Изчаках да мине малко време, но вълнението ми не иска да стихне. И аз не искам да стихва. Получих толкова много топли прегръдки, че не трябва никога повече да ми бъде студено.
Не можах да обиколя панаира, защото идваха мили, сладки хора да си поговорим, да им подпиша книга, или пък „аз си купих книгата още преди това, но може ли малко да я подържите?“
Няма как да се отблагодаря за цялото внимание, радост и топлота, но мога да мисля за тях, да ги запомня и да се опитам да бъда на висотата на празника, всеки ден.
Видях отдалеч лица на приятели, които после не успях да поздравя.
Получих похвала от господина, който се грижи за озвучаването, и от охранителя. Това значи много.
За мен това беше голяма вечер. Много важна. Вие бяхте там.
Ето няколко снимки, които взех от фейсбук, снимките са от Стефка Крушарова, Любомир Перчемлиев, Зина Чаушева, Зорница Христозова, Симеон Аспарухов, Ивелина Чолакова и Радослав Чипанов.
Има също и видео, на което много се радвам. Погледах от тук – от там, и установих, че да, наистина съм силно притеснена, необичайно, и я, ами че аз не съм дебела!
Сърцето ми е пълно с благодарност.

Лили натисна копчето на асансьора и с цялото си тяло усети гадното чувство как нокътят й се счупи. Не я заболя, но самото усещане беше отвратително. Дори чу звука.
Ами да. Защо да не счупи нокът? Вечерта беше най-прекрасната в живота й, а само след минута щеше да стане ужасна.
А тъпият асансьор изобщо не работеше, явно.
Лили се заизкачва по стълбите, като хем бързаше, защото вече беше почти 12 през нощта, хем се бавеше, защото знаеше, че майка й и баща й не спят, а стоят в хола и я чакат, за да се убедят, че е жива и здрава, а после да й крещят. Майка й щеше да крещи. Баща й щеше да мълчи и да гледа разочаровано и огорчено, а после да каже на майка й – Стига. Няма смисъл. На нея й е все едно за нас. – и двамата да отидат в спалнята си, като се подкрепят взаимно като ранени войници.
Лили спря на етажа. Включи си телефона. После дълго и нервно рови в чантата си за ключа.
Разбира се. Защо да не го загуби точно днес? Прехапа устната си и усети вкус на кръв. Близна ухапаното място. Преди пет минути точно там беше езикът му. Беше… Беше страхотно.
Лили се засмя и устната я заболя. После се засмя пак нарочно. Дали по лицето й си личат целувките? Просто не можеше да си тръгне, а после изведнъж стана 11,30.
За момиче, което задължително трябва в 9 да си бъде вкъщи… и за момиче, което има гадже от 4 дни… вечерта беше доста вълнуваща.
Е, сега щеше да й излезе през носа.
Бръкна за последно в чантата си и този път ключът сам се пъхна в ръката й. Беше грапав и студен.
Пъхна го в ключалката и тихо го превъртя.
Чудно. Беше тъмно. Доближи се до вратата на спалнята и чу, че баща й най-спокойно си хърка.
– Ще ми се размине, а? – усмихна се Лили и пак малко я заболя.
Мина през банята. Изми си ръцете. После дълго се гледа в огледалото. Беше си същата. Само бузите й бяха зачервени, но то можеше да е от тичането по стълбите.
Реши да не се къпе тази вечер, не искаше да измие целувките от лицето си. Толкова много целувки! Три часа целувки. Но по-добре все пак, че си тръгна.
Тихичко мина по коридора и се шмугна в своята стая. Не включи лампата. Свали си дрехите, пъхна се в пижамата на зайчета и седна на леглото.
В този миг някой почука по стъклото.
Лили подскочи. Баща й е заключил по грешка майка й на терасата и тя, горката, сигурно умира от студ – това беше първото, което й мина през ума. Доближи лице до студеното стъкло.
Стига бе!
На терасата имаше нежен бял еднорог, който на лунната светлина изглеждаше прозрачен.
Лили отвори, без да се замисли, и еднорогът влезе, като стъпваше деликатно по мокета.
Беше огромен, сякаш изпълваше целия въздух. Излъчваше меко сияние. Миглите му бяха дълги и извити, очите – виолетови. Ухаеше на теменужки.
Лили отстъпи назад, седна на леглото. Еднорогът подуши лицето й – тя усети топлия му дъх и си помисли – тази нощ всички ме целуват. После той опря муцуната си върху рамото й и остана така.
– Ти… еднорог ли си? – попита шепнешком Лили. – Защо си дошъл?
– Аз винаги съм бил тук – отговори й той беззвучно, вътре в ума й.
– Ти моят еднорог ли си?
– Да. А ти си моето момиче.
– Защо те виждам чак сега?
– Защото утре вечер ще се случи нещо.
– Нещо лошо ли? – почти извика Лили.
– Не, миличко. Нещо много хубаво. Не се страхувай. Утре ще се случи нещо много красиво и ти ще бъдеш много щастлива много дълго време. Само че…
– Само че какво?
– Само че вече няма да си имаш еднорог.
Телефонът й изпука. SMS. Лили се дръпна от еднорога, за да прочете съобщението.
„Караха ли ти се? Ти си най-красивото момиче на света!Нямам търпение да те видя утре!“
Лили целуна телефона и зацъка за отговор. Писаха си съобщения повече от час. Когато изпрати последното, тя се сети за еднорога.
Но той вече си беше отишъл.

Новата книга скоро ще се материализира, хартиена, отпечатана, за разлистване, четене и прегръщане.
Когато това стане, тя ще изглежда така:

Майсторът на тази корица е Иво Йорданов.

Любовта идва.

Невярната любов е още по-красива.
Прегръща своя празник, стои, не си отива,
на никакви надежди тя вече не робува,
болезнено и нежно със всичко се сбогува,
сънят й е тревожен, присъдата – известна,
напълно невъзможна, напразна и нечестна,
щастлива, наранена, проклета, незавидна,
виновна и смутена, трогателна и свидна,
с прикрито, неспокойно сърце – като пред зима,
не я желае никой. И всеки си я има.

Когато си говорим обичливо е все едно как ми казваш.
Когато не те обичам,
изведнъж се усеща, че в името ми има р.

В юмручето си възелът е скрил конец от риза,
походката забързана, с която вън излизаш,
следобед, в сън прахосан, и страх, че заминаваш,
вина, че си ядосан, възторг, че ме познаваш,

забравената кърпа, която ми открадна,
завивката придърпана, и как поръчвам гладна,
и песъчинка ревност, одраскала клепача,
и „ах, какъв си черен”, и „малко ще поплача”…

И как ли се е вързал? И вечно ли ще стиска
каквото ни е свързало, за да останем близки,
за да не се загубим сред страсти, път и мятане,
този грижовен възел на края на душата ми…

Снощи прочетох, че е починала Гергана Нанева.
Не искам да е вярно. Ще е страхотно, ако утре се появи и каже – абе кой ви излъга, няма такова нещо!
Като си помисля за нея, веднага се сещам какво ми е давала. „Поетите от 80-те“. И стъклено кученце. И прекрасна книга на Руми, сигурно най-красивата книга, която притежавам. И ме покани на гости в красивия си дом и ядохме печена тиква с мед. И ми разказа историята на всички картини по стените. И щеше да ми препоръча коя опера да гледам и в никакъв случай да не пропусна!
После се сещам, че имам да й връщам един диск с филм с Мерил Стрийп. Сега как ще й го върна?
И си спомням как сме се виждали на концерти, и колко много тя обича джаз, и поезия, и как жизнерадостно и окуражително се усмихва, и колко много се радва на всички хубави неща. Историите за човека, който пътува с няколко рояла в багажа си. И колко много ми дава, когато ме погледне и се засмее широко.
Как хубаво слуша музика.
Колко по-късно, доста време след запознанството ни, я чух да свири, на пианото при Станчо в Казанлък. Така й не ми се случи да я слушам да свири дълго и много.
А веднъж отидох на концерт, бях сама и тя ме покани да седна при тях, при нейните приятели, и аз цялата вечер милвах шала й, защото беше много мек и приятен на пипане.
Без да сме се виждали често (защо?!), сега усещам колко много ще ми липсва на очите и на ръцете, заради шала.
Много ми е мъчно.
Довиждане, Гери. Ще ми липсваш в града и в сърцето ми.

Няма надежда един ден да сме
като другите.
Аз не умея, каквото умеят
съпругите.
Нищо не взимам и нищо не давам
премерено.
Свещ да запаля, и тя се топи
неуверено.
Имаме свои си пътища и
гравитации.
Думи отделни сме, с точки, тирета
и шпации.
Всеки за себе си. И ако все пак
се сливаме,
то е когато съвсем изтощени
заспиваме.
Ти си копнеж по море и разходка
през мрака.
Аз и без теб съм добре. Ако знам,
че ме чакаш.
Странно ли, трудно ли, лесно ли –
има ни, ето ни.
Никога заедно. Общо е само
сърцето ни.

Любовта щом остане без нас,
след редиците й оредели
ще се влачим без път и без глас
в празни дни и безплодни недели…

Ще кънти твоят вчерашен смях
във последната стая в хотела.
Ще си спомням щастлива ли бях,
ще се правя на умна и смела,

до последно, до кръв ще държа,
че така било нужно да бъде.
Насаме и насън ще тъжа.
Ще гладува сърцето пропъдено.

Ще треперя – добре ли си, как
ти понася без мен светлината.
Ще помоля най-мекия мрак
да ти бъде жена и приятел…

Някой ден, някой път, не сега.
Но страхът като пропаст привлича.
Аз не спя и препивам с тъга,
и през трепетен страх те обичам.

То е нещо равнинно и изглежда безкрайно.
През деня е пустинно, преминава се тайно,

през нощта избуява във дълбоки боази,
синева от тинтява в тъмнините си пази,

засушава се, тегне и тъгите си рони,
ако някой посегне, се люти и го гони,

ако някой го търси, то мълчи и се крие,
осъзнава се късно, от копнеж после вие,

то е чувство и начин, то е плод и причина,
то е рядко, обаче няма как да отмине,

а когато отмине, никой друг не го помни,
то е Нова година, то е щъркел огромен,

то е топла завивка, то е пръст, то е скула,
то е труд без почивка, то е нула на нула,

то е смайващо кратко, то е зверски голямо.
То е гушване сладко, след което те няма.

❤

Плод ще пасне в моята ръка,
стихче с влажен нос ще ме побутне.
Облаците ще се притекат,
ще закапят топло и уютно.

Само да посегна, ще склонят
розите чела – да ги погаля,
а липите дълго ще цъфтят,
да разсеят страсти и печали.

Щастието си от длан ще храня,
сънищата ми ще ме обичат
и нощта приятел ще ми стане,
а денят на ден ще заприлича.

И тъгата ще се приглуши,
краят ще отмине с крачки груби.
И земята ще ме утеши
за небето, дето го изгубих.

Пак видях една светулка, мило.
Беше много малка и туптеше.
Тя си мислеше, че се е скрила,
и че се вълнува си личеше.

Беше ярка нощ със мрак и блясък
в черно, ясно синьо и зелено.
Нежно се преструваха, че гаснат
няколко звезди опитомени.

И луната, пълна чак догоре,
правеше света да е вълшебен.
Ти разбираш за какво говоря.
Затова споделям само с тебе.

Мария:

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

Доктор Толев:

…

Мъчително влюбване. Ала защо ли
двамата с тебе – безлисти тополи

тръпнем от вятъра, който ни свежда,
слушаме лошото – то ни нарежда

вече да спираме още да искаме,
да се научим плача да потискаме,

да се страхуваме в дългите нощи,
да премълчаваме – трябва ли още

да се задават горчиви въпроси,
взор да отваряме, който да проси

топло да дойде – а кой е отсреща?
И затова ли внезапно ни среща

мъчително влюбване – за да изпита
как сме със чашата… вече изпита…

…

(романтично-демоничен диалог, подправен с готически фатализъм)

Мария:

Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна –
само за три дни й станала тесна.
То е трагедия, даже е драма –
свършва училище, вече е дама,
има три чифта лазурни обувки,
виж й антенките – целите в джувки,
а пък коланът я стяга през кръста,
златният пръстен не влиза на пръста.
И като връх в нейните патила –
май че й никнат прозрачни крила.
Точно сега ли? Защо все на мене?
Майка ми мисли как да ме жени!
Аз имам планове, гледам напред –
мен ми се ходи в университет.
Мравката щъка и нокти гризе,
шават антенките й фантазе.
Гризва си поничка, хрусва си сладки
и пак антенките стават й гладки.
Тя си разхлабва с въздишка корсета
и се запътва пеша към банкета.

Доктор Толев:

А пък насреща й иде мравок,
в погледа силен, с тембър дълбок,
гащите лъскави, ясно е – сини,
мърдат му ноздрите – също комини
и прохриптява със властно: ела!
Олеле, мравчице, имаш крила –
бързо политай, спасявай се, бягай –
този мравок насериозно се спряга,
виж го какъв е опасен, зловещ –
в страшното ловък, в лошото – вещ,
той те изгаря, поваля, оплита,
той те омайва и даже не пита –
той е разбойник, направо е враг,
ти да не вярваш на профила драг,
той е разплакал поредица мравки,
ако е нужно – прилагам и справки,
ти го разкарай – сега е момента,
щото мравоци по принцип са мента
и на невинни кат тебе създания
носят бели и големи страдания,
правят живота им грозен и чер,
той е за тебе на рана – пипер!

Тъй и наричаше дребна калинка,
мигаше честно – лоялна дружинка,
даваше укази, даваше зор –
мравката слисана литна без спор
и се загуби нанейде в небото.
Туй бе достатъчно – тъкмо защото
бързо калинката грабна мравока –
тумбеста, лъскава и пъстроока,
взе го под мишница, бръмна с крилце,
даде му своето кръгло телце,
та му антенките сгъна и скърши,
и със това епизодът привърши…

Толкова сладка дума
още не е измислена.
Ти си като безшумна
мила и важна мисъл.

Името ти е силно,
то ми е заклинание.
Казвам го и те милвам
даже от разстояние.

Именце като захарче
в тъмното под езика.
Искам да те предпазя.
Искам да те извикам.

Толкова да обичам
галените му звуци.
С него ще се наричат
и моите пра-внуци.

Главната буква в началото,
топлите гласни, сричките.
От а до я – ти си цялото,
от а до я – ти си ми всичкото.