В бистрите очи на птица, в прозорец без перде, в отраженията във водата. Всичко е пред теб, но е недостижимо; открито, а неразбираемо. После вятърът разбърква отраженията. Нищо не се е случило, няма нужда от напрежение.
You are welcome!
Разбира се, няма гаранции.
Ние имаме общи Канади
и Франции.
Ние имаме стари другари,
отдавна загубени.
Ние още сме някъде.
Още сме живи и влюбени.
Ние вече сме пета вълна.
Или седма. Сред нищото.
Всички слухове знаем
и сме ги разнищили.
Ние имаме общи любови.
И ги защитаваме.
Пием чак до зори.
И от гордост се будим и ставаме.
Ние имаме нежност. И слабост.
И те са ни силата.
Не сме равни. И нямаме равни.
По-горе е билото.
Ще се срещнем пак. Всички.
Все някъде. Много надявам се.
Свърши водката. Виното. Всичко.
Заспивам. Предавам се.
Вие знаете. Детството. Моето.
Вашето. Вчера.
Значи има съдба.
Значи
някъде
ще ви намеря.
Срещам ги наоколо почти всеки ден, съседи сме. Изглеждат много мили. Нямаме общ език, но при среща си кимаме. Поне аз на тях. Но те и помежду си не говорят много. Един път не съм чула майката да повиши тон и да се скара. А може и баща да е, тук е прието и е съвсем нормално бащите да се грижат за бебетата и децата. Ядене, къпане, разходки, възпитание, всичко. Нали ги гледам. Просто са трогателни.
Тази сутрин Свежа се обади да предупреди, че се задава буря. Истинска буря, дори си има собствено име, а нищо чудно – и лична карта, защото идва от Германия и все някак трябва да мине през границите.
Внезапни пориви на вятъра, това се очакваше.
Ние с Дали се метнахме към магазина и си купихме шоколад, домати, бирички и други стоки от първа необходимост и чевръсто се прибрахме. Затворихме прозорците и зачакахме бедствие. Аз даже поспах два часа в очакване.
Вятърът омете облаците и е слънчево, чак сияйно. Към момента не се забелязват крави в небето.
И изведнъж така се притесних, чак ми стана малко лошо.
Оня ден, на път за книжарницата, влязох в един голям магазин за играчки. И там
защо съм такава бе
и там видях най-сладкия плюшен тъпчо с най-тъжния поглед на света, облечен в зелена пижама, която изобщо не му е по мярка. Самата трогателност. С пет пъти намалявана цена, а още в магазина (това обяснява погледа).
Ама си викам, стига, не давай пари за глупости (извинявай, Тъпчо). Нали ще си купиш моливи днес, и акварелна хартия, и гума за триене, стига ти толкова разкош за един ден.
Ще си купиш Тъпчо утре.
Ами ако някой ме изпревари!??
И го скрих зад едни други играчки.
И се въздържах до днес.
А днес има буря и вятърът става все по-силен, не бива да излизам, а Тъпчо Клетий е забучен зад едни тъпи динозаври и…
Утре първата ми работа ще бъде да го прибера на сигурно място.
Пак прекарах деня на плажа. Не целия ден, но от 11 до 17, да речем. Беше слънчево и хладно, ветровито, през по-голямата част от времето бях с яке върху банския. Мислех си смешки и си се смеех. Съчиних кратко стихотворение:
Пикник.
Първият есенен вятър
отнася листа от салатата.
И после си направих колекция от снимки на деца, летящи във въздуха. И облаци. И слънце.
Валя – спира – валя – спира – валя – спира.
В един момент капките падаха, а аз, напълно облечена, с чанта на рамо, прогизнала отсекаде, във вода до коленете
видях слънцето
на грузински – мзе
изгря, колкото да видя дъгата
пастелна, бледа и светличка, аз – във възторг и за двете ни.
Но животът продължи, това му е работата. Един гълъб кацна до сандалите ми. Дълго го дебнах с фотоапарата. После като махнах фотото, направо подскочих – таз твар летяща беше на около 50 см от мене. Здрасти бе!
И така. Ден като ден.
Видях и красиви жени в кемпери, но ми беше неудобно да ги снимам.
Искам любов, здраве, пътища и кемпер. В този ред.
Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,
той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита,
а на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.
Първият ред, снимката и чувството са от Велла.
Вчера беше облачно, облякох си дънките и зимното яке, сложих приказката за Зог в чантата си и излязох рано сутринта, към 10, купих си една кутия с разни салати и се отправих към… Природата?
Излязох от града, през къмпинга, нагоре по хълма и надолу по хълма – я, стълбички! – до фиорда.
И като изгря едно слънцеее
И като си хвърлих дрехитеее
(понеже нямах банскиии)
И откарах по гащи до към 16,00 в блажена! самота.
Междувременно преведох почти цялата книжка. Започва така:
Преди много години (точно колко – не знам)
мадам Дракон отвори частна школа, и там
обучаваше строго всички дракони млади
да се учат, да знаят, да печелят награди.
И т.н.
Междувременно, ако бях зора, щях да съм станала розововсичка.
После се загубих в гората на няколко пъти и стигах до непроходими места, връщах се назад и пробвах нови пътеки. Нито веднъж не почувствах страх в плахото си сърце (а в Стара Загора не бих отишла сама на Аязмото).
Горещо се надявам днес да не вали дъжд, защото искам още един ден. Искам още много дни такива.
Искам да съм щастлива.
Така.
Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.
Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви: БОГЪ или ЖИВОТЪ, или ДЗѢЛО, или ЦРЬКꙐ, или ЧАꙖНЬѤ, или ШИРОТА…
Все някой трябва да бъде работен!
Аз лентяйствам, на мен си ми е добре.
Обаче ми направи впечатление, че от моливите ми взеха да излизат животни, птици, цветни петна, а също и разни безобразия. Моливите ми са като сламки, през които листът всмуква интересни неща, които до преди малко не бяха в стаята.
Как трябва да постъпя?
Не знам по-сладко от това, да се събудиш и да си добре наспан.
Мислех днес да си сложа банския, якето, в чантата – сандвич, вода, книга за четене, книга за превеждане, фотоапарат… да изляза и да не се прибера, докато не се мръкне към 11 през нощта. То пък взе, че заръси един дъждец. Намерих си акварелни моливчета и хубава пейка до морето. Заговори ме един турчин от кюрдски произход, много беше мил човекът, пък аз – такава коза, ни телефона си дадох, ни се съгласих да изпием по едно. Преведох малко от книгата за драконите, снимах птица, милвах котка, после се прибрах да си говорим с Дали, да ядем и да се смеем.
Ако обещая да не ям ябълки, ще ме оставят ли да ходя гола и да живея тук завинаги?
Стихотворенията са самата свобода! Нищо не ти е нужно, само думите, които носиш със себе си. Понякога дори и те не са нужни. Може и без компютър, и без химикалка, и без лист. Може и без памет, ако ги забравиш – какво толкова?
И ето ме – без игли и конци, без моливчета и пастелчета. Пък ми се правят неща!
Днес ще си намеря книжарница и според това, какви материали си избера, ще си имам занимание. Май рисуването е най-лесното нещо, след стихотворенията. Може да се прави на плаж, в гора, на скалите, на пейка, на маса, в леглото.
Да.
Отсам море, от там – фиорд, по средата – истинска гора, а градът – през цялото време навсякъде.
В гората ухае на коледна елха, на трева и на вечно детство.
След цял ден облаци и вятър се прибрах, Дали приготвяше вкусни неща, а аз й бърборех с думи от разни езици, изведнъж забелязах, че нещо става на терасата, погледнах и там беше той.
Залезът беше там, търкулнат на дъното на улицата, подскочил над морето, направил няколко жабки и се показал в процепа между боровете отсреща и ниските облаци.
Обух маратонките на босо, метнах си якето, хукнах по стълбите, върнах се за ключовете, изтрополих пак надолу, тряснах вратата, изскочих на улицата, а там всичко сияеше в тъмно оранжево – колите, тръбите на скелетата, прозорците, паветата, изтъркани от ходене.
Вървях към него и го снимах, слънцето се скри, после се показа още веднъж за малко, наистина го направи, беше лично и специално.
Залез.
То ни показва най-хубавото си лице.
Мария Донева 