

Къпят се врабчетата във прах,
сухи и задъхани, и сиви.
Аз съм този ден едно от тях
и не помня накъде отивам.

Сенките се свиват на кълбо,
лягат под дърветата и дремят.
Искам сън, дъждовен и дълбок.
Искам чаша хладно нощно време.

Днеска ни изпраха всичките
и със щипки за ушичките
на въжето ни провесиха.
Баните не ни харесаха –
наводниха ни кратуните,
влезе ни сапун в муцуните –
бонукс, монукс и персил.
Пате от поливинил
за другарче не получихме.
Плуването не научихме!
Капем жално по терасата,
памперсът не ни е в класата…
Плюшът се суши стоически –
случай на терор класически!

Днес прането изпръхва
изведнъж, на момента,
и градът си отдъхва,
цял във злато и мента.

Светлината узрява,
зачервена и сочна,
и следобедът става
за запомняне точно –

ето босите лапи
на детенце в количка.
Ето цвят, който капе.
Ето свят.
Ето всичко.

Конче от размекнат карамел
със опашка пъди маранята.
Облак тъмносин се е навел
на една целувка от земята.

Въздухът е пълен със трева
и със билки. Въздухът лекува.
Кончето с красивата глава
в маранята трепка и танцува.

Слънчевият реотан жужи
и искри над кончето се ръсят.
Облакът е хладен и тежи.
Тънката му риза ще се скъса,

и във кадифе и акварел
ще засвети мястото, където
кончето от топъл карамел
ще отпие глътка от небето.