В един ноемврийски безрадостен ден,
градът се събуди от сън уморен.
Той трупаше тази умора отдавна.
Не беше приятна, не беше забавна.
По-тежка и грозна от кал по ботуша.
Градът потрепери. – Дойде ми до гуша!
Дърветата скърцаха с клони корави:
– Откакто се помним, стърчим тука прави.
И къщите охнаха: – Писна ни вече
от студ и от зима. Безкрайно далече
е Коледа. Толкова ни се празнува,
а все едно Коледа не съществува.
А по документи все още е есен!
Животът усеща се безинтересен.
Досада и скука. Кога ще ни мине?
Дали сме останали без витамини?
И дъжд, и мъгла. Може грип да ни хване.
А може и нещо по-лошо да стане.

Какво да направи един тъжен град?
Да тръгне на път, без да гледа назад?
Или да се прави, че нищо му няма?
Или да направи от зимата драма –
да легне, да рита… или да стачкува?
Нали ще му кажат: – Недей се преструва.

– Вкопан съм в основи, димя със заводи,
по моите улици диша и ходи,
живее си градското ми население.
Създава ми грижи, но и настроение.
Такива са меки, и топли, и малки,
със чанти, със чаши и със химикалки,
на токчета, боси, с коли, със колички.
Дори не си спомням кои бяха всички.
Човечета дребни, закътани в мен.
Започвам да мисля, че съм уморен,
че съм натъжен, разтревожен и плах,
защото по цял ден се грижа за тях.
И нощем ги пазя, под покрив ги крия.

Дали, ако имаше как, със магия,
за месец поне да изчезнат от тук,
да спрат да ме цапат, да правят напук,
да викат, когато на мен ми се спи,
без никой обяви по мен да лепи,
без някой злодей да ми реже дърветата,
без някой левак да разваля паветата,
дали щом за месец остана без хора,
ще се отърва от тъга и умора?

– Обмисляш го просто тъй, хипотетично?
Или е конкретно и искрено-лично?

– Кой пита? – градът изненадан подскочи
и сам си разби тротоарните плочи. –
Досаждат ми хората и си мечтая…
Но аз съм съвременен град и си зная,
вълшебствата не съществуват наистина,
магията в приказките е измислена.

– А има във тебе сто библиотеки!
Магията не е достъпна за всеки,
но ако понякога книги четеш,
ти сам ще научиш и ще разбереш:
възможни са, случват се и чудесата.
Е, искаш ли да ти се сбъдне мечтата?

– Но кой ми говори? Защо не те виждам?

– Защото не гледаш! Не ти се обиждам.
Кой би забелязал сив плъх като мен?
Аз имам причини да съм спотаен.
За тебе съм нищо. Но все пак съм нещо.
А лошите хора ме мразят горещо.
Преследват ме, тровят ме. Няма да спрат,
докато един по един не умрат
горкичките плъхове. Малките плъхчета,
от първия дъх чак до сетните дъхчета
не знаят какво е да си поиграят
на воля. Плъхкините също не знаят
покой, и в разплаканите им очи
тъга и умора и ужас личи.

– Кошмар! Та това е направо война!

– Да, бойно поле от стена до стена,
от покрива – в избата – чак до канала.
Но моята нация е оцеляла,
защото сме умни и книги четем.
Аз скоро открих как да се отървем,
но твоята помощ е необходима.

Градът се зарадва: – Спасение има?
Кажи как да стане? Какво си решил?

– Преследван, убиван – не бих аз убил.
Не искам да бъда проводник на злото.
Решение мирно потърсих, защото,
макар и живял във гонения, в страх,
не искам да бъда жесток като тях.

– Какво да направим? Ти много ме трогна
и аз с удоволствие ще ти помогна.

– Открих една малка невинна магия
за местене. Ще се избавим от тия
човеци, без даже те да разберат.
Довечера, след като кротко заспят,
ще идем с мишленцата ми на площада
и после, без никой човек да пострада,
след като прошепна две думи вълшебни,
ще видим как хората стават по-дребни,
без нищо да чувстват, те ще се смалят
до степен – да могат да се поберат
във кукленска къщичка, в точен макет.
Направихме всичко това по-напред,
огледахме всеки площад, всяка къща,
дори катедралата има я, същата,
училища, кметство, тролеи, колички.
С усилия общи направихме всички
съвсем като истински, само че малки.
Столове, легла, залъгалки, запалки…
Отне ни години, привършихме днес.
Кажи, проявяваш ли ти интерес?
Остават ни две-три финални поправки.

– И хората просто ще станат на мравки?

– Да, както преди ще живеят, обаче
огрени от слънце с размер на петаче,
в изкуствена, но безопасна среда.
Но ти ще помогнеш ли? Казваш ли „да“?

– Добре, но какво се изисква от мен?

– Не много. Ти вече си предупреден.
Щом видиш, че хората вече ги няма,
не трябва да правиш от случая драма.
Живей си, почивай си, отпуск вземи.
На мирно и тихо по цял ден дреми.
Но трябва грижовно да бдиш над макета
и над омагьосаните човечета,
докато не свърши магията. Тя е
за кратко. И точно един месец трае.
А ние ще бъдем цял месец рахат,
и мисля да тръгнем по белия свят,
да се насладим от сърце на простора,
да идем на място, свободно от хора.
Ще водим живот без опасности вече.
Щом се размагьосат, ще бъдем далече.

– Това ми звучи извънредно добре!
Цял месец… и никой да не разбере.
И те ще се върнат, а вие – не. Значи
тук няма да има зловредни гризачи.

– Зловредни? Така ли?

– Прощавай, сгреших!
Не бих те обидил нарочно. Не бих!
Довечера действаме! Ами макета?

– В момента, насред кабинета на кмета
сглобяват го плъховете инженери.
След месец, щом кметът ей там го намери,
ще се изненада, и, може би, може
в музея пред хората да го изложи.
Това е за сбогом, прощалният дар!

– Подарък за мен, ей така? Ти си цар!

– Не, град най-любим и обичан си ти! –
плъхът, просълзен, изведнъж се смути. –
За нас занапред всичко ще е различно.
Усещам, че вече ми е носталгично.
Така ще ми липсваш… любимо градче.

Без думичка повече да изрече,
подсмръкна, а после, навирил мустак,
се фръцна и тръгна. Но върна се пак
и каза: – Довечера, без да слухтиш,
ти трябва дълбоко и дълго да спиш.
И ще се събудиш на другия ден,
от хора и плъхове освободен.

Как стана магията? Лесно ли беше?
Градът не разбра – той старателно спеше.
Събуди се – тихо. Каква тишина!
По-плътна и здрава от градска стена.
Надникна във кметството. Във кабинета
на дългата маса стоеше макетът.
Градът го разгледа отблизо под лупа.
Видя как тълпа на площада се трупа,
как тичат децата, и всеки работи,
една малка котка ей там се окоти,
във мънички тенджерки бобче варят,
по-ситни от мравчици хора вървят,
и всички живеят нормално, културно,
най-обикновено, но миниатюрно.

– Получи се! Стана! За пръв път – почивка!
Една тънка беличка снежна покривка
сега ще си метна и ще си доспя.
И без изненадата им да търпя,
и без да ми цапат чудесното бяло.
Ноември започна с досадно начало,
но малко преди да приключи, накрая,
без хора, без плъхове, аз съм във Рая!

Заводите кротко си спряха машините.
Престанаха дим да издишват комините.
Потънаха къщите в дрямка безгрижно.
Стрелките часовникови неподвижно
застанаха мирно и времето спря.
Градът топло чело в небето опря,
във снежни чаршафи спокойно се мушна,
потъна във сън и дърветата гушна.

Събуди се бодър, почти като нов,
за радостни срещи и празник готов.
Блещукаше сняг, недокоснат от стъпки.
Града го полазиха някакви тръпки.
Врабчетата клюмат от глад, без трошица.
Училища тъмни, без жива душица.
Замръзнали пътища, пусти, без трафик.
Безлюдно… А Коледа идва – по график!
Декември е, а без искра от украса.
Без лампички и без сребриста пластмаса.
Без коледни песни, без ярки реклами.

– Ах, онзи вълшебен плъх май ме измами!
Къде са ми хората? Искам децата!
Мъжете с ботуши, жените с палтата!
Кутии с подаръци, панделки златни.
Задават се празници, но неприятни.
Къде са ми хората!

После се сети.
Надникна. Макетът във кметството свети.
Жужи от мелодии. Май го огря
пожар? Не, една подранила заря!
Във малката църквичка мигат свещички.
Рисуват се картички с цветни боички.
Ботушките тупкат към бели пързалки.
И весели бебета с майчици малки
посрещат във къщите малки бащи.
В камините огънче топло пращи.
Невидими ангели тайно надничат.
И всички са заедно и се обичат.

Градът си избърса окото с ръкав.
Внимателно, бавно изправи се прав.
Нави си часовника горе във кулата.
Видя термометъра – точно на нулата.
Видя календара. Добре. Бъдни вечер.
– Е, време е. Свършва магията вече.
Починах си. Стига. Прибират се скоро
любимите, топлите, моите хора!

А после добави, стаил нежно дъх:

– Дано си добре, мой магически плъх!

Може би е още малко рано, но искам едно по едно да си завърша годината, за да се събера и прибера, да се успокоя и да си помълча малко, без да се налага да бързам за нищо.

И през 2023 работата ми беше свързана с музика и с книги.
МУЗИКА
Имахме няколко концерта с „Джазът пее на български“. С трио „Дивертименто“ също, дори за програмата „Сезони в музика и стих“ получихме награда: „Музикален проект на годината“.
Водих концерти в Държавна опера Стара Загора – концерта на Генко Гешев, на Петя Петрова и Симона Кодева; и преди дни – на Младежката оперна студия.

Много хубаво събитие беше „Бохеми и пеперуди„, в което разказах за живота на Пучини и по-конкретно за операта „Бохеми“, с участието на солисти на операта.

Имаше още две заглавия, по които ми беше много интересно да работя:
Написах текста, с който превърнахме балета „Фантастичното магазинче“ в оперета за деца, за детската школа към старозагорската опера.

Радост Младенова пък ме покани за проекта „Пътешествие във времето. Орисниците“. Получи се превъзходен спектакъл.

Още нещо за сцената: пиесата „Принцесата и граховото зърно“ беше селектирана на Шуменския фестивал.

КНИГИ
Говорих и писах за книги.
Продължих да водя рубриката си в „Сега“. Вестникът спря да излиза на хартия и се пренесе онлайн, така че аз продължих да препоръчвам книги на страницата. На 31 декември ще станат точно 100 заглавия, за които съм писала през 2023.

Да добавим към това и предаването „Флашмоб“ по радио Стара Загора, и там си имам рубрика - „За книгите“. В подкаста има записи на част от тези предавания.

Превеждах книги.
Не знам по-хубаво нещо от това.
Всяка от тях ми е скъпа и любима.
Ето ги тазгодишните.

Книгата, която написах, е „Боядисвам в бяло лятото“. Издателство Жанет 45, редактор Здравко Дечев, коректор Мария Венедикова, художник Люба Халева.

Освен това написах една коледна поема, мечтая си след време да излезе в отделна красива цветна книга.
Преди това обаче ще дойде редът на най-любимото ми: с художничката Елена Панайотова подготвихме „Писмото на мравката“. Цялото ми сърце очаква това.

ПЪТУВАНИЯ
Срещи с читатели и концерти.
Имах много срещи на север, юг и във всички посоки: в София, Хасково, Силистра, Голямо Дряново, Балчик, Варна, Деветашкото плато, Бургас, Русе, Сопот, Горна Оряховица, Велико Търново и безчет в Стара Загора. С деца и с възрастни; на открито и на закрито, в училища, библиотеки, книжарници, читалища, клубове и барове.
Особено се откроява гостуването в Кьолн, за пръв път бях в Германия.

Други пътувания.
Видяхме Бяло и Черно море.
Успяхме цял един път да отидем на гости на кака в Гърция.
Направихме прекрасно пътуване до Вроцлав, пак бих отишла.
Данко ме заведе да видя Чудните мостове.

НОМИНАЦИИ, НАГРАДИ

Значиии, напукахме ги номинациите тази година!
„Мишките отиват на опера“
– беше номинирана за наградата „Константин Константинов“, Кирил Златков получи тази награда за илюстрациите.
– беше в краткия списък за наградата „Перото“ за детска литература
– номинация и за „Златен лъв“ на АБК
– за „Бисерче вълшебно“
+ още 4 номинации за „Бисерче вълшебно“ за четири от моите преведени книги (и само едно спечелено бисерче – за „Най-елегантният гигант“)

Обаче пък Съюзът на учените в Стара Загора каза, че съм Будител на Стара Загора за 2023 година.

Не знам какво пропускам. Да си припомниш една цяла година и да избереш снимки и линкове се оказа много трудоемко.
Има нещо огромно и страшно, което се случи, но то си е мое и аз няма да говоря за това.

Годината свърши. Хайде да си починем малко и да продължим нататък.
Благодаря за всичко.

Това беше най-милият възможен финал на трудовата ми година.
Така се случи, че в галерия „Байер“ беше подредена най-пъстрата изложба (вж. снимките по-долу). Имаше смях, сълзи, прегръдки, бонбони, плюшена котка и истински кавалджия от ансамбъл „Загоре“. Здравко си беше Здравко, а централният букет съдържаше чушки, мохито, коледна украса и шоколад. Толкова много мисли и чувства имам, а всичките се съдържат в една дума.

Благодаря!

Снимките, единомислието и приятелството са ми от библиотека Родина, със съдействието на издателство Жанет 45 и Хеликон.

Слагам един тон снимки, нека да има!

На 13 декември от 13,30 часа
в Държавна опера Стара Загора ще има концерт – „В света на операта“.
Ще участват камерен оркестър с диригент Мирослав Георгиев
и оперните артисти Анастасия Алтухова, Анна Янкова, Васо Параскева, Мериам Шамс, Стоян Буюклиев и Живко Добрев.
В програмата са включени изпълнения от „Сватбата на Фигаро“, „Вълшебната флейта“, „Лакме“, „Любовен еликсир“ и „Кармен“.

Програмата е замислена така, че да бъде искрящо красива, весела, очарователна, и да бъде представяна пред младежка аудитория. Да бъде омагьосваща, подкупваща, да спечели публиката дете по дете.

Знам го, защото имам щастието да водя този концерт.
На репетициите попивам всеки звук и всяка дума.
Стъпвам на педя над земята, защото по време на репетиции съм единственият зрител и чудото се сътворява пред моите очи.
За тях може да е работа, изработване на детайли, фрази, техника. Те си знаят. За мен е чудо.

Изобщо не знам дали билетите не са продадени за 13 декември, нямам никаква комерсиална мисъл, просто споделям щастието си с вас.

Снимката е взета от сайта на операта.

Така се казва новата ми книга, която предстои да излезе скоро.

Издателството е Жанет 45. Редактор е Здравко Дечев. Автор на корицата е Люба Халева. Много им благодаря и ги обичам.

На бъдеще ново заплитаме нишки
за повече смях и по-малко въздишки.
Предричаме път най-щастлив за детето,
да бъде добро, да си следва сърцето.
До него сме винаги, без то да знае.
Идеи му шепнем, когато мечтае.
Подкрепяме го да развива умения.
Разсейваме тъжните му настроения.
Подтикваме го да е честно и смело.
Един ден ще видим наяве, на дело,
че нашите тайни мечти-орисии
не са просто приказки или магии.
Детето само ще се труди и учи.
Каквото наричаме – то ще се случи.

И ето, случи се!

През пролетта Радост Младенова ме покани да напиша сценарий за спектакъл, в който ще участват десетки деца от Детско-юношеска студия за сценични изкуства „Allegra“.
Подозирам, че не бива да издавам още за какво се разказва в спектакъла… впрочем защо пък не.
Орисниците се срещат с още неродените деца и им помагат да изберат какви ще станат в бъдеще. Специално нашите орисници закрилят изкуствата – театър, балет, опера, изобразително изкуство и пантомима. Макар че Разпоредителят твърди, че децата нямат право на глас, трябва да слушат и да правят каквото им се казва, децата настояват да видят с очите си какво представляват тези изкуства. Виждат колко тежки са били репетициите на Мария Тальони, първата балерина, изправена на палци. Зачитат се в писмата на Ван Гог. Разбират колко важни са талантът, волята, личните усилия, както и способността да твориш заедно с другите, колко е красиво да бъдеш всеотдаен и верен, отдаден на общата цел – заедно да създадете нещо красиво, както в операта. Колко значима е ролята на публиката, защото и тя участва творчески във всяко представление и може да съпреживее красотата, да стане част от живота на изкуството или да го омаловажи и да го съсипе.
Има много смешни, тъжни и вълнуващи моменти, танци, песни, красива музика и характерните за всеки спектакъл на „Алегра“ пищни костюми и изящни декори.
Много се вълнувам, много.

Така че, да: премиерните представления ще бъдат на 11 и 12 октомври в Културен център Стара Загора. Ето я цялата покана.

„ПЪТЕШЕСТВИЕ ВЪВ ВРЕМЕТО. ОРИСНИЦИТЕ“ – ПРЕМИЕРА
Заповядайте на новия авторски спектакъл на ДЮССИ „ALLEGRA“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“/ National Culture Fund, Bulgaria.
КОГА? – 11.10.2023 г. и 12.10.2023 г. от 19.00 ч.
КЪДЕ? – Културен център „Стара Загора“
ПОКАНА ЗА ВХОД можете да резервирате: на тел. 0886 39 49 30; на адрес: бул. „Славянски“45, ет.4; чрез съобщение на страницата ни; на входа преди спектакъла.

За премиерата на 11.10.2023 г. са раздадени безвъзмездни покани на деца и възрастни с увреждания, и деца в неравностойно положение с помощта на Община Стара Загора.
Събраните средства от благотворителния спектакъл на 12.10.2023 г. ще бъдат използвани за реализиране на следващите авторски проекти на студията, а част от тях ще бъдат дарени на Фондация „Искам бебе“ в подкрепа на семейство с репродуктивни проблеми от Стара Загора.

Спектакълът се реализира с любезната подкрепа на Община Стара Загора.

Не можах да отида в Пловдив на концерта ни на 24 май.
Сега лекувам раната в душата си, като гледам снимкитe на моите красиви и любими приятели.
„Джазът пее на български“ на 24 май в Пловдив, клуб „В джаза“. Снимките са от фейсбук страницата на клуба.

❤

… беше пълно щастие! Аз така се чувствах, а тези неща могат да се усетят единствено когато са споделени.
И Генко беше подбрал и изпя много трудни и емоционални песни, а Деница свири чудно, освен че изглеждаше като елф със сребърна рокля и толкова тънки крилца, че много хора може да не са ги видели, но те си бяха там.
Същите песни те ги изпълниха много пъти специално и единствено за мен на всяка от репетициите, и аз още тогава знаех, че концертът ще бъде страхотен, но на сцената, с публиката, всичко стана друго. Както например човек си има акварелни бои, но без лист и вода няма картина; картината спи, сгъната вътре в боите, и чака са пийне водичка, да си поеме въздух и да се разгърне!
Аз имах свободата да кажа наистина най-любими стихотворения и енергията така преливаше от думи в мелодия и песен, че я усещах как се движи между сцената и салона.
Много благодаря, че избраха точно мен, да участвам в този празник.
Радостин Димитров направи снимките.

Любовният концерт, който винаги правим около 14 февруари, ще се състои и тази година.
След чудовищното земетресение преди дни, и при войната, която продължава вече почти година, всички сме потресени и сломени.
Какви концерти, какви песни и стихотворения.
Но искам да споделя урока, който си взех от пандемията.
По време на нещастия и беди трябва още по-усилено и неотклонно да правим точно това, което правим и в добрите времена. Родителите трябва да отглеждат децата си с още по-голяма грижовност; готвачите да готвят още по-вкусно, лекарите да лекуват, шофьорите да шофират, певците да пеят. Трябва да дадем най-доброто от себе си, кой каквото умее, защото така накланяме везните, независимо къде се намираме.
Никога в цялата история не е имало и ден без войни и страдание.
Животът е много труден. Ако бебетата се раждаха, стиснали лист с read.me в пръстчетата си, това щеше да е третата точка. Първите две щяха да бъдат 1. Обичай това дете. и 2. Животът е прекрасен.
Мисля, че всеки оркестър, който свири, свири на Титаник.

ЛЮБОВТА ПЕЕ НА БЪЛГАРСКИ
в клуб „Сингълс”,  НДК, София

на 16 февруари от 20:00 часа

ДЖАЗЪТ ПЕЕ НА БЪЛГАРСКИ
ще представи своя концерт, посветен на любовта.

Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи

Ако си имате любим човек, елате с него.
Ако сте сами, пак елате, и вече няма да сте сами,
а ще бъдем заедно
с най-красивите и романтични джаз стандарти, изпълнени с текстове на български език.
Очакваме стари и нови приятели, за да се потопим заедно във вечното – любовта, тъгата, щастието и изискания вкус на едно добро питие.

Когато стане дума за комикси, сърцето ми е останало при „Дъга“, Дарко и неговото вълшебно копче.

В САЩ комиксите са нещо специално, дебел хартиен пласт история, и повечето момчета в американските романи ги четат, или ги крадат, или ги колекционират. В Англия пак така, съдя по това, което се споменава в биографията на Тери Пратчет.
Аз обичам книгите на Сотир Гелев и Пенко Гелев. Не харесвам обаче манга, човечетата ми изглеждат уродливи, с гигантски очи и кой без нос, кой без уста.
Разказвам това, защото моето плахо сърце се събуди от сън и май започна да обиква комикси.

Първо почувствах нещо, докато си четях за приключенията на Пепър и котарака Морков. Поръчах ги предварително от висок старозагорски патриотизъм и от радост, че Никола Райков не спира да създава книги и игри, върви по своята пътека, която вече си е цяла магистрала от тук до Китай, и радва мало и голямо.
Книгите дойдоха при мен с подарък – картичка и писмо, и аз първо ги оставих да се поизмиришат на терасата (легендата за опияняващия аромат на нова книга според мен е точно това – легенда), и после с голямо удоволствие ги прочетох. Кратки самостоятелни истории, свързани от общи герои; силни съвременни послания – за екологията, приятелството, значението на традициите; много хумор и картинки, които ти се иска да прерисуваш толкова пъти, колкото трябва, за да можеш после да ги рисуваш и сам, без да гледаш. Кой може да устои на всичко това?

А днес в размекнатата, разнежена почва на моето меко сърце направи първите си стъпчици нова героиня от комикс. Хилда!
Хилда живее заедно с майка си в малка къщичка, отдалечена от града. Наоколо няма други хора, но пък има елфи, великани и тролове. Домашният й любимец Съчко е бяло лисиче с рогца. Хилда има тънки крака, обути в големи ботуши, и като я гледаш как тича от квадратче в квадратче, не може да не се разнежиш.
Специалното в тази книга е отношението към света, в това число и към читателя. Авторът е един такъв готин, искаш да си му приятел. Видях го ето тук:

и вече освен приятелка искам да съм му и майка, защото ми напомня за моя Иво.
Непременно си пуснете клипчето, за да видите, още в самото начало, как от Нетфликс са се свързали с него, за да му предложат да превърнат поредицата в анимационен сериал. Заразително е! Да си играеш и да влизаш в историята, и да си намериш приятели на твоя акъл! Толкова вдъхновяваща приказка!
А пък и самият Люк Пиърсън прави първата крачка, като ни показва първоначалните скици, моменти от работния процес и например първата рисунка, на която Съчко е спрял да бъде коте и е станал лисица.
И пак нямаше да квича до небесата, просто щях тихо да обичам горския човек (с неговата сложна личност), и факта, че майката на Хилда според елфите е момиче…

Но любовта.
Любовта на великаните, които не спират да се надяват, и чакат, докато се превърнат в планини, и пазят планетата, и после се хвърлят в небето, хванати за ръка.
Това е най-нежната любовна история, която съм чела напоследък. Никога няма да я забравя.
И вече чакам с нетърпение следващите книги от поредицата за Хилда.

С тъничко вратленце като първолак,
татко ми се смее, хваща майка пак
леко за ръката, нещо й говори,
тя се мръщи първо, дърпа се и спори,
после се усеща – внуците са тук,
мига телевизорът със изключен звук,
нещо къкри в тенджера, нещо се пере,
три еднакви тениски – как да избере
най-най-най-най-черната абитуриентът,
първи между равни е всеки във момента,
празници, разместване, суета сует,
поправи казанчето, тука има ред,
няма ред, хич никакъв, има веселба,
вижте, купих кладница за шкембе чорба,
няма лед в хладилника, чехлите къде са,
хайде, ще играем ли, сбъркал си адреса,
закъснявам, чакайте, искам нещо сладко,
боже, тук е лудница! И сред всичко – татко,
с ризата, незнайно как станала голяма,
мълчаливо хванал пръстите на мама.

На снимката – моят татко, с ябълка, подредена така, че да няма начин да откажа да я изям.