Не отивай там.
Други цветове има есента.
Някой друг, не аз, рано сутринта
ще те поведе в жълтите листа.
Други гласове чужди стихове
знам, ще ти шептят.
Не и моят глас, уморен и ням.
Не отивай там, не отивай там.
Не отивай там…

Нека е кошмар този остър миг,
хладното легло, болката без край.
Аз ти нося дар, хайде, остани,
ще ти дам живот, по-красив от май.
Тръгнеш ли сега, във едничък ден
цялата тъга ще попие в мен.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там…

Тук за теб тъжат тихите стени,
чашата с вода, слънчевият прах.
Сенките тежат, хайде, остани,
ако не за мен, то поне за тях.
Вече няма ден, вече няма сън,
само болен мрак, сива пустота.
Остани при мен, не отивай там,
не отивай там…

Ще те задържа в сянка от преди,
в снимка на дъга, в капка от парфюм.
Нощем ще лежа в твоите следи,
тих като шега, казана наум.
Тръгнеш ли от тук, ще изчезна цял
като малък звук от ресна на шал.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там…

Нека ни вали галещият дъжд,
хайде, остани, чудото задръж.
Нашата луна, нашите мечти,
мислите на глас – всичко ще ти дам.
Няма светлина щом си тръгнеш ти.
Нямам сили аз да остана сам.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там…

Градът те е изпил. И те прикрива.
Присмива ми се. Бялата ти риза –
облечена на друг (не му отива),
там други друг с походката ти слиза…

Градът е пълен с късчета от тебе.
Но аз ще трябва вече да си мисля,
през времето, което ще последва,
без думите, които съм ти писала.

Обичам те шумно, със весели думи.
Обичам, когато си легнал върху ми.
И смешните пръсти на двата ти крака.
Когато пристигам. Когато ме чакаш.
Обичам, когато ядем и се смеем.
Когато лежим и мълчим и си блеем.
Обичам, когато се будя със мисъл –
да ставам, да видя дали си ми писал.
Когато любезно гърба ми почесваш.
Обичам, че всичко във теб ми харесва!

🙂

Ти си толкова тъжен,
а дървото е отрупано с малки зелени ябълки
и клоните са обляни от светлина.
Дишам дълбоко, защото
имам желание да се любим,
да говорим на висок глас,
да вървим по топлите улици
заедно.
Но понякога
слънцето, гласовете, любовта,
никой не може да ни помогне.
Светлината изстива и се стича от клоните,
не подушвам шията ти,
не гледам лицето ти,
потъваме – всеки в своите кошмари,
без да откъсваме поглед един от друг
и без да се виждаме.

Любовниците
ще отидат в ада,
а там
ще бъде празник.
Всеки ден.

Половин царство давам
за един беналгин.
Ще добавя и коня  –
за още един.
Щом не мине с лекарство
главоболът свиреп,
давам цялото царство,
да си охкам, но с теб.

🙂

Пазя любовта си към теб като сламена шапка.
Придържам я да не отлети с вятъра,
смея се на слънцето
Искам да плача горчиво и отчаяно за дребни неща,
за предмети без стойност за никой друг,
за пепелта от цигарата ти,
за пясъка в леглото ни,
за леглото ни,
за всичко, което няма да се повтори.
Дребните предмети
говорят за теб.
И ме закрилят.

Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие,
празна като пространството
под обувките на обесен.

Щом се целунем, тракват зъбите –
лед в чаша.
Мълчим облечени, разлюбени
и има страшно.

Този град е толкова неверен!
Той забрави старата любов
два пъти по-бързо и от мен.
И невъзмутимо ме прегръща
по онези улици, които…
А онези улици, които
рязко се задъхваха от радост,
ми поднасят цъфнали дървета,
дъжд и разноцветни светофари.
Нежни… Пролетта ли ги научи?
И макар че още ме разплакват,
вече ме разсмиват…

Златни ангели,
накацали по клоните,
светлината прозира през тях,
въздухът – бистър,
а няма кого да прегърна.

Създавам моя мъж.
Издигам го наоколо.
Нощувам в мислите му,
гледам през очите му.
Строя го светъл и голям,
с отворени врати,
за да не го напусна лесно

Чувствата са растения
с плодове без кора.
Избуяват
в опасния климат на думите
и узряват при допир.

О, колко съм болен, о, колко съм жален!
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив. И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да си те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.

Обла и гладка, с искри от коняк,
цялата злато, и слънце, и мрак
пърхане с мигли, сълзи и усмивки,
гълъб сънлив във гнездо от завивки,
само със поглед събужда желания,
всички целувки са й притежания,
спира дъха само щом се покаже.
Кой би могъл нещо да й откаже?!