Когато стана време да се разделим, сърцата ни отдавна вече бяха разделени.
Самото изнасяне от къщи беше по-скоро неудобно, смътно-тъжно, болезнено като натъртено, не като разрязано. Какъв багаж, само дрехите. Една празна чанта останала, съборих в нея два реда книги от библиотеката.
Взех албумите със снимки, май от всичко предметно само тях исках истински и се страхувах, че ще се наложи да настоявам. Не се наложи. Слава богу и благодаря.
Постояхме малко така.
Понечих да тръгна. После пуснах двете чанти пред вратата и се върнах. Този коридор. Влязох в спалнята. Огледах се, зави ми се свят, солено горещо чувство, че потъвам. Върху гардероба – кутията с играчките за елхата. Хванах се за нея с поглед.
Вече няма да си имам семейство, и играчките за елхата вече си нямат семейство.
Кимнах им за довиждане и ги изоставих.

Когато хората се разделят, те трябва да си разделят и думите.

Дадената дума на кого принадлежи?

Можеш ли да казваш „Обичам те” на друг човек, докато твоето „Обичам те” още е заето? То може да е затиснато под купчина книги или да се е овъртолило в паяжини под нощното шкафче. Може и да е излъскано като чук, ако си удрял с него. Или да е избеляло във витринката между кристалните чаши. Все едно, заето е. Може ли да го казваш?

Как си разделяте вашите думи?
Гласът трепва, трябва да ги научи наново. Езикът малко тежи, а устните не артикулират правилно (вече няма да се целуваме, отдавна не сме се целували, трябваше, когато още можехме).

И да си взема думите назад, те вече не са същите думи.

Какво ще правя.
Как може да се мисли без насъщните думи. Мисълта ще върви по тъмни дъждовни тротоари с липсващи плочки от счупени думи и накъдето и да тръгне, ще й бъде студено и страшно дълго време.

Жив да си. Цял да си.
Думата ти на две да не става.

*

Всичко, което стана. Имало е причина.
Можеше да останеш, само че ти замина.

Толкова е нелепо. Толкова е неясно.
Имаше смях и трепет. После защо угасна?

Толкова е наивно. Значи това е краят?
Пий една чаша вино с мен, да му се не знае.

Тръгвай и се пръждосвай. Чакай да те погаля.
Пак ми ела на гости, но като те прежаля.

Всичко се преобръща. Нищо не разпознавам.
Аз ще си бъда вкъщи и ще се съжалявам.

Или пък… кой ме знае? Чувствата кой планира?
Но да си обещаем скоро да не умираме.
 

Копнея за живота ти. В мъгла е всеки ден,
във който се събуждаш в леглото си без мен.

Тогава се превръщаш в далечен непознат
във непозната къща. И ме измъчва глад

за буквите в писмата, за твоето кафе.
Прахът, покрил нещата с прозрачно кадифе,

и как ли ги подреждаш… Загадка е голяма
различно ли изглеждаш, когато мен ме няма.

Спокойно ли ме чакаш. Щастливо ли живееш.
Досеща ли се някой сърцето ти къде е.

.

Щом си тръгваш – вземи ме със себе си.
Много пъти от тук те изпращах
и сама си отгледах последици,
за които ще трябва да плащам.

Ето, имам една независимост,
във която съм вкопчена здраво.
И съм станала толкова хрисима,
че избухна ли – цирк ще направя.

Имам също легло, мое цялото.
Имам питомна мека пижама,
да ми милва душата и тялото
вековете, в които те няма.

Имам време, но то е загубено.
Свобода, но напълно излишна.
Имам навик във теб да съм влюбена
и порок – че не искам да дишам.

Стана време след тръгване, връщане,
да ти кажа – в очите, на глас –
напусни ми живота и къщата.
Но да знаеш, че идвам и аз.

.

Топлинката сутрин се успива,
все по-трудно, все по-късно става.
Роклята й, жълта и ръждива,
е започнала да отеснява.

Лятото за път ли се приготвя?
Светофарът на луната свети.
Лястовиците са нервни котви,
напосоки хвърлени в небето.

Топлинката зрее, натежава.
Ляга си, преди да падне мракът.
Лятото защо си заминава?
Сигурно ли е, че ще го чакат?

Тук имаме връзка, но слаба.
На стъпка от извора – суша.
Разказвах за тебе на жабите –
преглъщат, мълчат и ме слушат.

А ти си далеч от обхвата ми
и как да те чуя, когато
в коритото ляга реката,
блести, изтънява я лятото.

Малините капват отронени.
Водата ми близва езика.
Аз толкова ясно те помня,
а няма как да ти извикам.

Какво има още за смятане?
Което го няма, го няма.
Изпрани, изгладени камъни
и глад в изморените длани.

Трудно е да си принцеса!
Драконите днес къде са?
Ти! Да, ти! Не ми се смей!
Нийде няма читав змей –

само някакви беззъби –
люпят семки, търсят гъби,
със елеци посред лято
и дори без люспа злато.

Нямат подли намерения,
нямат страшни прегрешения,
нямат крива кула даже.
Принцът как да се докаже?

Без далечни разстояния
и без тежки изпитания
как да си го разпозная –
да се вземем най-накрая

Време ми е да се женя!
Дракона не го е еня.
Бързо времето тече.
Кой ли ще ме отвлече?

В сърцето ти витаят божества
и навестяват старите олтари.
Във чашите отекват тържества,
каквито никога не се повтарят.

През входове и сводове, отвъд
извивките на падналата памет,
замръкналите божества вървят
и сенките ги плашат и ги мамят.

И като санитар кръвта снове
и носи слухове за чувства нови
на плахите сиротни богове
на миналите-свършени любови.

Хайде да излезем на открито.
Лятото на тишина е щедро.
Изветрява чаят от липите.
Виж светулките какви са едри.

Всяка сянка има двойно дъно,
с по една звезда, наум прибрана.
В тази тишина ако потънем,
само два щуреца ще останат.

Нещо хубаво градът сънува
и изглежда мирен и вълшебен.
Помогни ми да си дотъгувам.
И прощавай, че не е за тебе.

Мария

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

Тошко 

А тиквичката скрива се във тор.
Тя мястото си знае – край стобора.
Присъствува почти във всеки двор
със мисия да храни доста хора.

За тиквичката няма празен ден.
Заета е с растеж, да дебелее.
Защото знае – чака я леген,
във който ще я режат щом узрее.

За тиквичката няма капка шанс
да чуе думи, пълнени със нежност.
Един банален, делничен каданс,
със скромен епилог, по принадлежност.
🙂

13.07.2013

Слънцето отдавна се е скрило,
а морето още розовее.
Аз си мисля все за тебе, мило.
Помни ли ме… Знае ли… Къде е…

Меки и напевни са вълните.
Въздухът е гъст като мастило.
Липсваш ми. Затварям си очите
и писмо наум ти пиша, мило.