Леглото
е гетото на любовта.
Гола, мокра,
ражда жизнени мръсни деца.
Вие
като
душа,
впримчена в плитък гроб.
Хили се.
Красива и страшна,
крехка, заразна, силна,
мястото на любовта е в леглото.
Извън леглото
я гледат странно,
мирише на друго,
има кръв под ноктите,
загръща се в чужди думи,
разтапя се в неподходящ момент.
Вземат я за опити,
крадат й органите,
обуват я в неудобни обувки.
Любовта обича с цялото тяло,
яде с цялото тяло,
свършва цялата,
а леглото е гетото на любовта.

Той е спокоен и приятен,
но не е необикновен.
Единствената му позлата
е, че обича да е с мен.

И някак си разхубавена
от погледа му приветлив,
аз забелязвам, че със мене
той става много по-красив.

И бързам всичко интересно
да му разкажа вечерта,
и ми е весело и лесно
дори във трудните неща,

а той, изглежда, се вълнува
и сладък е, така смутен,
и явно, че се е преструвал
на скучен и обикновен,

защото точно мен е чакал –
да дойдат вечери сияйни,
да ми даде ръка, и яке,
а с тях – и всичките си тайни.

Кокошката с пиленцата я видях, след като не успях да видя бялата лястовичка във Второ женско. Не съм недоволна.

Хубавите деца са племенникът ми Нико и сладката му приятелка Катерина, у нас.

Зайчето се усмихва, защото ще води приятелите си по пощата, по пощата – чак при Мила, със специална (тайна за сега) мисия.

Много е хубаво.

Търся те в себе си.
В думи, които съм писала.
Сутрин в кафето.
Очаквам. Оглеждам се тайно.
Мисля къде си
и твоята тлееща липса
багри предметите,
щом ги докосне случайно.

Той ме изостави, затова
ще започна да не го обичам.
Да прощава меката трева.
Да прощава тънкото кокиче

на снега, внезапно навалял.
Да прощават. Нека. Те са силни.
Мене много дълго ме боля
и не зная как да го помилвам.

Ако някой дойде и допре
кожата ми, сигурно ще викам.
Не, не съм. Съвсем не съм добре.
Не, не искам тук да идва никой.

Ще преболедувам. Ще съм пак
същата, каквато бях по-рано.
Ще ме радва веселият сняг,
нищо, че не може да остане.

Някой ден, след време. Някой май
или август с дъх ще ме погали,
и ще си припомня – няма край.
Само ден и нощ. Зора и залез.

Лежерно и небрежно удоволствие
е никого в града да не познаваш.
Със погледа си само да докосваш.
Да възприемаш и да съзерцаваш

косата на момичето красиво,
което тихо хлътва във хотела.
След малко – мъж. При нея ли отива?
Защо се крият във хотел в неделя?

Движението спира и се кротва.
Жужи пчела в дръгливите саксии.
Във къщата отсреща някой готви.
Потракват порцеланови чинии.

Градът е празен, прашен и напечен.
Часовникът му даже изостава.
А ти си от сърцето си далече
и никого не искаш да познаваш.

За него друго е по-важно –
не любовта. Не любовта ми.
Той трябва пътя да покаже.
А аз от този път го мамя

да слезе – само за минута,
за миг дори – но да ме види
как страшно дълго ще се лутам,
ако от мене си отиде.

Той има мисия. Идеи.
Той има работа да върши.
Аз искам само да се смеем,
докато този свят се свърши.

Аз искам бебета. Да плачат
и да ме хапят с млечни зъбки.
Той търси кръста, и палачът
очаква твърдите му стъпки.

Високо, трайно и значимо
е неговото. Аз съм ниска.
Мечтите ми са постижими,
но той деца и дом не иска.

Той ври, кипи, строи, говори,
и аз поглъщам всяка сричка.
Но той обича всички хора,
а аз не искам да съм с всички.

Мъчително безсилие.
Пълзят ми буквите.
И знам, че
страниците пожълтяват
по-бързо и от нокти на пушач.
А костите в ръцете ме болят като изгнили.
Тежат ми
книгите, които не държа
тежат ми
липсващите продължения на дланите.

Легнахме си снощи
прегърнати и топли,
не помня аз какво сънувах,
но ти ми каза сутринта –
сънят ми означавал,
че ме обичаш.

Опитвам се
да се откъсна.
Налагам си
да се владея.
Днес не погалих гръбчето
на книгата ти,
когато минах покрай нея.

Любовта си прегриза
прикованата лапа.
Предпазливо излиза.
С капки кървави цапа.

И е страшна. И куца.
И не стига далече.
Заплашителни звуци.
Тежки сенки препречени.

Самотата посяга
болно да я прегърне.
Няма как да избяга.
Няма как да се върне.

Няма път, няма място,
и трепери самичка.
Диша плитко. На тясно.
Ужасена лисичка.

Купче есенни листи,
мокри на тротоара.
Златно облаче чиста
рязко вдишана пара.

Накриво този свят е сложен
и лошотията е сила.
И аз не знам дали ще можем
да се държим за малко мило.

За няколко минути само.
Или за няколко години.
Прегърнати, да се измамим,
че лошото ще ни отмине.

Един до друг, да се излъжем,
че сме открити и спасени.
Че вече няма да съм тъжна.
Че си най-важното за мене.

Да ме обичаш и закриляш.
Далеч от теб да пъдя злото.
Поне за малко да сме мили.
Поне до края на живота.

Снимки на Атанас Белов от концерта, с който се откри първият Джаз форум Стара Загора.

Колко променливо тупа
сърцето ми в теб.
Дай да подишам дъха ти.
Тук никой не може да влезе.
Правим си свят,
в който нямаме тайни. Не зная
как ще се справя без тайни. Стихвам,
заспивам,
смесвам се с теб като вятъра с въздуха.

*