Ела по-близо – да допрем обувките
със влажни носове да се подушат.
Ела да си опитаме целувките.
Дали ще е удобно да се сгуша

до рамото ти? Слушай. Капят капки
от покривите. Всичко се разтапя.
И аз така. Устата ти е сладка,
а пък студът по пръстите ме хапе.

Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.

Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.

Знам си, че използвам често
„топло, кротко, тихо, меко“.
Само малко ги размествам,
и ги поразбърквам леко,

но каквото и да кажа –
все е някакво подобно.
Аз не се тревожа. Даже
си ми е съвсем удобно.

Имам тиха, мека къща;
топли хора, кротки вещи.
Има кой да ме прегръща.
Трябва ли ми друго нещо?

За всеки цвят си има време.
Аз пак пристигам доста късно.
Нюанси в цветовете дремят –
например бяло, ала мръсно.

Например синьо – хематомно.
Например розово за бебе.
И алено, ала огромно –
когато виждам точно тебе,

градински стрък от странна бабка
на улицата как купуваш.
И тъмно – като ме очакваш.
И светло – като ме целуваш.

Тази сутрин един клип на Сезария Евора ми разби сърцето.
Зная песента, но точно този клип…

Той ми напомни за това стихотворение.

То е детско и смешно.

Влезе тук, като заспивах.
Във ума ми се засели.
После стана по-игриво,
а мечтите му – по-смели.

Цялото – в една усмивка.
Цялото – във топли краски.
Гушна се. Доби обвивка,
мека, хубава за ласки.

Дръпна с нокът тайна струна
и събуди я случайно.
Смигна ми. И ме целуна.
И престана да е тайно.

Слънцето блести,
зад теб залязва в яркото небе,
в косата ти – златистите лъчи –
отблясъци щастлива светлина.
Във залеза, искрящ от цветове,
пламтящо-жълт, оранжев и червен,
един безкраен август се топи,
а погледът ти търси
само мен…

Слънцето блести,
докосва раменете ти едва
с усмихнати и ласкави лъчи
и снимката излъчва светлина.
И в този ден, когато си далеч,
и леден дъжд се лее над града,
една минута лято имам с теб,
със залеза и с теб…

Eliane Elias – Fotografia

Искам да се видим пак.
Искам да ти бъда крак,
дроб, ребро, колянна става.
Искам всичко да ти давам.
Да ми мъркаш до ухото.
Аз обичам те защото.

🙂

Един възможен текст на български за тананикане на тази топла и съвсем леко тъжничка песен на Бебел Жилберто.
Както обикновено, текстът без музиката не е особено добър, с музиката става гладко и добре.
Правих я за Марина Господинова, но не съм я чувала в друго изпълнение, освен в свое собствено 🙂

Mais Feliz – Bebel Gilberto
Такива хора вече няма сега.
Такива хора вече никой не прави.
Любов е равно само на тъга,
но пак при тебе оставам.

Такава обич – тя е слънце и мрак,
и наранява, и лекува рани.
Макар че си отива пак и пак,
последна тя ще остане.

Колко пъти казвах „Край“ –
краят се оказа просто дума.
Весел и тревожен рай
за хора като теб и мен.

🙂

Ако някой ме обича,
лятото ще се забави.
Дълго пролетта ще кити
разцъфтелите дъбрави.

Дълго ще долитат птици.
Бистрото небе ще пее.
Ще полюшват стан черниците.
Тайно вишните ще зреят.

Ако някой ме обича,
ще е празник всеки цвят.
Всеки корен, всяка рима
ще го правят с мен богат.

Ще се пукат водни капки.
Лудо ще шумят реки.
Ще е звездно, ще е лятно,
ще ухае на липи

и ще бъде всяко цвете
разбираем послеслов.
Нежносинята планета
ще светлее от любов.

През очите ми е лесно
да се видиш очарован –
как си кротък и чудесен,
как си силен и поробен.

Лесно е да ме загубиш,
а ме искаш – да ме имаш.
Аз съм благодарна публика.
И съм ти необходима.

🙂

Това не е текст за четене!
Ако някой го прочете просто ей така, няма да разбере нищо.
Това са български думички, с които може да се изпее тази песен:
Tom Jobim e Chico Buarque – Anos Dourados

Пускаш си музиката и четеш на нейния фон, иначе не се разбира хубавото.

То не е превод, а думите, които аз чувам, когато я слушам. От оригинала съм взела любов, декември и Мария.
За песента ме подсети Атанас Гунов, за което му благодаря. 🙂

Помня, че обичах
да срещам, Мария,
погледа ти сутрин.
Ти беше щастлива.
Беше малка тайна
усмивката, дошла
от твоя сън,
хубава и топла
от нашата любов.

Помня, че обичах.
Но вече
не помня.
Вече е декември,
студен и самотен.
Вече не събуждам
с обичам, обичам,
твоята усмивка,

красива от съня,
красива от съня.

Времето минава
без тебе, Мария.
Нека се обадя
да чуя гласа ти.
Само да ти кажа,
че искам тези дни и този сън,
погледа ти сутрин,
и твоята любов.

Празници и хора
препълват декември.
Стаята ми бавно
потъва в мъглата.
Сутрин не изгрява
любимото ти сънено лице.
Липсваш ми ужасно,

красива от съня,
красива от съня.

Безполезно обичам.
Любовта се хаби,
тя се губи, изтича
във подземни тръби,

не блести, не разхлажда,
тъне в тайни тъми,
не празнува, не ражда,
само глухо шуми…

Нека някой ми каже,
за да знам, за да знам,
че е нужно и важно
някой път да си сам.

Обещание искам,
че ще бъда добре,
че моментът е близко
и тъгата ще спре.

Че каквото се губи,
то се трупа на склад,
и самотният влюбен
в своя мъничък ад

произвежда любови
и мечти си отглежда,
за да има готови
планини от надежда,

високосни години
от „живели щастливо”,
диамантени мини
със „Ура!” и „Горчиво!”,

и не е безполезно
да обичам самотно
като жадно за глезене,
а бездомно животно.

Това е една много красива и много тъжна песен.

Шибил Бенев ни я предложи, и аз й направих едни думички на български.
Те не са много хубави, когато просто ги чете човек. Трябва да си пуснеш песента, да я слушаш и да следиш текста. Тогава нещата излизат, както трябва.

Тихо,
безкрайно тихо,
изплува тихо над града луната,
златиста, кръгла
като монета,
с която можеш да си купиш всичко…
Но ти я пускаш да блести
в небето горе…
Това, което
искаш, беше твое, но сега го няма.
И ти разглеждаш
своите ръце,
така безсилни
да задържат
една любов,
любов добра,
която спеше в тях, златиста, кръгла,
като луна…
Сега я няма,
залезе в мрак,
и мракът тежък дави ти сърцето,
ти потъваш, сам,
без любовта,
без дъх, без рози, без целувки тихи…
Така ненужен и виновен.
И не разбираш как без любовта ти тук
изчезна всичко, и угасна в прах
от минали любови,
и те наскърбява
даже и луната,
луната,
луната…

Искам при тебе. Със тебе. Защото
нещо солено ми мокри окото,
нещо студено гърбът ми усеща,
нещо безлюдно ме чака на среща,
нещо безсилно в ръцете ми празни,
нещо, забравено в мисли напразни,
в сън недокоснат, в милувка случайна,
щастие бързо, заключено в тайна,
нещо загубено, много любимо,
толкова светло, чак непоносимо,
толкова тъжно и толкова тихо,
че го обиждам със своите стихове,
нещо отвъд светлината и мрака,
просто да дишам, и просто да чакам.

Един мъж и една жена, които много се обичат, вървят заедно по улицата. Много им е хубаво, времето е приятно. Държат се за ръце, със сигурност съзнават, че на тази възраст не им подхожда, но от това им е още по-хубаво. Мъжът е по-възрастен, а жената е млада. Както и да е, ще купуват дрехи. Може би ще избират рокля за сватбата, което е доста патетично.
Жената влиза да мери рокля. Дръпва завесите на пробната, гледа се в огледалото. Съблича си дрехите и ги закача някъде. Започва да си мечтае как точно би искала да изглежда; да си мисли за пръстени, за хора, за места, на които е била или иска да отидат двамата заедно. В един момент чува гласа му, той, там отвън, задава някакъв въпрос, но тя е заклещена в роклята и не може да отговори. Става й горещо и клаустрофобично, а я е срам да извика за помощ. Гласът на мъжа пак пита нещо и някакъв женски глас му отговаря. Женският глас прилича на нейния глас. Шумоленето на плата й пречи да разбере точно за какво става дума. Най-накрая тя успява да се освободи от роклята, открехва завесата и вижда гърба на мъжа си, който се отдалечава към изхода на магазина. Магазинът е много голям и лъскав. Жената е без дрехи и не може да го последва, а мъжът не се обръща. Той държи за ръка друга жена. Жената от пробната вижда, че другата жена е облечена също като нея, има същата прическа и същата походка. Мъжът я прегръща през рамото и прави някакъв жест, който си е техен и много интимен – целува я по косата или й подръпва ухото. После навалицата ги закрива точно когато излизат през вратата на магазина.
Жената от пробната се обръща към огледалото, обаче там не се отразява никой.