Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.

Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.

Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,

важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,

то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.

*

Когато те обикнах,
тъгата беше сенчеста поляна
със шипки и със гущерчета,
стрелкащи се в лайката.
Понякога отивах там
да помълча
и да погледам облаците.
С времето
нашата любов порасна
и се разпростря,
модерен град с предградия
с музеи и сладкарници.
Подземната железница
на нашата любов
препуска;
площадите й
са окичени със знамена.
А цял един квартал
с небостъргачи
и с непрогледен трафик
е тъгата.

Знам добре какво беше.
И че вече го няма.
Любовта не е вечна.
Даже да е голяма.

Тя е камъче в шепа.
Даже да е безкрайна.
Тя е смях. Тя е шепот.
Тя е чудо и тайна.

А пък нашето чудо
си се скри във ръкава.
И лежим нощем будни,
и какво ни остава –

самотата си галим
като в траур безшумен –
краят става реален,
назовем ли го с думи.

На тази снимка се вижда как чакам Иво:

Чакам го, макар че той е вътре в мен.

Мисля за него, говоря му, дори да не ме чува, мечтая си за бъдещето му, вслушвам се в него, тревожа се, вълнувам се и го обичам с цялото си сърце.

Той се роди около 6 месеца след деня, в който е направена снимката, и точно преди 17 години,

а аз продължавам да правя всичко това и продължавам да се чувствам точно така.

Честит рожден ден, Ивенце!

Мило, много ми е тъжно.
Много ми е уморено.
Няма как да се залъжа,
че не ни разделя времето.

Питам. Как така тъгата
няма смисъл и значение.
До кога ще съм богата
само с тайни изречения.

До кога ще ме обичат
отдалеч и без докосване,
с чужди тайни – за надничане,
с чужди ласки – за износване.

И от малко съм доволна,
радвам се, не протестирам,
но е нежността ми болна,
радостта ми – на умиране,

зло и празно е във мене,
вярата се е стопила.
Много ми е уморено.
Много ми е тъжно, мило.

Взимаш една жена.
Замесваш я
в приключенията на фантазията си.
Загръщаш я в среброто на огледалото.
Поръсваш я с трепет,
добавяш смях на вкус,
вкус на смях
и любов – колкото поеме.
Държиш я в ръце – ароматна, топла.
И се печеш на бавен огън,
като гледаш как си отива
със походка от карамел….

05.05.05г.

Те си пасват прекрасно –
две черупки от мида.
Между тях – любовта. Но
любовта си отиде.

И във шепите празни
тишината убива.
Нежността вече дразни,
прекомерно учтива.

И кънти безполезно
всяко нежно шептене.
Любовта им изчезна,
затова е студено.

Те замръзват допрени
в тишина като в дреха.
Те не искат промени.
Те си търсят утеха.

Как светът продължава,
любовта щом приключи?
Те не го заслужават.
Как можа да се случи?

Тя показва езика си ален,
и върви в калта, без да се цапа.
Тя е толкова мека и галена,
че усещам замайване в лапите.

Тя е пух. Топла, лека и бяла.
Тя заспива, където си иска.
Бих я скрил под езика си цялата,
стига да ме допусне по-близко.

Тя е зла, но така ми харесва.
Ех, да имаше как да се случи –
тази котешка дива принцеса
да ме вземе за собствено куче.

После нека съм срам за породата.
Който иска, от яд да беснее.
Много здраве от мен на природата –
тя е котка, но аз искам нея.

Спи. Очите й са затворени, ръцете отпуснати, дясната ръка върху бедрото, лявата – на седалката, с дланта нагоре, беззащитна. По лицето й минават настроения като сенки на облаци.
Надига лице, все едно очаква целувка, и остава така за една бавна, дълга секунда.
Във влака всичко е бавно. Въздухът е тежък и неподвижен, прозорците не се отварят. Между двойните стъкла се е разтопила от слънцето и се е смъкнала желатинова лепенка, силует на мъж с бастун. До него – разтопен мъж, който изхвърля нещо в кошче за боклук.
Тракането е ритмично, не остро, а замъглено, покрито с мъх, прашно тракане, шум от упорито движение към цел, която не се приближава.
Вагонът не е разделен на купета и има повече простор. Не е и съвсем мръсно, няма едри боклуци, но всичко е напоено, изсъхвало и напоявано безброй пъти със знанието за една нечистота, от която са направени седалките, закачалките, боята, розовото, зеленикавото. Стъклата са прашни отвън и мътни отвсякъде и всеки пейзаж посърва.

По-хубави са гледките зад клепачите й.
Тя не сънува.
Има още →

Превод – Зоран Jакимоски
От Двуезична библиотека

Любовта е като череша –
цъфти, зрее, окапва.
А после,
не че другите сезони
са лоши,
но ти
цяла година чакаш
да дойде пролетта
и всичко да започне отначало.

Аз съдържам любовта.
Любовта ми е присъща,
както за дъжда – вода,
стаи и стени – за къщата.

Тя е разрез и метал.
Малка като ножче джобно.
Радост, че си оцелял.
Топла, влажна и удобна.

От излишества разкош.
Аскетична и насъщна.
Свободата да си лош.
Щастието да се връщаш.

Чувствам – просто си е там,
в неизучени залежи.
Имам много. Ще ти дам.
Стига да ме забележиш.

Както бременна жена
иска странен плод да вкуси,
аз жадувам тишина
между две целувки къси.

Близост във едничък жест,
без пукнатина, без примес.
Нека да се случи днес.
Да е вярно. Да го има.

Ще се спра и ще се дам,
без да мисля, без остатък.
Миг. И след това ще знам
как да продължа нататък.

Тя е нож, изваден от канията.
Верен, и способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.