Тъга радостта ни прекършва
и няма къде да се скрием,
защото надеждата свършва,
където започваме ние.

Какво като има причини
да спрем да се срещаме скришом.
Какво като всичко горчи ни
и често забравям да дишам.

За малко ни стават любими
случайни кафета и стаи.
Магии – звънни ми… звънни ми… –
открих, че владея и зная.

А срещите ни се разреждат,
и всичко е тежко и тясно.
Какво като няма надежда?
Какво като всичко ясно?

Пътеката на старите ми мисли –
едни и същи, все едни и същи –
при твоята усмивка ме завръща.
От странстване безкрайно се прибирам,
когато видя твоята усмивка.

И чувствата ми, мравки без надежда,
ревниво влачат късчета от тебе.

целувките са много полезни за организма

важно е хората да се целуват
колкото може повече
сто на сто има някоя книга, в която го пише
например ето
сетих се
майките като си целунат децата, и спира да ги боли удареното място
това може ли да е съвпадение, или пък всички милиарди деца да се преструват
майките може, но децата!!!
нали?

бърборя ти, но съвсем тихичко
някои думи не се чуват
не знам дали съм ги казала, или само си ги мисля

обичам да слушам гласа ти
даже когато не го чувам

Със теб не сме се разделяли,
откакто се разделихме.
Аз пак те мисля в неделите,
които не споделихме.

Аз пак те чакам по празници,
ти все така си далече.
И нищо в теб не ме дразни,
и нищо в теб не ми пречи.

Очакване непрекъснато,
и радост – даже по-силна.
Спокойно, плътно отсъствие,
което да ме закриля.

Една снимка
в портмонето.

Дълбока снежна тишина.
Дървета с клони натежали.
И не ухае на храна.
И никой никого не гали.

Над къщите трепти воал.
Не се отронва нито нотка.
В нощта назрява ритуал,
любовен ритуал на котки.

Край лампите – рояк звезди.
Светът – оранжев, бял и черен.
Снегът – нашарен със следи,
и котките ще се намерят.

Църковна тишина. Почти.
Звезди и сняг. А кой се моли?
И град. И глад. И кой крещи?
Вън котките зачеват пролет.

И да ме загубиш –
времето не спира.
Бързо се разлюбва,
бавно се умира.

Ще се сещаш смътно,
че те е боляло.
Времето ще глътне
щастието цяло –

с гънките небрежни,
с крехката черупка.
Във захапка нежна
ядката ще тупка.

Във доволство нямо
ще въздъхнеш вещо.
И ще помниш само,
че забравяш нещо.

Хайде да отидем някъде, където има много вода.
Вода. Да е широка и открита, плоска като равнина, по която светлината се разхожда с невероятно дългите си голи бледи крака.
Ние вече сме бледи и бели, карамелът от лятото се е разтопил и отдавна е отмит. Ние сме хладни и малко тревожни.
Хайде да отидем някъде, където водата е студена и под блясъка й прозира красив дълбок цвят. Камъните там са чисти, а пръстта – еластична.
Пръстта се забавлява с нас. Люлее тежестта ни, преценява ни колко тежим заедно и поотделно. Колко струваме – заедно и поотделно.
Хубава е пръстта. Студена.
Глинеста, влагата по нея е като глазура, капчиците влага от мъглата се докосват и се сливат, пукат се тънките им мембрани, и докато сме неподвижни, обувките, панталоните, якетата, лицата и косите ни се покриват с тънък слой вода. Ако ме целунеш, нежността ще протече между нас свободно.
Пръстите ни са бели и розови. Студени.
Заедно мълчим по-добре, отколкото поотделно. Отдъхваме.
Присъствието ти ми носи облекчение.
Денят е светъл и сив.
Ще постоим, колкото искаме.
Ще тръгнем едновременно.
Хайде да отидем някъде, където има много вода, и после да се приберем заедно.

Толкова ми липсваш, че излизам
и встрани от себе си живея.
Тялото ми диша. Глади риза.
Гледам го с кого е и къде е.

Тялото ми тича и празнува.
Готви. Оползотворява дните.
Не е сигурно, че съществувам.
Роня хляба. Дишам светлините.

Ставам сянка. Губя се. Догарям,
и дори не смея да попитам
как си.
Как си?
Мигове повтарям.
Някъде встрани от мене скитам.
Как си?

Баклавата се пече
и ухае надалече.
Спеше си като мече,
но сега си буден вече.

Вечерта блести с очи
и сред аромати плува.
Много сладко си личи –
смееш се и ми хитруваш.

Сънен, бос, си дотърчал
и приличаш на момченце.
Много ли си огладнял?
Ще опиташ ли парченце?

До прозореца стоим.
Вън – луна като тава.
Тънък вятър, лед и дим.
Тихо. Запомни това.

Какво става с любовните думи, когато любовта изчезне?
Повяхват, губят вкус. Свиват се навътре към себе си като кора на ябълка (а ябълката вече я няма).

Дали думите са само амбалаж за смисъла?
Може ли в една и съща дума да наливаш нова любов, пак и пак. Дали думата ще я съхранява добре?
Няма ли любовта да протича и да изветрява в тази стара, предишна дума?
Това старо, предишно тяло…

Има думи като чаши за пиене и думи като бутилки, запушени с корк и залети с восък, заровени в песъчлива почва при раждането на първо внуче. Търсят се.

Търсят се думи не от картон, не от чам, не от брезова кора, не от бук, не обковани. Не от стъкло, не от кристал. Не от пластмаса. Търсят се думи не от стомана. Не от фолио, не от станиол, не от плат, не от кадифе, не от стари вестници.

Търсят се думи от звук, но да траят вечно.

Днес не съм красива. Любовта обаче
е красива даже и когато плаче.
Даже и когато казва думи груби.
И когато удря. И когато губи.
Даже и когато грозно наранява.
Любовта живее, без да остарява.
В камък. В пара. В течност. Лута се. Не спира.
Съществува вечно. След това умира.

Пенелопа  вечно е сама,
а това мъжете го надушват.
Те я посещават у дома.
Те успокоително я гушват.

Те й казват: Хубаво тъчеш!
Те й казват: Много си красива!
Те настръхват, щом се съблече.
Те грижовно с длани я завиват.

И остават с нея до зори.
И събарят чашите изпити.
Те са и чаровни, и добри.
Те са героично упорити.

Търсят топъл остров сред море,
в допира до тънката й кожа.
Пенелопа ще си избере
нов единствен мъж. Когато може.

Случи се за минути.
Построена накриво,
тишината се срути
върху чувството живо.

После нямаше нищо.
Нито прах. Нито рана.
Отчаяние хищно
за ръката ме хвана.

И къде ме заведе?
И защо ме заключи?
Гълтам въздуха леден.
Гледам с поглед на куче.

И тъгата горчива
като цвят се разпаква.
И кого ще обичам.
И какво ще очаквам.

Август ме дели от есента.
Август неумело ме закриля
и ме спира да не отлетя,
докато не съм събрала сили.

Милва ме. Косата ми плете.
Носи ми от облаците глътка.
Аз съм му жена, но и дете,
а пък той е целият прегръдка.