Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.

Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.

Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.

Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?

Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.

Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.

В скривалище от дрехи,
в капан от разстояния,
мечтае за утеха
самотното желание.

Ръцете му са хладни
и молят за докосване.
То цялото е гладно
за смях и омагьосване.

В дворец от странни вещи
и ветропоказатели,
сред трепкане на свещи
и сенки на приятели,

стопено, омърлушено,
с мъгла във всички кости,
желанието сгушено
очаква те на гости.

„Очи за красотата“

По-крехък даже от преди.
По-тъничък и от тревичка.
От тялото ми се роди.
А днес е по-голям от всичко.

И моето сърце кънти.
На ум детето си прегръщам.
Сърце, не се страхувай ти.
На този свят сме си във къщи.

Всичко, което имахме…
Кой ще го притежава?
Ние живяхме скрити
в тайната си държава.

Бяхме си всичко. Двамата.
Имахме политика –
граници нека нямаме,
да не граничим с никого.

Колко пътеки минати.
Колко целувки взети.
Аз ли ти бях родината?
Ти ли ми бе морето?

Вече сме си история.
Вечност от ден до пладне.
Нашата територия
просто ще се разпадне.

Любовта се лута към адреса.
Ти къде си? Кой ли ще й каже?
Дините са розови принцеси,
стегнати в зелени камуфлажи.

Лятото се смее и създава
всякакви удобства за целувка.
Любовта навярно закъснява
заради нетрайните обувки,

заради прозрачните презрамки
и заради вкусното червило.
Търси се адрес: онази ямка
точно на брадичката ти, мило,

малко в север – топлата ти шия
и наляво – сладкото ти рамо.
Тя си знае. Скоро ще открие
мястото. Ти я дочакай само.

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

Започнеш ли да мислиш, ставаш глупав,
а глупав ли си, глупав си оставаш.
Сърцето ти, което тихо тупа,
не вижда и не мисли, но познава.

То предусеща важните минути
и знае да ги гали и отглежда.
Прегръща ги в трептящите си скути,
докато засияят от надежда.

То може сто обиди да изгълта
и сто тревоги може да прихване.
Във него всеки може да нахълта,
но то избира някой да остане.

Сърцето ми довиждане ми каза
и хукна чужди хора да обича.
А аз останах къщата да пазя,
да готвя и да се държа прилично.

И ето ме – не давам прах да падне
по снимките, по-сладки от икони.
Ако сърцето ми се върне гладно,
ще го нахраня.  И ще го изгоня.

.

Утро, много си добро!
Утро, много си красиво!
Дъжд проливен, из ведро,
плисва върху всичко живо,

и дъгите му блестят,
и със светли капки гали
роклята ми на цветя,
цопащите ми сандали.

Мокър и разцъфнал ден
със окъпано начало,
с тъмен кичур, залепен
върху челото ти бяло.

Посивялата трева
във зелено боядисал.
Мокри сме и затова
да се бърза няма смисъл.

Нямам страх и нямам мрак.
Мокрите ти длани сричам.
Утро, заедно сме пак!
Утро, много те обичам!

‘

Quanto ti amo, ancora
giorno di giugno, luminoso e bello!
Manciata di ciliegie brillanti
mi hai portato in regalo.

Fragole, tigli e rose.
Pioggia per un bagno pronto.
Mondo, felice e forte
come un matrimonio d’amore.

*

Това е стихотворението за юнския ден, преведено на италиански език от Лили Радоева – Дестради.
Ихаааа!!!
Когато отида на опера, после поне два-три дни си мечтая да проговоря на италиански. Че това стихотворение е половин сбъдната мечта!

Тя може да направи
безброй еднакви мравки.
Безброй мъгли лилави
и сини незабравки.

Тя не познава скука.
Грижовна е към всички.
Планински връх ей тука,
там – борови иглички.

Едно и също нещо
по милион години.
Така тя става веща
в градини и в пустини.

В стихии и фурии,
и в приливи, и в суша.
Добре, кои сме ние,
че да не я послушаме?

По двайсет нокти нежни
за всяко малко бебе.
Безброй прашинки снежни.
Безброй целувки с тебе.

За да опазиш любовта си
от хищни скитащи любови,
да я затрупаш със украси,
в градината да я заровиш,

да й измислиш тайно име,
в измислен дом да я заключиш,
да я приспи сънят ти зимен,
да се превърнеш в нейно куче.

И да стоиш. Да остаряваш.
И нежността да се смълчава.
Изопнат като пред опасност,
която все не се задава.

Виж я само каква е!
Как очите ти грабва!
Някой да я извае –
цял живот ще му трябва.

А пък тя разцъфтяла
между вчера и снощи.
Съвършена е цялата,
а раздипля се още.

И разгръща ухания.
И полюшва плисета.
И събужда желания
във мъже и момчета.

Всичко в нея е сладко,
и въздишка, и поза.
Тя е кротка и кратка.
Тя е твоята роза.