1.
Ще напиша тази история – ако изобщо се стигне до написването й – само за да се оправдая. Не само. Също и за да се отърва от нея и от натрапчивия навик, който ми се появи напоследък, да си я разказвам на ум, докато вървя по улицата. Понякога изпадам в странно състояние – мислите ми се излюпват напълно оформени, във вид на изречения с главна буква в началото и с точка в края. Когато знакът е въпросителен или удивителен, произнасям изреченията на глас и стряскам минувачите. Понякога имам толкова много въпросителни и удивителни мисли, че допирам мобилния до ухото си и така имам алиби да обсъждам на висок тон онова, което ми говори отвътре.
Ето че започнах с оправданията още преди да съм започнала тази история, за която става дума. Имам подозрението, че може би съм леко луда и значи също имам нужда от помощ. Това не ме освобождава от желанието да помагам на други хора, но напоследък се опитвам да потискам това желание. Но щом изобщо имам такова желание, значи съм добър човек.
Аз не съм много добър човек.
Когато мислите ми се изсипват така оформени като кубчета лед, те често са противоречиви. Имам по няколко гледни точки за всичко. Все едно мислите ми принадлежат на някое насекомо с фасетни очи, и всяка фасета вижда същото нещо независимо от другите фасети, от различен ъгъл.
Историята, която ме безпокои, не е правилна, защото има начало и край, но между тях не се е състояло нищо и е трудно да бъде построен разказ по правилата, защото ще се получи само черупка от разказ. Нещо като кутийка, в която е можело да има подарък, но е празна и сигурно затова се чувствам толкова разочарована.
Защото аз постъпих правилно, а не се чувствам доволна.
Има още
Една никаква история
6
Мария Донева 