Джазът пее на български – концерт на 16 май в SOFIA LIVE CLUB

За мене лъжа, за вас – истина, минаха почти две години от последния ни концерт.
И ето, този петък се събираме отново в навечерието на на 24 май (и на рождения ден на моя Иво, който става на 30!)

Билети: www.eventim.bg/bg/bileti/dzhazt-pee-na-blgarski-sofiya-sofia-live-club-671862/event.html

Очакваме ви на 16 май, за да отбележим заедно празника на българския език и на всички 30 букви, от А до Я, без да претупваме Й и без да пренебрегнем дори Ь, с един любовен и уютен концерт, на който джазът ще пее на български!

с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет и
Мария Донева – думи.

16 май (петък) 2025
🎫 Билети в eventim: 30лв.
🚪 В деня на концерта и на място: 35лв.

⏰ Врати: 20.00ч.
🔛 Начало: 21.00ч.
✅ РЕЗЕРВАЦИИ тук: https://www.sofialiveclub.com

Прочее славяните и преди имаха джаз, но бидейки българи, го изпълняваха на чужди езици.
Но как може всеки да те разбере, ако кажеш на португалски „Бог”, на френски „Очакване”, на английски „Широта”, или „Любов”, или „Младост”, или „Отрова”? И така беше много години.
След това човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, ни изпрати идея.
Мария Донева, жена умерено праведна и сравнително истинолюбива, устрои български текстове на много песни. Изпърво написа думи за песента на Жобим „Desafinado” (ще рече „Фалшиво тананикане”, понеже тя сама така си пее). Научи за благата вест Венци Благоев, прочете текста и видя, че беше добро. И поиска Мария да напише още думи, и тя написа. И събраха се с Антони Дончев и Марина Господинова, и ги изпълниха заедно.
Някои казват: „За какво са ни песни на български език? Музиката казва всичко, а думите не са много важни.” Така казват, но те не знаят, че когато думите на една песен се разбират, тя стига и до сърцето, и до ума на човека, и го вълнува повече, и му носи повече радост.
Други пък казват: „Защо са българските песни? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначално написани от авторите на стандартите.” И не знаят, окаяните, че джазът е интерпретация и лично преживяване, и пресътворяване както на музиката, така и на думите, които я съпътстват.
Ако ли пък някой рече, че не сме ги нагласили добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: Джазът е нещо живо, което се променя при всяко изпълнение, и пламъчето на свещта, полъхнато от дъха на някой от публиката, става част от изпълнението, затова то е различно всеки път.
Ако ли запиташ любителите на музиката: „Какво ще правите на 16 май от 20 часа и какво ще слушате?”, те всички знаят и ще отговорят: „На 16 май от 20 часа ще отидем в Sofia Live Club, за да слушаме Джаз и Поезия, и любимите си песни на български език!”

Какво се случва, когато джаз и поезия се слеят?
Проектът „Джазът пее на български” (ДжаП.БГ), доставя наслада на публиката, поднасяйки едни от най-красивите джазови мелодии с оригинални текстове на български език. Класики като „Дезафинадо”, „Водите на март”, „Трябва да вярваш в пролетта” добиват ново и още по-богато внушение заради поетичното присъствие на Мария Донева, която пише стиховете специално за тях. Вокалните партии на Марина Господинова и безупречните инструментални изпълнения на Антони Дончев – пиано и Венцислав Благоев – тромпет, превръщат думите и музиката в една неразчленима сплав.
„Джазът пее на български“ съществува от 13 години, през които се утвърди със своята оригинална концепция и виртуозни изпълнения на живо и на запис.
Идеята на проекта е на публиката да се представят джаз стандарти, но с оригинални текстове на български език.
„Джазът пее на български“ има в биографията си десетки концерти в София и страната, участия на фестивали в Стара Загора, Велико Търново, село Кърпачево, и един записан албум с предстояща премиера.
Но най-вярното мерило е реакцията на публиката, която след всяка среща с джаза, който пее на български, си тръгва просветлена и емоционално обогатена.
Защото когато джаз и поезия се слеят, се ражда любов.

Как точно минава времето

Квартален магазин в чужд квартал (здравей-здрасти, влизала съм тук повече от пет пъти, но по-малко от 20), представителка на фирма за млечни продукти пренарежда хладилната витрина, магазинерката протестира вяло, аз избухвам.

Аз: Знам ги аз такива подреждачи! Майка ми е такава! Постоянно подрежда, но така, че човек нищо не може да си намери и трябва да я пита! Слага ти гащите с пет сантиметра по-встрани в шкафа и те автоматично стават невидими! Нарочно го прави! Само и само да не можем без нея!

После се смея и се извинявам, а магазинерката и подреждачката на чужди витрини дават още примери, а аз бързам да изляза, за да си порева за майка ми, която вече не подрежда нищо, но ние продължаваме да не можем без нея.

Така минава времето.

Честит рожден ден, блогче. 15 години уседналост в безкрайната вселена на интернет.

На път

Я, рейсът е на два етажа! 
Подтичвам, качвам си багажа.
Държа шишето със водата.
Снегът полепва по стъклата.
Говоря с чужд и странен глас.
Здравейте, май ще съм до вас. 
Не е заразно, просто плача
за себе си и изпращача.

Потегляме. Стена снежинки.
Градът е в коледни картинки,
а вече свършва февруари.
На мен под клепките ми пари.
Закуски. Каса. Сръбска скара.
В района сме на Сточна гара,
и аз съвсем безшумно плача
за себе си и изпращача.

През София ще бродим вечно,
а вече всичко е далечно –
алармата на телефона,
сънят, саксията с лимона,
безгрижието, лекотата,
обувките, ключът, вратата.
Ще дойда скоро пак, но плача
за себе си и изпращача.

Кафяво, сиво и студено.
Стъклото млъква замъглено,
но се досещам за пейзажа.
Ако си спомня, ще ви кажа
защо пътувам, накъде ли.
Меле от вторници, недели,
престой, очакване, билети,
трохи от нерви и солети,
живот на точки и тирета,
настинки, снимки от морета,
на път, безпътно, безизходно,
опияняващо свободно,
но ми се иска да не плача, 
а да посрещна изпращача,
да спрем, пред къщи да паркираме,
при себе си да се намираме
и вече да не си отивам.

Извън града сме и заспивам.

През 2024 година

През тази година много четох и писах.
КНИГИ
През пролетта излезе „Писмото на мравката“ с приказните рисунки на Елена Панайотова. За идната пролет готвим нова книга заедно.

⭐️

Превеждах книги.

Особено интересно ми беше да работя по превода на романа „Когато Хитлер открадна розовия заек“ от Джудит Кер; вероятно ще излезе през 2025.

Писах за книги.

Навърших три, започнах четвърта година, откакто водя литературната рубрика на „Сега“. Според отметките в Гудрийдс съм прочела към 180 книги, но в това число не влизат онези, които все още не са издадени. И като се има предвид, че реша ли да редактирам книга, това означава, че ще я чета и препрочитам Х пъти, обикновено докато авторът не се умори от предложения, доизпипване и шлифовка, числото би трябвало да порасне още.
Преди съм си мислила, че онези, които казват, че са прочели десетки или стотици книги за година, или лъжат, или четат механично, повърхностно и само похабяват книгите. Сега вече знам, че ако човек чете всеки ден по 8 – 10 – 12 часа, пълноценното четене е съвсем възможно; просто мозъкът ти така заработва.
За „Сега“ се събраха 99 статии от около 40 различни издателства.
Продължих да представям по една книга седмично и в предаването „Флашмоб“ на Радио Стара Загора. Голяма част от тези представяния могат да се чуят ТУК.

Имах срещи с читатели.

Те бяха буквално безброй. Имаше дни с по 3-4 срещи една след друга, няколко поредни седмици с по над десет. В Стара Загора, Стралджа, София, Бургас, Пловдив, Самоков, Труд, Преславен, Старозагорски минерални бани, Рила, Хасково, Шумен, Брюксел, Ямбол, Нова Загора, Казанлък, Царево; сигурно забравям нещо. Последната среща за годината – в Братя Даскалови.
Имаше периоди, в които приех прекалено много покани и накрая не се чувствах добре, а изприказвана и с паднали батерии. Ще се опитам да не правя повече така.
Преглеждам календара, за да видя къде съм била, и всяка среща ми изплува пред очите (добре де, някои седмици буквално ми се сливат).
Но непременно трябва да спомена вечерта в Ямбол, с младите и още по-младите актьори, които ме накараха да се почувствам толкова обичана и разбрана, че част от това чувство си ми остана вградено завинаги. Любов за София Карастоянова!
Ами Бургас! Библиотеката в Бургас, Антон Димитров води срещата и всички бяха толкова мили. Момент! Ами премиерата на „Писмото на мравката“ в операта в Стара Загора! Оооооо… И в Халите в София. В Стралджа колко хубав разговор стана, и разбира се, в Самоков. А казанлъшката лавандула и в момента се спуква да цъфти.
Сърцето ми бумти в момента като печка „циганска любов“.
Я малко снимки, да си поотдъхна.

⭐️

Подписах договор с Литературна агенция „София“ и вече имам агент, който да ме представлява зад граница. Агент Гергана Панчева!

Бях част от журито на Фестивала за самодейни театри за възрастни в Нова Загора.

Участвах във втория салон на книгата във Флоренция, в панаири и алеи на книгата, в представяния на книги на любими автори; в конкурса „Веселин Ханчев“

Какво друго? В Държавна опера Стара Загора направихме концерта „В света на операта“ заедно с най-чудесните млади оперни солисти и представихме този концерт много пъти, изгубих им бройката, на нашата сцена и в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. А пък Константин Владигеров се вдъхнови от едно мое стихотворение и написа песен по него. А?
Наистина ли нямам нито една снимка от концертите? Имам една.

⭐️

Получих награда от Столична библиотека в началото на годината. В края й „Боядисвам в бяло лятото“ беше в дългия списък за наградата „Перото“, „Писмото на мравката“ стигна до най-късия списък. Не е лошо.

⭐️

В личен план

Тук сме. Децата си живеят, даже имаме ново бебе в семейството. Имаме си и кемпер и това е буквално и реално да живееш вътре в мечтата си и да пътуваш по света, носен от нея.

⭐️

Участвах, правих, писах, пътувах и наистина се старах с цялото си сърце.
Благодаря.

⭐️⭐️⭐️⭐️⭐️

Смешни хора

Любовта я заровили жива.
Тя не искала да си отива.
Преценили, че е неуместна,
неудобна, печално известна,
прекалено боляща, трептяща,
през нощта – недискретно искряща,
прекомерно разкошна без нужда,
чак-пък-толкоз, съмнителна, чужда,
да, красива, но ако ги видят!,
ако лоши очи им завидят…
И за да не пострадат излишно,
деликатно, решително, скришно
я прибрали най-долу във шкафа,
обинтовали я със чаршафа,
закопали я в стара саксия
и преляли й капка ракия,
и усещали – още тупти,
но си казали – Бог да прости,
и се правят, че нищо не правят,
и търпят, и така я оставят,
и си мислят – с това ще се свикне.
Смешни хора. Тя пак ще поникне.

Пловдив чете

За някои работи трябва кураж.
Във Пловдив на главната – време за плаж.
Онез бели шатри не са на везира –
Алея на книгата там се намира.
Там книги продават, мастило се лее,
от жега люти, пред очите чернее,
там слънцето спряно сърдито пече…
Обаче човека като го влече,
надуши ли книги – за него е рай.
Не знам колко градуса по Фаренхайт
и колко по Рихтер, Шпонхойер и Карник.
Под шатрата е, меко казано, парник.
Блестят за примамка заглавия нови.
Напет господин във кошовете рови
и ценност безценна открива с отстъпка!
Книжарят потръпва от радостна тръпка!
Направил е удар… но слънчев, уви.
Все пак търговията някак върви.
Прииждат дечица, рисуват рисунки.
По Мая Дългъчева – „букви и цунки“.
И майки, които прелистват поезия.
Красива старица – виж, внукът й глези я,
държи я за лакътя, носи вода.
Една поетеса пристига, и да,
два броя читатели вече я чакат.
Маришките чайки прелитат и крякат,
Марица е близо, морето далеч.
Една стройна бабичка от Челопеч
издирва „За билките дето… от Требен…“
Виж, облаче бяло! Но шансът е дребен.
Все пак доброволците търсят чадъра.
Колежките правят ей там дъра-бъра,
а пет мафиотки – библиотекарки
подготвят комплот със книжарките жарки.
Животът кипи и асфалтът потича,
но който дълбоко и вярно обича
хартията, книгите, и да чете,
щастливецът, който отглежда дете,
самотният, който си търси компания,
със тях – книгоманът, обхванат от мания,
на здравия разум веригите чупят,
минават през пъкъла – книга да купят.
От първа ръка и със точност го знам:
и аз съм от тях, и аз също бях там!

Специално за Гери от Жанет, перпетуум мобиле и литературен герой, с любов от тепето до небето!


Без мама

Как така да нямам майка?
Тя си има име.
Тя си имаше приятелки
и цветя любими,
чувство за достойнство, навици – 
някой път досадни,
тя по принцип не допускаше
да останем гладни,
тя подбираше по цвят
щипки за прането, и
стара снимчица на татко
спеше в портмонето й.
Тя е толкова конкретна,
толкова реална,
че усещам във дланта си
порив да я гална,
и лицето й ми свети,
скрито под клепача,
майка става вир-вода
всеки път, щом плача,
тя със всеки ден ми става
по-необходима.
Друго може и да нямам,
майка имам.

Без мама

Днес всичко е различно. Къщата
съвсем не се усеща същата.
Различни миризми и вкусове.
Последните вторични трусове
затихват. Уж сме оцелели,
но външно и привидно цели.
Година мина, почна втора.
Когато срещам нови хора,
улавям се, че се старая
да съм добра, защото зная,
че вече майка ми я няма,
че който не познава мама,
ще си представя тя каква е
по мен, като ме опознае.
Най-после с времето разбрах,
по нас ще съдят и за тях.
А после, след не много време,
по моето дете – за мене.

„Празнината с форма на зайче“

Ние не умеем да говорим за смъртта. Все едно като не казваме нищо, тя ще се обиди и ще изчезне.
Когато очакваме дете, наивно си мислим, че трудните и неудобни разговори, които ни предстоят, ще се отнасят за секса.
Ние се местим. Спираме да се обичаме. Боледуваме. Умираме. Как се обяснява това на дете?

Книгата „Празнината с форма на зайче“ е за приятелството, за обичта и за смъртта. Толкова разбираемо и красиво е написана, с толкова вълшебни рисунки, че аз просто съм влюбена в нея. И не въпреки темата, а включително и заради нея.

Това не е приказка за четене преди сън. Боя се, че е за четене вместо сън. Аз я получих от издателство „Фют“ и я преведох същата нощ, като не спирах да плача, и не заспах изобщо. Майка ми вече беше много болна, оставаха й месеци (а редактирахме превода с Катя Латева в последните дни на мама). По-актуално нямаше как да бъде за мен, и този превод го изплаках. Аз имам празнина с форма на майка.

Но книгата не е сантиментална. И е ведра. И откровена.

Хъртъл и Бъртъл са зайче и костенурче. Те са най-добри приятели и откакто се помнят, винаги играят заедно. И си казват – ще бъдем приятели до края! Но един ден краят идва и зайчето изчезва, а на нейно място остава една празнина с форма на зайче. Костенурчето търси приятелката си, но не може да я намери никъде; умолява празнината да се махне, разгневява се и крещи, но празнината си остава там, тъмна и страшна. Тогава то започва да плаче и така го намира мечката Герда. Тя го оставя да се нареве, а после му казва, че единственото, което може да се направи, е да запълни тази празнина с хубавите спомени за времето, прекарано с Хъртъл. И когато костенурчето си спомня и разказва, тъмната празнина се изпълва със звезди.

Приказката е в стихове, много нежна и хубава.
Мисля, че всеки трябва да я има в дома си, за да я чете в най-черните си дни и постепенно да даде път на звездите в мрака. Тази книга е съкратено ръководство за преодоляване на скръбта. Тя не е за деца, не само. Тя е за всички нас, които сме осиротeли и оголeли.
Мисля, че е една от най-важните книги, които съм имала щастието да преведа.

Старо стихотворение…

Старо стихотворение.
Стара любима дреха.
Аз не съм вече същата,
но откъде се взеха

преспи от пресни спомени,
болки, за час заспали,
а във дланта ми – порив
някого да погали.

Остро и сладко чувство,
без цел, без намерение,
тайно писмо до себе си
в старо стихотворение.

„Писмото на мравката“ и още любовни съвпадения

Имам нова книга. На 19 февруари ще излезе от печат любовната поема „Писмото на мравката“ с нечувано красиви илюстрации от Елена Панайотова, със знака на ИК „Жанет 45“ и с нещо важно за казване на хората, които искат да се влюбят и на хората, които вече са се срещнали и ще се обичат цял живот.

Ето:

По този повод ми дойде на ум нещо. Проверих и да, вярно е. Гледайте сега какво съвпадение се случи при мен.
Първата ми книга в Жанет 45 „Има страшно“ излезе през 2005 – преди 19 години.
От тогава до сега, заедно с мравката, съм написала 19 книги, издадени там.
А също станаха и 19 книги на Джулия Доналдсън, които съм превела и са излезли в Жанет 45.
19 – 19 – 19! Чудо!

Обаждам се мигом на Гери да й кажа за съвпадението и да я питам кога да очакваме новата книга, а тя ми вика: Преди малко проверихме. Ще излезе на 19 февруари!

Едно голямо и празнично чувство ме е обзело и съм толкова благодарна. Искам да кажа на Божана Апостолова и на Манол Пейков колко важно е за мен, че толкова години работим заедно, точно с тези колеги и приятели.
Хайде, още пет пъти по толкова, и после ще видим 🙂

Благодаря

Благодаря ти, че ми пращаш сънища,
в които майка ходи и се смее.
Така си мисля, че ми е простено,
че лошо и неправилно живея.

Благодаря за щедрия подарък
да си припомня сладкия й глас.
Че във съня ми някой там ме вижда
във най-доброто ми възможно аз.

Татко

Със скорост десет метра за две минути, тича:
– Не съм ти казал днеска, те много те обичам!
Изобщо, напоследък набляга на десерта.
– Забравил си кюфтетата!
                                            – Ох, да ти имам дерта.
Личи ли си, че цял ден изкарах по пижама?
Удобна е, широка…
                                    – Преоблечи се!
                                                               – Няма!
И без това след малко отивам да си лягам.
– Ти преди малко стана!

И аз какво се впрягам…
Изобщо, много работи са вече без значение.
Животът е по-лесен със ведро настроение.
Животът… Абе, имам какво да премълча.
Дано успея само със грам да облекча,
да стопля, да нахраня, да кротна, да завия.
И никой да не чуе, започна ли да вия.
И да не се препъне, когато се затича:

– Аз преди малко казах ли ти? Много те обичам!

„Каква ще бъдеш през лятото, русалка или кит?

Някъде във Франция на витрината на една фитнес зала се появил постер с млада и слаба жена със слънчев загар. На постера имало надпис: „Каква ще бъдеш през лятото, русалка или кит?
Една жена на средна възраст, която никак не приличала на тази от постера, дала публичен отговор на поставения въпрос, и очевидно е имала доста какво да каже:

До всеки, който се интересува,

Китовете винаги са сред приятели – делфини, морски лъвове и любопитни хора. Те водят активен сексуален живот, забременяват и раждат очарователни китчета. С удоволствие се тъпчат със скариди, играят си и плуват в морето, посещават приказни места като Патагония, Берингово море и кораловите рифове на Полинезия.
Китовете са великолепни певци и дори имат записани албуми. Те са невероятни създания и нямат никакви врагове, с изключение на хората. Те са обичани, закриляни и будят възхищението на почти всички по целия свят.

От друга страна, русалки не съществуват. Ако съществуваха, щяха да се редят на опашка пред кабинетите на психоаналитиците заради постоянните си кризи на идентичността. Риба или човек? – това би затруднило и най-опитния терапевт.
Русалките убиват всеки мъж, който посмее да се приближи до тях, така че не правят секс, но и без това, как биха могли? Погледнете ги… в смисъл, с какво? Така че те нямат и деца. Пък и кой би искал да се сближи с момиче, което мирише на рибен пазар?

ПП В наши дни медиите се опитват да ни убедят, че само кльощавите са красиви. Аз обаче предпочитам да се наслаждавам на сладоледа заедно с децата си, на една хубава вечеря с мъжа ми, който ме кара да потръпвам, на чаша шоколад с приятелите си. С времето качваме килограми, защото натрупваме толкова много знания и мъдрост, че в главите ни вече не е останало място, така че ги трупаме и на други места в тялото си. А това означава, че не сме дебелани, а сме изключително културни, образовани и щастливи!

Текстът и снимката са от фейсбук, от ТУК.

Във гласа ти звънва
пак онази струна.
Много ли ще сбъркам,
ако те целуна?

И какво нататък?
Още колко има?
Мисълта за после
е непоносима.

Затова я махам
и без мисли вече
се прибирам в тебе
много отдалече.