Щастлива съм, че участвам в това, защото е красиво и ме срещна с хора, които обичам.
Това е плакатът за първия ни концерт, точно преди началото му се видяхме за пръв път на живо с Марина и с Антони. Венци го познавах от преди.
❤
Песента на принцесата 🙂
Това е отдавна известно на всеки:
най-нежните чувства са светли и леки.
Ако си щастлив, се усмихваш и ето:
усещаш, че леко ти е на сърцето.
Когато направиш беля или грешка,
отронваш въздишка, която е тежка.
Когато надрънкаш безсрамни лъжи,
усещаш, нали – съвестта ти тежи.
Нещастните имат нелека съдба,
нещастните борят се в тежка борба.
Аз нямам си грижи. Беди ли? Къде са?
Щастлива съм! Лека! Въздушна принцеса!
Аз просто съм пример за цялата нация!
Да, мене не ме лови грам гравитация.
Аз нямам тревоги. Не чувствам съмнение.
Безкрайно е ведрото ми настроение.
За мен, който страда, е странен и смешен.
По цял ден летя и си късам череши.
Отхапвам си ябълка право от клона.
На мен не ми пука какъв е закона.
Сажди от обиди черни
и от приказки неверни,
дим от глупави раздели,
ядове недогорели,
пепел от писма любовни,
блясък от искри лъжовни,
лъх лютив, перо от пламък,
зло, задрямало под камък,
сън, над детско чело сведен,
клечка от кибрит последен,
огънче, пробило здрача
носи коминочистачът
в куфар.
Качва се на влака,
сам в купето кротко чака
да отиде предалече,
да не се налага вече
да се сблъсква с чернотата,
с тъмнината на тъгата,
да преравя пепелта
от любимите неща,
по комините да тегли,
да го милват с ласки бегли
пушеци от кратки чувства.
Иска му се да почувства
сигурност. И пръст. Трева.
Да изсипе след това
куфара.
Да наблюдава
как димът се разпилява,
как скръбта се поразрежда,
малка мърлява надежда
как отнякъде изскача.
После коминочистачът
ляга и до сутринта
диша с лекота.
Детенцето ми си дошло за празниците зимата, излизаме да изпием първото си кафе заедно.
По улиците мръсотия, кал от ремонтите, мрачни минувачи, надменна сервитьорка, минават просяци през пет минути и ако не им дадеш пари те кълнат, някакви хора грубиянстват и си крещят. Викам си, това моето няма да се върне повече, и го разбирам.
На улицата видимо луд човек, ама луд по цялата глава, ни фиксира с поглед, отправя се насам, спира на половин крачка от нас и със странен, като женски глас, ни казва:
– Честит празник, да сте живи и здрави! – и рязко отминава.
Поглеждам си сина, а той се усмихнал, и ми вика:
– Имало и нормални хора тук! Има надежда!
Значи и за мен има.
Март е интензивното отделение на пролетта, ама ще я бъде, то се видя вече.
Пиша едни неща, имам си задачи за изпълняване, видях се с какини, Миленка се върна най-после, гледах прекрасна опера – „Италианката в Алжир”, измъчват ме непоносими спомени, но ги понасям някак, обърках една резервация и загубих един чийзкейк, говорих много хубаво с Иво, четох книги, рецитирах поема за мишки няколко пъти, борим разни здравословни проблеми вкъщи, дърветата цъфнаха, календарът ми постепенно се запълва с предстоящи пътувания в близките седмици, един по един се стапят конците на зимата, а не всички рани са заздравели и някои белези са грозни, но се стараят да носят грозотата си с достойнство.
И уших 30 мишки от началото на март. Сметката е проста – имала съм минимум 60 часа вътрешна тишина, радост, то е близо до щастие даже.
Днес бях на репетиция. Видях куклите. Чух песните.
О, песните!
Това се очертава да стане най-сладурската гнусничка пиеса, която съм гледала, на важна тема и с чудесни актьори зад мегаизразителните кукли.
Много се смях, а работата е още в началото. Премиерата е планирана за 7 април.
Щракнах няколко снимки, макар на много ранен етап от репетициите, имаше какво да се види. Ще има и за слушане, и за пляскане в такт, и за тананикане.
Аз съм позабравила стиховете и се смях и на тях.
Новото ми най-любимо е:
Спи спокойно, спи до късно, нани-на, детенце мръсно.
Аааа, ето го точно както е в пиесата:
Нани-на, детенце мръсно!
Спи спокойно! Спи до късно!
И по гръб, и на обратно!
Спи дълбоко и приятно!
Ще получиш изненада,
точно както ти се пада:
чудни болки във корема,
кашлица и сочна хрема!
Сочна хрема, моля ви се!
Хайде, чакаме премиерата, и да си миете ръцете, ей!
Имало едно време едно зелено коте. То не било просто зеленикаво, нито бяло или черно с малко зелени петна, или пък само зеленооко.
Било си зелено от носа до опашката и от ноктите на задните лапи до ушите – тъмнозелено на гърба, резедаво на корема, с тревистозелени мустаци и изумрудени очи под прозрачните клепачи.
– Какво ще стане с детето ми? – мислела си майка му. Тя имала още три котета, прилични, сиви и добри, но мисълта й се връщала все към зеленичкото.
– Ако живеехме в гора, щеше да е по-добре. Къде в тревата, къде в храстите и в листата, все ще оцелее. Но тук, в града…
Тя била самотна майка. Преди да стане майка, никак не била самотна, но така е в живота – най-важните неща всеки ги върши сам.
До скоро нощите й били шеметни. Забавни и любовни. Тя осъмвала по покривите, всяка нощ с различен котарак. Кой ли от тях е бил зеленият…
– Може да стане талисман на „Берое” – мислела си майката и придърпвала малкото зелено коте по-близо до себе си.
– Как не случих на син британец… – минавало през ума й точно преди да се унесе.
А котето не знаело, че е зелено. То не знаело дори, че е коте. Спяло си, пиело мляко, прогледнало, растяло, играело със своите братчета и сестричета. Само че не мяукало. Нито мъркало. Било напълно безшумно. И зелено.
Постепенно майка му спряла да мисли за необикновения му цвят. А и с времето котето започнало да избелява, зеленият пух опадал, и когато отраснало съвсем, било вече сиво, с бял корем, сиви очи и сивкави мустаци. Един ден измяукало и само се стреснало от неочаквания звук. После обаче се отпуснало да мяука, да мърка, да съска и да ръмжи, така че си наваксало за късното проговаряне.
Станало коте като коте.
Едно по едно и четирите котета поели по пътя си, намерили си хора и семейството се разпръснало.
Майката не тъгувала дълго. С нова, още по-голяма грация вървяла по покривите и събирала погледи и въздишки.
Само понякога, рядко, си спомняла за малкото си зелено бебе и й ставало мъчно за всичко, дори за неизвестността, дори за тревогата, дори за любовта.
Кой рева като магаре вчера?
Кой гризеше въздуха от мъка?
След сълзите тръгнах – и намерих
изход. И на светло се измъкнах.
Вчера бе тъгата ми безкрайна.
Днес се свърши – беше и я няма.
Радостта поникнала е тайно
и расте, и става по-голяма.
Аз ли плаках? Колко ще се смея?
И какво ме чака зад завоя?
Има ли спокойствие? Къде е?
Някой ден дали ще бъде мое?
Да, зимата си има минуси, но нека да са й простени.
Как иначе човек ще вкуси снежинките зашеметени,
които кацат по езика, със аромат на студ и вятър?
Как иначе ще го извикат да се пързаля със децата?
Как иначе? Че то без зима и без под нулата да слезем,
кога ще разберем, че има бял сняг – и ще му се изплезим?
И даже да ни се присмеят, че си играем и че мръзнем,
приятно си е, щом умеем годините си да подхлъзнем.
Понякога хващам лицето си, че обмисля самоубийство.
Когато мисли, че никой не го гледа, лицето ми се опитва да обърне гръб на света.
Отстъпва, оттегля се.
Виждам го за част от секундата върху лака на някой гардероб, на стъклото на таксито, което се поколебава дали да спре на пешеходната пътека и накрая компромисно минава преди мен, но бавно.
Лицето ми не е щастливо. То кой ли е щастлив в наши дни, но то има вид, сякаш се гнуси от утехите.
Веднъж видях устата ми да се усмихва, но бързо осъзнах, че ъгълчетата й са повдигнати нагоре, защото отражението е във вдлъбнатината на чаената лъжичка. Образът е обърнат, но действителен, това съм го учила и го помня.
Лицето ми се изменя, цялото е на бразди и вдлъбнатини.
В някои дни се опитва да се свлече от лицевите кости. В други дни виждам, че му е писнало да се прикрива и е готово да скочи.
Лицето ми обмисля да скочи от лицето ми.
Не е бунт, просто е изтощено, не вижда смисъла.
Очите ми угасват. Все по-малко неща ги привличат. Чувствам се като пазач на фар. Понякога забравям да запаля фара.
Лицето ми сутрин е восъчно. Прозрачно и жълтеникаво. Не знам, ако се усмихна, няма ли да се напука. Размазвам лицето си и за миг то остава така, после неохотно се връща на място.
Лицето ми планира бягство. Променя се малко по малко всеки ден. Друго лице ще го замени и никой няма да забележи.
Непрекъснато го дебна. Затварям го в кутийки с огледала от вътрешната страна на капака. В плоския нож, широк като длан. Лопатка за торта. Стъкла, вази, огледала.
Сетих се. Лицето ми ме тласка към чупливи и режещи предмети. Лицето ми е хладно като оръжие. Подготвя ми капани, докато си мисля, че го издебвам.
Без огледалните повърхности никога не мога да бъда сигурна какво прави.
Дали не гримасничи от глупавите фрази на началството. Дали не се е изчервило заради погледа на онова глупаво момче. Дали не се е размазало от блаженство от вкусна хапка храна.
Лицето ми се напива първо.
Лицето ми изтрезнява бавно и после развява махмурлука като бяло знаме, с което някой снощи е избърсал масата.
Лицето ми не е, каквото беше. Дезертира безсрамно, говори прекалено много, хвали се.
Изнизва се от снимките и безчинства.
Не е това моето лице.
Не сме се разбирали така.
Лицето си има таен говор с езика ми. Умилква се на дланите ми. Но това е, което мога да видя.
Не ми е по силите да проследя цялата кореспонденция, сигнали с почуквания от сърцето, скърцането на дървоядите в костите, потрепвания на мускулни влакна, настръхване, докосване, импулс.
Тялото си крои планове за спасение, наивна завера, изтънчени малки предателства.
Лицето ми е лице на революция, потушена преди да избухне.
Рибите от разред нищо, семейство нищови, род и вид нищо и никакъв бяха готови да тръгнат на пътешествие. Те нямаха никакви претенции, защото досега не бяха ходили никъде и не бяха виждали нищо.
Проблемът им беше, че нямаха бански и джапанки, затова не смееха да отидат на море.
Веднъж бяха тръгнали за чужбина, да се изкъпят голи някъде, където нямат познати, но нямаха паспорти и граничарите ги спряха точно на ничия земя.
Рибите от разред нищо, семейство нищови, род и вид нищо и никакъв нищо не казаха, но в душите им се трупаше яд.
Те решиха да отидат на най-високата планина и да се изкъпят в езерото. Затова се хвърлиха в една река и заплуваха срещу течението. Но колкото повече напредваха нагоре, толкова по-бърза ставаше реката и ги отнасяше все по-надолу. Те се умориха и спряха да плуват.
– Солена ще ни излезе тази екскурзия – помислиха си рибите в мига, в който реката ги захвърли в морето.
– Но нищо.
Събраха се на съвет край лагерния огън на плажа.
– Ние сме риби от разред нищо… – не каза първата риба, защото това всички го знаеха.
И добави:
– Какво точно ни пречи да отидем на върха на планината?
Другите, разбира се, не й отговориха.
– Точно така! – викна рибата. – Нищо! Нищо не ни пречи!
И те все пак отидоха, пекоха се без бански край езерото, снимаха се с еделвайси зад ухото и с акордеони под мишница, яздиха диви кози, опитомиха си лавина, свариха си сладко от ситни ягодки и знаете ли кой беше по-добре от тях на този красив планински връх?
Абсолютно никой!
P.S. WordPress любезно ме подсети за ТОВА.
Във вторник, когато човек е карък,
е кисел и крив, много смотан, а пък
така му се ще да се чувства безгрижен,
от хубави светли подбуди е движен,
но всичко се скапва – събужда се късно,
жена му го гледа накриво и мръсно,
не знае къде си е хвърлил чорапите,
пръдливото куче го спъва със лапите,
във рейса естествено е без билет,
а пътниците го избутват напред
пред хищния поглед на мазна контрола.
Едно грозно бебе си дъвче сопола,
а майка му вика: Какво си ми сладко!
Пък бебето виква на нашия – Татко,
и той се замисля! На спирката слиза,
с кафе си полива най-новата риза,
на работа мъчи се няколко часа,
каръшка е трудовата му нагласа,
в издънка го хваща не знам кой началник,
нахалства и после му вика „Нахалник!”,
човекът, сговнясан, предъвкан, изплют,
след дълъг безсмислен безрадостен труд
отново се връща – и пак при жена си,
целува я вяло, вечерят пластмаси,
пръдливото куче в краката му дреме
и газове пуска от време на време,
човекът задрямва пред български филм,
със чувството грозно, че грешка е бил,
че даже не е трябвало да се ражда…
По някое време се буди от жажда,
но – странно – без явна причина усеща,
че нещо прекрасно му иде насреща,
човекът усеща неясна надежда,
почесва ухо и помръдва със вежда,
уж той си е, същият си е, а пък
е сигурен, че вече не е карък,
12 е минало, и за награда
отминал е вторникът, вече е сряда!
Мария Донева 