Прилепчиво прилепало,
също като невидяло,
през една минута звънка –
Ти излезе ли навънка?
и потропвайки с копита,
пак звъни и пак те пита –
Весел ли си? Със кого си?
Някой път компот ти носи,
друг път хруска ореховка,
кво ли не си пъха в човката,
равномерно дебелее,
като шантаво се смее,
щом затвориш, се отчайва,
вряка, после се разкайва,
след това звъни отново,
и за любене готово
всеки час и всеки ден
ходи си без сутиен.
🙂
Тя се готви да пътува.
Вече знае накъде.
Но макар че се шегува,
тайна мисъл я яде.
И макар че тя е смела
и е купила билет,
във лъжи се е оплела.
За да продължи напред,
трябва да развърже възел,
трябва да прескочи плет,
да надвие своя мързел,
да изхвърли много смет.
И четирите саксии
на сираческа съдба
да остави. Да изтрие
спомена за веселба.
Да извика студовете.
Да си спомни за дъжда
във леглото, на ръцете –
пръстените със ръжда.
Да не мисли за доброто.
Да не мисли за вина.
Да си навлече палтото.
Без целувка на уста
да потегли, да замине –
вече знае накъде.
Да остави да изстине
окаденото кафе.
Да не мие тези чаши,
да не готви за обяд.
Да се радва, че се плаши,
Да не търси път назад.
Да не спира. Да не чака,
време е да се реши –
който пак я е разплакал,
няма да я утеши.
Тя се готви да пътува,
но да се стопи снега.
Ще избяга, ще отплува,
но не знам кога,
кога…
понякога искам да ти кажа,
че твоята липса кара града
да се криви като неудобна обувка
и не мога да мисля за нищо друго.
понякога искам да ти изкрещя,
че съм нещастна.
понякога съм те сънувала
и всичко помня.
но в тези случаи
си служа пак с
обичам те
Понеделник беше мил и добре възпитан. Харесваше работата си, разбираше се с колегите, имаше много приятели и всяка седмица ходеше с тях по планините.
Хобито му беше фотографията и имаше огромна колекция със снимки на хора и места, които е видял и харесал.
Той самият почти не можеше да бъде видян на снимка. Първо, не харесваше особено външния си вид, и второ, фотоапаратът винаги беше у него, нямаше как да бъде и пред, и зад обектива едновременно.
След работа Понеделник обичаше да излиза из града, ходеше на кино. Танцуваше салса, рок и танго; пиеше същото, каквото пият хората на неговата маса.
Стараеше се да се прибира в квартирата си колкото може по-късно, защото му беше омръзнало да стои сам.
Един ден той намери в пощенската си кутия писмо, което не беше предназначено за него. Сметка за телефон в отворен плик. В края на седмицата пощальонът не минаваше, това писмо просто не беше на мястото си.
Хайде
да си играем двамата.
Ти ще бъдеш бащата
на моето щастие.
Ще прилича на теб,
ще порасне голямо и силно
и ще ни построи къща.
Аз ще бъда майката
на твоите спомени.
През дълбоката зима
ще си говорим за тях.
А когато съвсем остареем,
ще ни напуснат полека –
дъщери, задомени далече.
Хайде да си играем!
Стара Загора е град, в който е чудесно да пристигаш.
В нея има нещо меко, прегръщащо и женско. Когато се раждаш или след това, когато слизаш от влака на старзагорската гара, посрещат те така, все едно винаги си бил тук и мястото ти те очаква.
Стара Загора е град равен и плодороден, разтворен като длан на приятел. Тук хората преминават през дните без усилие. Дъждовната вода непринудено се стича от Аязмото и прави локви в Станционната градина. Липите цъфтят през пролетта, кестените скачат по тротоарите наесен – както е правилно и както винаги е било.
Стара Загора успокоява и приспива. В кафенетата се събират приятели и започват отново същите разговори, които са водили вчера и които им предстоят в следващите 20 години.
[11:06:00] Ваня Могилска: „Обсипана с благодат“?!?!?!??!
[11:06:18] a46466: до веждите!
[11:06:44] Ваня Могилска: ама точно така ли можеш да го изразиш – обсипана с благодат, не с бонбони и усмивки примерно
[11:06:47] Ваня Могилска: а с благодат?
[11:09:31] a46466: бубе, бонбони няма.
[11:09:34] a46466: но: вчера първо в английската гимназия…
[11:09:48] a46466: страшно сладки деца
[11:09:50] Ваня Могилска: ква етаз безбонбонна благодат
Има още
Сняг красив от сутринта вали.
Бляскат тънки ледени игли.
И градът е синкав, тих като картинка.
Вече се познава – Коледата наближава.
Ден от захар – вкусен и студен.
Ден със нови дрехи пременен.
Коледа пристига,
смее се и ми намига.
Радва се, че си до мен.
✾
Тази песен не е коледна-коледна в оригинала си,
но е коледно обичлива и блестяща, и вкусна за пеене.
Ето я тук, човек може да си направи караоке 🙂
Вън внезапно студено стана,
а е топъл и мек диванът.
Предстои ни прекрасен ден –
най-добре остани тук със мен.
Няма изглед снегът да спира,
но си имаме тъмна бира,
ще си готвим, и ще ядем
шоколад и бисквити със крем.
Може ти да си гледаш мача,
после тъжен филм – аз ще плача,
но прегърнеш ли ме добре,
моят плач на мига ще си спре.
Знам, че има идеи разни
как се прави перфектен празник.
Най-прекрасно е според мен
да се гушкаме вкъщи цял ден.
❂
Измечтах си го за коледния JAP 🙂
Я опитайте как е на тананикане
Let it snow, let it snow, let it snow
Влюбеният мъж е ергономичен,
по-удобен от кресло, по-уютен.
Влюбеният мъж поема твоето тяло,
мускулите намекват за приятна заплаха,
потъваш,
замаяна от собствената си лекота.
После
мъжът се начупва на ъгли,
невидими пружини скърцат оголено,
появяват му се лакти и нокти,
ръцете му те прегръщат
като изсъхнали клони…
И накрая
всичко се чупи.
Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.
Аз ги мервам, докато вървя,
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.
Мен само идиоти ме привличат.
Те също доста силно ме обичат.
Намират ме в метрото и на плажа.
Напират нещо важно да ми кажат.
Заспиват ми на рамото във влака.
Със шлиферчета в парка мене чакат.
Обливат ме с възторжени идеи
и настояват с тях да се гордея.
Чаровни са, но взеха да ми писват.
И чудя се – те как ли ме описват?
Корабите на възможната любов
идват зад гърба на хоризонта –
бавно.
Пръв ще стигне до брега,
който от сърцето си изхвърли
трупаните ласки и надежди,
житото – в солените води,
плътните коприни – по вълните.
Гол, свободен и въоръжен
с правото да обяви за свои
камъните, сенките, дъжда,
сладките като целувка извори
и пръстта за правене на хора.
Тази сутрин,
докато се къпех, видях,
че твоята четка за зъби
на моята нещо прошепна.
Моят ангел е далече.
Гледа от високо
разни къщички, с човечета,
щъкащи наоколо.
Чакам го, заспивам после,
някой път сънувам.
Моят ангел е на гости.
Другаде нощува.
И понякога, по навик,
хвърля поглед само.
Той не ме е изоставил.
Но сега го няма.
И е малко по-студено,
с пет-шест нежни градуса.
Щом помисли си за мене,
ме полъхва радост.
Аз не искам да го губя –
пърхащ, неустроен,
моят личен много хубав
ангел неспокоен.
Мария Донева 