Отпечатък от палеца ти
върху дясното стъкло на очилата ми.

Всичко ми изглежда привлекателно,
докоснато от теб.

Най-новата най-любима песен 🙂

Отново пада вечер.
Отново си далече.
Ще бъдеш ли със мене?
Кога, кога, кога?

Не искам да те плаша,
но тази обич наша
ми носи вместо радост
тъга, тъга, тъга.

На мене ми отива
да бъда по-щастлива.
По-малко да тъгувам,
по-често да празнувам.

Твърде много време мина –
година след година.
Очаквам да ми кажеш –
кога, кога, кога.

Стръкчета хилави, зеленикави,
а пък напират – растат, цъфтят.
Въздухът – лумнал от чуруликане!
Колко са малки, а как крещят

разните чавки, врабчета, гарвани,
сойки, и всякакви топки пух.
Пеят, и даже не е за вярване
само за час колко врява чух.

Котките – същата дива работа!
Мяукат, изискват си любовта.
Ало! И аз искам не по-слабо,
но да ме чувате да крещя?

Флиртът, простете, е нещо лично.
Пролет е, вярно. Но чак да викате?!
Граждани, мяукайте по-прилично,
и по-възпитано чуруликайте!

Толкова любов неприложима
като сняг вали и се разтапя.
И искри от радост в нея има.
И стрехи, които тихо капят.

Толкова любов с адрес объркан,
със красиви отлепени марки.
Закъснели, натъжени щъркели.
Пеперуди с избледнели шарки.

Толкова приготвено обичане
ей така невкусено остава.
Остаряват хората самички,
а пък любовта се разхищава…

Тъй както слънцето блести
от стая в стая в стая в стая,
така усмихваш се и ти,
припомняш си, че те желая,

и как повдигам смешни вежди
или надничам в огледалото,
и как отблизо те разглеждам,
и че съм ти удобна цялата,

и често бъркам ляво с дясно,
и ми е важно да ме галиш…
и, засега, ти става ясно,
че няма как да ме прежалиш.

Всичко почва и свършва по познатия начин.
Все по-къси отсечки любовта начертава.
Знам защо ще се смеем. Знам кога ще заплача.
А вкуса на тъгата и насън разпознавам.

И соления мирис и взрива на кибрита.
И умората сива. И утехата бяла.
Все по-плитък дъхът. По-безсмислени дните.
Любовта се изкачва по звънтяща спирала.

Изтънява. Топи се. Изразходва се бързо.
Като прах се изронва по лица и предмети.
Става лъч светлина. Щом проблесне, ни свързва.
И не свети. И свети. И не свети. И свети.

❀

Един лъч слънце, чист и смел.
Монета, цопнала във кишата.
Разходка без нарочна цел –
да повървим и да подишаме.

Ръката ми да задържиш.
Усмивката ти да поискам.
Щом можеш да ме натъжиш,
то значи – станали сме близки.

Във джоба си да отнеса
билет, продупчен през сърцето.
Перце от твоята коса.
Две захарчета от кафето.

Тъга, дошла със мен у нас.
Надежда, хваната на тясно.
Един съвсем случаен час,
запаметен кристално ясно.

Моят татко се грижи за мен.
Със пуловери тежко навлечен,
той излиза навън всеки ден.
Пазарува. Не иска да пречи.

Моят татко пренася дърва,
във студеното, както куцука.
И прилича на чудо това –
вчера свършиха – днес пак са тука.

Той не е глух! Но често не чува,
а се сърди, когато крещя.
Моят татко цветя не купува,
но през лятото гледа цветя.

Моят татко по селски говори
и за ясни неща разсъждава.
Той за нищо не иска да спори,
той се смее и се съгласява.

Моят татко си прави майтапи,
моят татко обича джумбуши.
Притеснява се, ако изцапа.
Майка казва, а татко я слуша.

Мога много за татко да меля,
но в момента да спра се налага –
той е тук, портокал е обелил,
и държи да го взема веднага.

Осъденият на самота
тайно се надява
да бъде помилван.

Ела по-близо – да допрем обувките
със влажни носове да се подушат.
Ела да си опитаме целувките.
Дали ще е удобно да се сгуша

до рамото ти? Слушай. Капят капки
от покривите. Всичко се разтапя.
И аз така. Устата ти е сладка,
а пък студът по пръстите ме хапе.

Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.

Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.

Знам си, че използвам често
„топло, кротко, тихо, меко“.
Само малко ги размествам,
и ги поразбърквам леко,

но каквото и да кажа –
все е някакво подобно.
Аз не се тревожа. Даже
си ми е съвсем удобно.

Имам тиха, мека къща;
топли хора, кротки вещи.
Има кой да ме прегръща.
Трябва ли ми друго нещо?

За всеки цвят си има време.
Аз пак пристигам доста късно.
Нюанси в цветовете дремят –
например бяло, ала мръсно.

Например синьо – хематомно.
Например розово за бебе.
И алено, ала огромно –
когато виждам точно тебе,

градински стрък от странна бабка
на улицата как купуваш.
И тъмно – като ме очакваш.
И светло – като ме целуваш.

Тази сутрин един клип на Сезария Евора ми разби сърцето.
Зная песента, но точно този клип…

Той ми напомни за това стихотворение.

То е детско и смешно.

Влезе тук, като заспивах.
Във ума ми се засели.
После стана по-игриво,
а мечтите му – по-смели.

Цялото – в една усмивка.
Цялото – във топли краски.
Гушна се. Доби обвивка,
мека, хубава за ласки.

Дръпна с нокът тайна струна
и събуди я случайно.
Смигна ми. И ме целуна.
И престана да е тайно.